Elusive love 2

Дните и седмиците изминаха. Не правих нищо друго освен да уча за изпитите, в това се бях концентрирала най-много. Това ми помагаше до някаква степен да не мисля за него. Не го бях виждала от последният път, в който си тръгнах от тях. Не знаех къде е или какво прави. Не смеех и да попитам Каролайн, а тя не споменаваше за него, за което и бях благодарна. Веднъж когато спомена името му и щеше да каже нещо за него, сълзите ми веднага се стекоха по-лицето ми и от тогава не го споменаваше, виждайки, че това ме нараняваше ужасно много. Не й бях разказала какво точно се случи, но сигурно е разбрала, че сме се разделили от Кристиян. Няколко дена, почти цяла седмица не ставах от леглото, лежах и мълчаливо и тихо плачех, докато накрая не станах за първия изпит, на който по-чудо го взех, но със много слаба оценка.Нищо важното е че го взех и от тогава започнах само да уча. Каролайн ми каза, че с Кристиян са се опитали да намерят Марк, но не са могли, аз също не го бях виждала от тогава, но и не исках да го виждам. Не бях вече същата от тогава. Не се усмихвах, не се смеех, чувствах само ужасната празнина в себе си. Каролайн се опитваше да ме разсее, карайки ме да излизам с нея и Кристиян, но отказвах, щях единствено да им разваля настроението и да им преча. Липсваше ми! Липсваше ми ужасно много.Имах нужда да го видя, да го усетя до себе си, да се сгуша в прегръдките му и да ми каже, че всичко ще се оправи. Но това беше просто една моя илюзия. Не знаех дали някога щях да го превъзмогна, да престана да мисля за него, да престана да си спомням как бяхме заедно, как ме любеше. Споменът беше най-ужасното нещо. Споменът който винаги щеше да ме преследва, който винаги щеше да е в съзнанието ми. Казваха, че времето лекуваше, но не го вярвах. Едва ли и някога щях да престана да се чувствам виновна за всичко. Вината, която ме изяждаше от вътре, карайки болката ми да е още по-силна.
Вече си оправяхме багажа, понеже и последният изпит мина и щяхме да се връщаме в Вашингтон. Щяхме да пътуваме с Кристиян, който щеше да ни закара с кола до летището, а от там самолет за Вашингтон. На летището трябваше да ни посрещне и да ни вземе бащата на Каролайн. Щяхме да се върнем отново в Куинси чак към края на септември месец, имахме около четири месеца лятна ваканция. С Каролайн си взехме целия багаж, гледайки да не забравим нещо и излязохме от общежитието, виждайки на паркинга Кристиян да ни чака. Той дойде до нас, като ни помогна с багажа.
-Край на мъките, а? – заговори ни той, докато слагаше багажа в багажника на колата.
-Да. – потвърди усмихнато Каролайн, въздъхвайки блажено. – Най-накрая почивка, която си я заслужихме и най-накрая се връщаме вкъщи.
-Кой като вас. – ухили се Кристиян, слагайки и последният багаж. – А пък аз нямам почивка от тази работа.
-Всеки както се е уредил, Крис. – намигна му весело Каролайн.
-Как си, Лети? – попита ме той и очите му ме огледаха. – Отслабнала си. – отбеляза, гледайки ме неодобрително. – Още малко и ще се стопиш.
-Ти да не си ми брат? – закачих го, усмихвайки се леко. Нямаше как да не се усмихна на Кристиян и на милото му и закачливо изражение.
-Да, може да ме възприемаш като такъв. – засмя се той.
-Не, благодаря. Вече си имам един, който ми е достатъчен. – отвърнах мръщейки се. Не бях виждала брат си вече от толкова много време. Определено се радвах, че се прибирах вкъщи.
Качихме се всички в колата и потеглихме към летището. Пътувахме само около един час, като през цялото време се взирах в прозореца не казвайки нищо повече, а от пред Каролайн и Кристиян си говореха. Взехме си отново багажа и се запътихме към терминала, след което си дадохме билетите и влязохме в самолета, като седнах сама, защото седалките бяха двойни и приятелката ми седна с Кристиян. При мен седна някакъв възрастен господин, който през целият път си чатеше по клавиатурата на лаптопа си. Не знаех какво щях да правя сега. Ученето поне ме разсейваше, но сега вече нямах за учене. Мислех да взема да се запиша на някакъв стаж, който да изкарам цялото лято, поне да се занимавам с нещо. След два или три часа кацнахме на летището в Вашингтон. Беше ми странно, сякаш се връщах отначало, сякаш нищо от това, което бе станало в Куинси не се бе случило, сякаш никога не бях срещала Антъни, но Кристиян винаги щеше да ми напомня за него. Исках или не да го виждам, нямах избор, понеже Каролайн ми бе приятелка, а Кристиян бе с нея. Започнахме да се оглеждаме за бащата на Каролайн, чичо Ерик, но не го виждахме никъде. Кристиян предложи да изчакаме още малко, ако не той щеше да ни закара.
-Баща ми никога не закъснява. – оплака се Каролайн, докато чакахме и гледаше мрачно всеки, който минаваше.
Тогава зърнах някого и усмивката ми се появи на лицето ми, не можейки да повярвам. Дейниъл се задаваше вървейки бавно към нас, ухилен и следван от най-добрият му приятел Питър.
-О, не! – чух как простена Каролайн, но не и обърнах внимание и се затичах радостна, като скочих в прегръдките на брат си, който се засмя.
Прегърнах го силно, като няколко сълзи се стекоха по-лицето ми. Не знам дали бе от радост, че го виждам, от мъка или от облекчение , че се чувствах най-накрая у дома, след близки, на които можех да разчитам винаги.
-И аз се радвам те видя. – проговори засмивайки се, Дейниъл, като се отдръпнах от силната прегръдка, която му дадох. Тъмните му зелени очи ме погледнаха, развеселени, но после съзряха неодобрително сълзите ми. Прокара ръка нежно по-лицето ми, изтривайки ги. Черната му коса бе пораснала, имаше бритон, който го зализваше винаги на дясната си страна, тялото му бе слабо, но и мускулесто. Дейниъл беше на цели двадесет и шест години, много по-голям от мен.
-Трябва да се подстрижеш. – отбелязах, а той повдигна веждите си изненадано.
-И аз това му казвам. – обади се Питър и извърнах главата си, за да го погледна и му се усмихнах. – За мен няма ли прегръдка? – попита с намръщено лице.
Отдръпнах се от брат си, засмивайки се, от което се изненадах. От колко време не се бях засмивала? Отидох при него и го прегърнах. Косата му бе тъмно кафява, къса, тялото му бе много по-мускулесто от това на брат ми, но не чак толкова много. Беше на същата възраст като Дейниъл. Бе облечен както винаги с черното си кожено яке. Той и брат ми работеха заедно в участъка, когато за пръв път се запознаха, изобщо не се разбираха, даже няколко пъти се бяха сбили, но от един инцидент, който брат ми спаси живота му, от тогава станаха много добри приятели.
-Къде е баща ми? – чух гласът на Каролайн и се обърнах да я видя, как гледаше намръщена брат ми.
-Баща ти има важна среща. –отвърна й Дейниъл със закачлив тон. –На мен се падна удоволствието да ви взема. – и й се ухили весело.
-Виж ти, как така си намерил време за нас, покрай работата си? – заяде се с него тя. Въздъхнах. Никога нямаше да престанат да се заяждат.
-За твоя изненада намерих време и то много. – отвърна й самодоволно, а Каролайн изсумтя. Кристиян ги гледаше объркано.
-Това е приятелят ми, Кристиян. – представи го тя, виждайки обърканото му лице. – А това е братът на Лети, Дейниъл и приятелят му, Питър.
-Приятелят ти, а? – запита брат ми и огледа Кристиян преценяващо, който се изненада и подаде ръката си за поздрав. – Моите съболезнования. – каза му подигравателно, когато пое ръката му, а Кристиян още повече го погледна объркан и се намръщи.
-Ще ти дам аз, едни съболезнования. – ядоса се, Каролайн, а брат ми се засмя весело.
-Не му обръщай внимание. – казах на Кристиян, защото усетих, че се обиди от думите на брат ми. – Той си е такъв.
-Ах липсваха ми виковете им. – засмя се, Дейниъл, намигайки на Питър, който поклати глава. - Добре, хайде да тръгваме. – подкани ни брат ми, взимайки багажа ми и започнахме да вървим към изхода.
Натоварихме багажа в белия джип на Питър и изчакахме Каролайн да си каже довиждане с Кристиян.
-Не изглежда ли много, като…женчо. – заключи накрая брат ми, гледайки любопитно Кристиян през стъклото на колата, силно съсредоточен в това да го преценява.
-Той не е женчо. – казах му, а Питър се засмя.
-Да не би да ревнуваш, че няма да станеш зет вече. – заяде се с него Питър, а Дейниъл го изгледа правейки се на изненадан.
-Ха, ще ти се. – засмя се той и запали колата, когато видя, че Каролайн вече идваше към нас. Тя влезе в колата до мен и Дейниъл подкара колата. – Я ми кажи, гаджето ти знае ли, че баща ти иска да те ожени за мен? – запита я насмешливо, докато караше.
-Не, не знае. – отсече, Каролайн ядосано. – Но ще му кажа и ще говоря с баща ми да спре да си въобразява такива глупости, а и ти ще ми помогнеш.
-Моля!? – възкликна изненадан, Дейниъл, гледайки я в огледалото.
-Гледай си в пътя. – скара му се Питър. – И по дяволите, сложи си колана. Никога не го слагаш.
-Аз съм полицай. – заключи, сякаш това решаваше всичко.
-Именно защото си полицай, трябва да спазваш правилата. – скара му се отново и Дейниъл зави рязко завой, като Питър за малко щеше да се удари в стъклото.
-Я карай, по-внимателно. – обади се също, Каролайн раздразнена, а аз се държах за седалката.
-Това е моята кола. – викна Питър ядосан. – Не ти позволявам да правиш такива маневри с колата ми.
-На това маневри ли му викаш? – ухили се дяволито Дейниъл. – Искаш ли да ти покажа, какво е маневри?
-Не! – викна силно, Питър и Дейниъл зъби рязко спирачки, точно когато усили газта.
-Прави си маневри, когато не съм в колата. – викна също вбесена, Каролайн.
-Не искаш да повърна, нали? – попитах го със спокоен глас и той започна да кара нормално.
-Само нея ли слушаш? – запита го раздразнен, Питър. – Мен никога не ме слуша. – оплака се и се засмях.
Стигнахме до дома на Каролайн, която си отдъхна, когато пристигна. Питър и помогна с багажа, а после тя ми каза, че по-късно ще ми се обади. След няколко минути пристигнахме и най-накрая у дома. Излязох от колата отдъхвайки си. Дейниъл и Питър взеха багажа ми от колата и се насочихме към входа на къщата ни. Не беше кой знае колко величествена. Беше си обикновена къща, замазана с бяла боя, на два етажа, с пет тераси. Влязохме вътре, където обаче изглеждаше по-различно. На всякъде бе обзаведено с красиви и някой скъпи мебели. Влязох в хола ужасно доволна, че съм си вкъщи и скочих върху мекия кожен диван, покрит с черно и бяло. Брат ми ме изгледа озадачен, а Питър, който също бе дошъл с нас се ухили.
-Какво ти казах, липсвах й. – каза брат ми на Питър.
-Да бе. – изсумтя невярващо той и го потупа по-рамото. – Не можеш да ме убедиш. Липсва й дома й, не теб. - и му намигна, като се засмя и се отдалечи от него, а брат ми го изгледа на криво.
Питър си свали якето си, като го сложи отстрани на фотьойла, оставяйки по сива блуза и седна върху фотьойла, взимайки дистанционното на телевизора, като го пусна. Бях свикнала с присъствието му, защото двамата бяха постоянно заедно и Питър често бе вкъщи, когато не бяха в участъка.
-Гладна ли си? – попита ме, Дейниъл, като му направих място, сядайки прилично на дивана и той седна до мен, махайки пистолетите му, които му пречеха и ги остави на масата. С това също бях свикнала и не ми правеше впечатление.
-Да. – потвърдих, усещайки къркоренето на корема си.
-Да си поръчаме пица. – предложи, Питър и двамата с брат ми кимнахме, съгласявайки се.
Чувствах се наистина странно. Връщайки се у дома, където нищо не ми напомняше на Антъни, се чувствах добре. В Куинси имахме прекалено много спомени, но тук, не, а брат ми и Питър ми помагаха, без да осъзнаят да не мисля за него, поне докато не ме оставят сама. Поръчахме си пица и ни я доставиха, след няколко минути.
-Специално за теб. – намигна ми брат ми, когато видях пицата със гъби, шунка и сирене. Беше ми любимата. Наместихме се около масата, а Дейниъл ни сипа и по един портокалов сок, като после почнахме да ядем. Преди често се събирахме така и си хапвахме пица, липсваше само Ванеса. Тя бе колежка на брат ми и Питър и често бяха заедно. Беше готина и я харесвах, а и имах чувството, че Питър я харесва, но нищо не правеше по-въпроса. За него на първо място бе работата, той бе много по отговорен, от колкото брат ми, който понякога взимаше всичко на шега, но когато ставаше въпрос за нещо сериозно, си знаеше работата и се справяше перфектно.
-Не сте ли на работа? – попитах ги учудено, когато изпих глътка от сока си.
-Не. – отвърна ми, Дейниъл. – Днес си взехме почивка. – въздъхна той, облягайки се на дивана вече преял. Изяде поне три парчета. – Участъкът ще се справи и един ден без нас. – добави после, но виждах, че Питър не бе съгласен много. Той бе взел радиостанцията с него, която бе оставил отстрани на масата, за всеки случай, явно ако нещо станеше. Бих казала, че той бе работохолик.
Взех чиниите и празните чаши, като отидох в кухнята и започнах да ги мия. Нищо не се бе променило тук, освен че бе малко разхвърляно и трябваше да направя цялостно почистване на къщата.Имаше и други чинии, оставени мръсни и се заех и тях да измия.
-Много си мълчалива. – проговори изведнъж брат ми и се обърнах да го видя, като се бе облегнал небрежно до стената. Бе облечен с бялата си риза, която често обличаше, изглеждаше доста добре така и предполагах, че го правеше, за да съблазнява жените.
-Уморена съм. – отвърнах му с полу-усмивка. – От кога не си чистил? – попитах го.
-Не знам. – сви рамене незаинтересован. – Мислих си довечера да излезем и да отпразнуваме завръщането ти. – сподели плана си, но не бях съгласна.
-Наистина съм уморена, Дейниъл. – казах му, опитвайки се да избия този план от главата му. Нямах желание за празнуване, нямах желание за нищо.
-Но аз си взех почивка специално заради теб, утре няма да мога. – отвърна ми, изглеждайки намусен и тъжен. Не, нямаше да ме убеди. Поклатих глава.
-Благодаря ти, но може би е по-добре да го оставим за друг път. – изрекох мило, поставяйки и последната чиния на мястото й да изсъхне, след което се обърнах към него, а той ме наблюдаваше замислен.
-Какво ти има? – попита ме, а аз го погледнах объркана. – Усещам, че ти има нещо. Какво е станало в Куинси?
-Нищо. – отвърнах му нервно, оглеждайки се да взема да се занимавам с нещо, но нямаше с какво. Той се приближи до мен, слагайки ръка на брадичката ми, карайки ме да го погледна..
-Познавам те много добре, когато ти има нещо. Не можеш да ме излъжеш. – отбеляза със спокоен глас.- Какво криеш от мен?
-Нищо, Дейн наистина. – отсякох изнервена и се отдръпнах от него. – Добре съм, просто съм изморена от дългият път. – казах му, а той ме погледна няколко минути замислен, не казвайки нищо, а след малко чухме звънеца на вратата.
Отидох в хола и видях, че Питър вече е отишъл да отвори вратата. Въздъхнах, като се заех да прибирам няколко дрехи, които бяха по дивана и фотьойла.
-Летисия! – възкликна женски глас и се обърнах, както бях с куп дрехи върху ръцете си, виждайки Ванеса, която ме гледаше радостно. Погледнах към брат си намръщена, който ми се ухили. Ванеса дойде до мен, като ме прегърна.
-Здравей. – изрекох мъчейки се да изглеждам щастлива. – Радвам се да те видя.
-Аз също. – отвърна ми тя усмихната. Ванеса бе с черна права коса, до рамената й. Бе слаба и с тъмно кафяви очи. – Някой ми спомена, че се връщаш.
-Интересно, кой ли е? – запитах уж изненадана, гледайки и към двамата, които се преструваха, че нищо не знаеха. – Ще оставя тези дрехи и идвам веднага. – казах й, и тя ми кимна, а аз се запътих към пералнята пъхайки всички дрехи.
Реших направо да я пусна и отидох в стаята на брат ми, като направо ахнах. Изглеждаше все едно е имало бомба тук. Поклатих глава и започнах отново да взимам дрехите му, които бяха мръсни. Наблъсках всички дрехи върху ръцете си, като почти не виждах нищо и се запътих към кухнята. Внезапно се блъснах в някой и всички дрехи се разпиляха по пода и аз паднах на земята.
-Извинявай. – викна Питър и ми подаде ръка да стана, като ме издърпа, а после се зае да ми помага.
-Ще се оправя. – опитах се да му поясня, но той не ми обърна внимание и ми помогна, като и двамата отидохме в кухнята и сложих всички дрехи в пералнята. Така, вече бе пълна, като после я пуснах.
-Какво е правил през цялото време, че в стаята му е пълен хаос? – запитах се намръщено, а Питър се засмя.
-По-добре не питай. – поклати глава той.
Отидохме отново в хола, където бяха брат ми и Ванеса и седнах на дивана уморено.
-Е, разказвай, как е в Куинси? – подкани ме нетърпеливо Ванеса, като видях, че някой вече бе сипал по една малка водка в чашите и изгледах на криво, Дейниъл.
-Нищо интересно. – отвърнах, а Ванеса ми се намръщи. – Наистина няма нищо за разказване, лекции, учене, скучно. – заключих накрая, а те ме погледна невярващо.
-Може би трябва да те преместя в друг университет или колеж. – изрече замислен, Дейниъл, а аз го погледнах учудена.
-Няма начин. – поклатих глава и Ванеса се засмя.
Дейниъл настояваше да отидем в някой клуб, но аз категорично отказах и за това си останахме вкъщи. Те пиеха и си говориха, но аз не докоснах своята чаша. След онази нощ, не бях пила нито глътка алкохол. Накрая очите ми вече се затваряха и им казах, че ще си лягам и се запътих към стаята си, оставяйки ги да пият и да си говорят.

Събудих се, не можейки да повярвам, че съм в моето си легло, в моята си стая. Бях свикнала, когато се събудя и да се обърна и да видя Каролайн, но вече си бях вкъщи.Стаята ми не беше много голяма, имах красива, тъмно розова секция, бюро с същият цвят, компютър, масичка с два малки фотьойла, килима бе с бяло и светло кафяв цвят, с разни шарки върху него и друга врата, която водеше към банята. Леглото ми бе средно голямо, с бели завивки, на които имаше нарисувани жълти и розови цветчета.Беше си хубаво да си у дома, но все още усещах празнината в себе си и липсата му. Какво ли правеше? Дали бе добре? По-добре ли се справяше, от колкото аз? Със сигурност се справяше по-добре от мен, защото не той бе виновен, не той изпитваше вина.Толкова много исках да го видя, да го зърна поне за миг, да разбера дали е добре. Липсваше ми докосването му, целувките му, топлината на кожата му, очите му. Липсваше ми всичко от него. Отново усетих сълзите си, които започнаха да се стичат по-лицето ми. Обърнах се на другата страна и се свих. Сигурно ме мразеше. Никога нямаше да забравя презрението в очите му, когато ме гледаше тогава. Трябваше да се занимавам с нещо, за да не мисля за него, да не усещам болката вътре в мен, която бе просто неописуема.
Станах от леглото изтривайки сълзите си. Отидох до гардероба, взимайки белия си халат и влязох в банята, като се изкъпах. Облякох после един тъмно зелен анцуг, черен потник, завързах косата си в опашка и излязох стаята. Когато влязох в хола, видях чашите от снощи, които бяха на масата и ги взех, отивайки в кухнята. Пуснах телевизора на някакъв музикален канал и го намалих, започвайки да правя закуска.
-Добро утро. – проговори, Дейниъл, когато влезе в кухнята вървейки бавно. – Хм, на какво мирише? – попита той и седна на масата/
-Палачинки. – отвърнах му.
-Идеално. – изрече радостен и премести музикалния ми канал, пускайки новините.
Закусихме мълчаливо, като той набързо излапа три палачинки, изпи на-бързо кафето си, казвайки, че вече закъснява за работа и излезе от къщата.
Аз си изпих спокойно кафето, а после се заех да почиствам цялата къща, което ми отне доста време, но не се оплаквах. Когато свърших излязох на двора, от зад, където имахме малък басейн и се заех и тук да почиствам. Внезапно чух някакъв шум и се огледах, виждайки как едно момиче прескачаше ограда и очите ми я гледаха озадачени. Какво, за бога!? Коя пък беше тази? Никога не съм я виждала до сега. Тя стъпи на земята, без да се спъне или падне и тогава ме забеляза, гледайки ме изненадана. О, страхотно, някоя от любовниците на брат ми! Това беше върхът! За пръв път някоя да прескача оградата!
-Здравей. – проговори тя с тънък глас, гледайки ме любопитно. Изглеждаше с черна коса, леко начупена и малко по-дълъг бритон от моя. Беше слабичка и бе облечена с красиви дрехи, които предполагах, че бяха скъпи. От къде за бога я бе намерил? – Ти сигурно си сестра му? – попита ме тя усмихнато, а аз се намръщих. Тя престъпи към мен и подаде ръката си. – Аз съм Кристина Ричърдс.
-Летисия. – отвърнах и кратко и поех ръката й. – Брат ми го няма и можеше да позвъниш на звънеца, вместо да прескачаш оградата. – отбелязах, а тя ме погледна неудобно.
-Извинявай, почуках, но никой не ми отвори. – обясни ми. – Понякога брат ти не е много гостоприемен или пък се прави, че не чува и за това прескачам оградата. – гледах я наистина шокирана. – Понякога, когато ми до скучае идвам да си побъбря с брат ти. – изрече, след което се обърна и отиде до оградата, взимайки някаква торба. – Нося бира. – каза ми на озадаченият ми поглед, ама че странно момиче.
-Само си бъбриш с него така ли? – попитах невярвайки, все още стоейки шокирана.
-Да. – потвърди тя и седна на стола до малката масичка, изкарвайки нещата от торбата. – О, не! – възкликна изведнъж, гледайки ме и след това се засмя. – Нямам нищо общо с него. Не съм спала с него, наистина. – засмя се весело, а аз я гледах слисана и невярвайки. – Честно, идвам само, за да си поговорим, нищо повече. – опита се да ме убеди, а аз въздъхнах и седнах на стола срещу нея, като тя ми подаде една бира, но аз поклатих глава.
-Е, съжалявам, но той не е тук. – изрекох отново.
-Знам. – отвърна ми и я изгледах още повече озадачена. – Предупреди ме да не идвам повече, понеже се връщаш, но исках да се запозная с теб. – обясни ми, гледайки ме любопитно. – Различна си от него. – отбеляза отпивайки от бирата си. Как можеше да го разбере за няма и няколко минути? Наистина бе много странна. – Запознах се с брат ти в полицейския участък, когато ме арестуваха, за притежание на наркотици. – започна да ми разказва и все повече я гледах още по-шокирана. – Не съм взимала наркотици, никога. – опита се веднага да ме успокои, виждайки шокираният ми поглед. – Беше грешка, която после осъзнаха. Приятно ми е да говоря с него, макар и понякога да се държи, като пълен задник и арогантно също, но е единственият, който ми говори истината. – усетих някаква скрита болка, когато го каза и разбрах, че е искрена. – Разбираш ли, за обиколена съм от такива хора, на които никога не можеш да имаш доверие и никога не знаеш, кога ще ти забият нож в гърба. – обясни ми подробно, загледана в басейна.
-И никога не си спала с него? – заговорих и тя ме погледна усмихнато.
-Не. – отсече поклащайки глава усмихнато. – Е как беше студентският ти живот? – попита ме, когато отново отпи глътка от бирата си. – Забавлява ли се?
-Беше добре. – излъгах и накрая взех една бира отпивайки съвсем малка глътка, от която много ми горчеше.
-И какво смяташ да правиш цяло лято? – попита ме любопитно. Беше ми много странна, но усещах, че не бе някаква зла кучка и се държеше добре и мило. Усещах, че наистина искаше просто да си поговори с някой.
-Не знам. – отвърнах замислено. – Мислех да се запиша за някакъв стаж.
-Какъв точно? – попита ме интересувайки се. – Чичо ми организира това лято програма за млади студенти, като секретарки в офиса. Да се занимаваш с документи, да ги подреждаш и такива работи. – обясни ми. – Ако искаш мога да те уредя. – предложи ми и се замислих. Щеше да е добре, с нещо различно да се занимавам и най-вече да се занимавам с нещо.
-Какви са часовете? – попитах я любопитно.
-Най-много по-четири часа на ден. –отвърна ми.
-Не може ли повече? – попитах я с надежда, а тя се засмя весело.
-Значи искаш? Да говоря ли с него? – попита ме усмихвайки се радостна.
-Да. – потвърдих и тя кимна щастливо. – От колко време се познаваш с брат ми?
-От около един месец. – отвърна ми и си до изпи бирата. – Ще тръгвам. – съобщи, след което стана от стола. – Радвам се, че се запознахме и ще говоря с чичо ми и веднага ще ти се обадя.
-Благодаря ти. – изрекох мило. – Аз също се радвам, че се запознахме. – казах, след което за мое учудване тя се насочи към оградата.
-Можеш да излезеш през вратата. – викнах смаяна. Явно бе свикнала да минава през оградата.Тя се обърна и се засмя весело, след което я изпратих и си тръгна, оставяйки ме сама.

От името на Антъни:

Сложих ръце на челото си, разтривайки си го леко с пръсти. Главата ме болеше от преумора . Станах от стола и си сипах една чаша уиски, гледайки с раздразнен поглед бюрото, на което имаше хиляди документи, папки и листове. Напоследък не правих нищо друго освен да работя и да пия и двете неща ги смесвах много добре. Но нито едно от двете не ми помагаха да я изтръгна от мислите си и съзнанието си. Насилвах мозъка си с работата непрестанно. Бях заминал за един месец в Европа, по-точно в Лондон по-работа и отново се върнах. Мислех, че дългото разстояние ще ми помогне да се съвзема, да я забравя, но отново грешах. Болката така и не си беше отишла, споменът за това как я намерих в леглото с друг, така и не си бе отишъл. Имах чувството, че щеше да ме преследва вечно.
-За бога, Антъни! – проговори брат ми, който влезе и ме видя и аз извърнах погледа съм към него с досада. – Три следобед е, а ти пиеш. – изрече крайно възмутен, клатейки неодобрително глава.
-Гледай си работата. – измърморих раздразнен, не искайки да ми чете лекция, от която нямах нужда.
-До кога ще продължаваш така? – попита ме, усещайки загрижения му тон, а аз изсумтях. – Накрая ще станеш алкохолик. – предупреди ме и се засмях.
-Млъквай! – наредих му, гледайки го вбесен. – Знам си границата. И ме остави намира. Не виждаш ли, че имам работа? – попитах го с досада и си седнах обратно на стола.
-Наистина трябва да се съвземеш вече. Не правиш нищо друго освен да работиш и да пиеш.
- И да чукам секретарката. – допълних вместо него и той ме изгледа ядосан.
-Така ли? – попита ме изненадан. – Значи трябва да я уволня. – закани се и го изгледах на криво.
-Не можеш да я уволниш, работи за мен. – отбелязах усмихвайки се криво.
-И помага ли ти да се почувстваш по-добре? Помага ли ти да забравиш, Летисия? – попита ме и го изгледах яростно.
-Млъкни! Предупредих те да не ми я споменаваш. – извиках вбесен, а той ме погледна разтревожен.
-Тя вече се върна в Вашингтон. – съобщи ми, не ми обръщайки внимание, сякаш го правеше нарочно, наливайки още повече масло в раната и го изгледах още по-яростно. – Запознах се с брат й на летището, изобщо не ми допадна.
-На какъв език да ти кажа, че не ми пука, какво прави или къде е. – викнах силно ужасно бесен.
-Пука ти! – викна за моя огромна изненада, Кристиян и го погледнах изненадан. – Ако не ти пукаше, нямаше да се вбесяваш толкова много, ако не ти пукаше, нямаше да забележа, че толкова много те боли. – обясни ми и се засмях, а той ме изгледа учуден.
-Не ме интересува. – казах с по-спокоен глас, но все още кипях вътрешно. – Престани да ми говориш за нея, защото вече не ме засяга. Не съм глупак и идиот, който толкова лесно ще преглътне гордостта си и ще й прости за изневярата.
-Хубаво, значи предпочиташ да се давиш от мъка и болка. По-точно да се давиш с алкохола. – уточни се и стана взимайки бутилката със себе си и го изгледах невярващо.
-Винаги мога да си намеря или поръчам още. – викнах му развеселен, че е толкова тъп.
-Ще видим. – викна и той и излезе от кабинета, затръшвайки силно вратата.
Изсумтях раздразнено. Проклета да е! Проклет и да съм аз. Как може да съм такъв глупак? Дадох и всичко, което поиска и накрая ми сложи рога! Мразех я, но и все още я обичах. Все още жадувах за нея, за тялото й, за устните й, сънувах я почти всяка вечер, не можейки да спя спокойно. Докато бях с друга жена, си представях, че е тя. Не беше същото, не влагах абсолютно никакви чувства, просто я чуках, за да удовлетвори желанието ми.Исках да отида да я намеря и да я нараня, а после да я любя до полуда и след това да си тръгна. Никога нямаше да мога да й простя, дори и да я желаех, споменът, за това как ми изневери, щеше да ме преследва вечно. Щях да я забравя, така както и забравих Ариана.
Писна ми да стоя в този кабинет. Станах и си взех тъмно синьото ми тънко яке, намятвайки го и излязох от кабинета. Бях в централния мол, понеже имаше съвещание сутринта.
-Отхвърли всички срещи за днес. – наредих на секретарката, която ме изгледа учудена.
-Имате ли нужда от нещо? – попита ме, оглеждайки ме с съблазнителен поглед и се замислих за миг дали да не я извикам пак в кабинета си, но не. Изглеждаше с червеникава тъмна коса, слаба и с големи гърди.
-Не. – отсякох и се запътих към асансьора.
Влязох вътре, след което изчаках няколко минути и вече бях на първият етаж. Зърнах Кристиян, пред входната врата и отидох до него, който тъкмо затвори телефона.
-Какво смяташ да правиш? – попитах го отегчен, а той ме погледна учуден.
-Отивам у Каролайн. – отвърна ми и подсвирнах тихо.
-Запозна ли се вече с техните? – попитах го развеселено.
-Все още не. – отвърна ми, някак замислен и го погледнах любопитно, като излязохме на вън, насочвайки се към колата.
-Какво да не би родителите й да са толкова зле, както баща ни? – попитах го учуден не вярвайки.
-Не знам. – сви рамене, като вървяхме бавно. – Но имам чувството, че крие нещо от мен и смятам да разбера какво става. – закани се, а аз повдигнах вежди.
-Може би си въобразяваш само. – изрекох, като се качихме в колата, като я запалих и след това потеглихме.
-Е, сега ще разберем. Тя не знае, че ще идвам у тях. – съобщи ми и се засмях весело. Ах, Кристиян. Да ти имах проблемите!
След няколко минути пристигнахме пред дома на Каролайн. Къщата й беше доста голяма и красива. Точно когато спрях колата я видяхме, как излезе от вратата, облечена с къса черна пола и светло син потник, а косата си я бе начупила. Излязохме от колата и тя ни погледна слисана.
-Кристиян! – възкликна изненадана от появата му и се ухилих. – Антъни! Какво правите тук?
-Решихме да дойдем да те вземем и да излезем малко. – отвърна й съвсем невинно брат ми. – А ти на къде си се запътила?
-Ами аз... – започна и ме погледна притеснено, от което се учудих. – Отивах при Лети, за да говоря с Дейниъл. – обясни и видях как Кристиян се намръщи, а аз замръзнах и се зачудих, кой пък беше този?
-Дейниъл е брат й. – отвърна на погледа ми, който стана ядосан и веднага се успокоих. – И тя не си е у тях. – по-бърза да добави.
-Защо ти е да говориш с него? – запита я Кристиян все още намръщен. Май наистина не го харесваше. Дали му е казала за мен!?
-Просто трябва да говоря с него, няма да отнеме много време. После може да идем и да хапнем някъде. – предложи и Кристиян кимна, а аз въздъхнах.
Качихме се в колата и подкарах към дома й, след като Каролайн ми даде адреса й. След няколко минути паркирах пред къщата й, която не изглеждаше кой знае какво. Излязохме от колата и с брат ми се подпряхме върху нея, като Каролайн се запъти към входа, но се спря, обръщайки си и ни погледна.
-Тук ли ще стоите? – попита ни учудена.
-Наистина не го харесвам. Предпочитам да изчакаме тук. – отвърна й, Кристиян и бях напълно съгласен с него. Нямах никакво намерение да прекрачвам прага на тази къща, макар и да ми бе интересно да разбера как живееше.
-О, добре – каза му тя намусена, след което се обърна и позвъни на звънеца.
-Каролайн! – възкликна изненадан някакъв мъж, който отвори вратата. Извърнах глава, за да го огледам по-добре.Това ли беше брат й? Изглеждаше с къса тъмно кафява коса, леко разрошена, облечен с черно кожено яке.
-Здравей, Питър. Дейниъл тук ли е? – попита го тя
-Това е приятелят му. – прошепна до мен брат ми и го изгледах учуден.
-Да, разбира се. Влизай. – подкани я той и Каролайн влезе, след което останах загледан в вече затворената врата. Изгледах брат си очакващо.
-Какво? – попита ме той с учуден тон.
-Та кой е този? – запитах прикривайки яда си. Каква работа имаше той у тях? Защо не ми бе споменавала нищо за него? Колко още неща не знаех за нея?
-Казах ти, приятел на брат й е. Работят заедно в участъка. – отвърна ми, обяснявайки. Негов приятел а? Колко ли приятели има? И колко ли от тях я харесваха? По дяволите! Защо още я ревнувах?
Изгледах намръщен къщата й, оглеждайки я и се зачудих, коя ли беше нейната стая? Беше ми любопитно да я видя. Исках да вляза и да огледам на всякъде. Но нямаше да го направя.
Каролайн се върна с намръщено лице след двадесет минути. Кристиян я попита, за какво е говорила с него, но тя не му даваше конкретен отговор. Определено криеше нещо и аз го забелязах.
-Как си Антъни? – попита ме, когато седнахме в един ресторант. – Не очаквах да те видя. Мислех, че си още в Европа.
-Върнах се миналата седмица. – отвърнах й незаинтересован.
Тя ме погледна предпазливо и притеснено. Усетих, че искаше да ми каже или да ме попита нещо друго, но явно нямаше смелост и за това бързо смени темата. Останах с тях около един час, но ми до скуча и после ги оставих сами, като се прибрах вкъщи.

Бях на първия си работен ден. Кристина ми се обади още на същият ден, като ми каза веднага да дойда, за да говоря с чичо й. Изобщо не се замислих и отидох на посоченият адрес. Мястото беше доста голямо, огромно. Изглежда бащата на Кристина притежаваше доста успяваща и голяма компания.Тя ме посрещна, пред кабинета на чичо си, пожелавайки ми късмет и влязох при него. Дайен Ричърдс изглеждаше мил човек, възрастен на около четиридесет или петдесет години, имаше и черна малка брада, както и обица на дясното си ухо. Косата ми бе много къса, черна. Разпитваше ме за това, какво съм учила и какво ми харесва. Предразполагаше ме, карайки ме да се чувствам спокойна и да отговарям на въпросите му без да се притеснявам. Накрая ме назначи като негова секретарка, направо не на стаж, а на работа, за което много се учудих и се изненадах. Подписахме и договор за цялото лято.Заяви ми, че изобщо не бе доволен от миналата си секретарка и се надявах да изпълнявам добре работата си и да бъде доволен от мен. Наистина бях много благодарна на Кристина. Първите няколко дена щях само да се уча, от една жена, която ми обясняваше всичко, какво точно щях да правя. Беше станало шест часа, когато подреждах и последните документи, както ми бе показала г-жа Бет.
-Справяш ли се? – проговори Кристина, която дойде до мен до бюрото ми.
-Да. – потвърдих усмихната. – Наистина ти благодаря. Не мога да повярвам, че чичо ти ме назначи.
-Той е много добър човек и много си го обичам. – каза засмивайки се весело, а аз прибрах и последната папка, след което станах от стола и започнах да оправям бюрото. – Какво ще правиш сега?
-Ще се прибирам сигурно. – отвърнах й, прибирайки химикалите.
-Искаш ли да хапнем нещо? – запита ме и я погледнах.
-Да, може. – съгласих се.
Взех си якето и двете се запътихме към асансьора, влизайки вътре. Сградата беше много голяма, на около тридесет етажа.
-Тук ли живееш? – запитах я учудена.
-Да. –потвърди тя. – Апартамента ми е на двадесет и шестия етаж.
Уау! Какво ли е да живееш в такава голяма сграда? Не знаех. Стигнахме първият етаж и излязохме вън, като се насочихме към колата й. Влязохме, след което тя подкара колата и паркирахме пред един малък ресторант, като влязохме вътре и си намерихме място да седнем. Поръчах си пържени картофки, салата и някакво пиле, а тя си поръча някакъв специалитет.
-Вино? – попита ме, гледайки менюто, а сервитьора я чакаше послушно.
-Не. – поклатих глава. – Просто един портокалов сок. – поръчах му и той си записа.
-Е, добре. За мен едно бяло вино. – сервитьора кимна и прибра менютата ни.- Виках да пийнем за новата ти работата.
-Отказах пиенето. – отвърнах й притеснено, а тя ме погледна учудена.
-Преди много ли пиеше? – попита ме изненадана.
-Не. –отвърнах, поклащайки глава. –Просто от един инцидент, който стана и от тогава не съм пила.
-Е, случват се подобни инциденти. Не бива да се притесняваш толкова. – каза ми мило.
-Изневерих на приятеля си. – съобщих внезапно изненадана от самата себе си, че го казах и тя ме погледна озадачена. За пръв път го изричах на глас.
-О! – възкликна изненадана и ме погледна съчувствайки ми, а сервитьора донесе питиетата ни. – Съжалявам.Аз също съм правила много глупости, когато се напия.
-Изневерявала ли си? – попитах я.
-Не. – поклати глава и погледа ми стана тъжен. – Но не е имало на кой да изневерявам. Е, имала съм приятели, но принципно аз ги зарязвах. – опита се някак да ме одобри, но не се получи, след което ме погледна деликатно. – Обичаше ли го?
-Да. – потвърдих, опитвайки се да преглътна буцата, която заседна в гърлото ми от болката.
-Ако те обича, ще ти прости. – заяви сигурна, но поклатих глава.
-Гордостта му е голяма. – отвърнах й, а тя се намръщи.
-Най-големият минус на мъжете. – заключи отпивайки от виното си и вече донесоха и храната ни. – Но и жените са доста горди. Постави се на негово място, може би му трябва време.
-Знам, аз съм виновна. – изрекох с посърнало изражение, гледайки картофките.
-Добре, да говорим за нещо по-ободрително. – плесна с ръце накрая. – Трябва ти разнообразие, запознаване с нови хора, излизане, така ще се ободриш. – заключи весело и се засмях.
Хапнахме, след което тя ме закара до вкъщи и си тръгна. Въздъхнах отпоявайки се към входната врата и влязох вкъщи, като заварих Дейниъл погълнат от лаптопа си.
-Как мина стажа? –проговори, когато ме забеляза и откъсна очи от лаптопа си.
-Супер, назначиха ме на работа. – отвърнах му и той ме изгледа изненадано. – И то благодарение на приятелката ти, Кристина. – допълних и очите му ме погледнаха още по-изненадани, но след това изражението ми стана ядосано.
-Какво? – попита ме с ядосан тон, а аз го погледнах объркана.
-Приятелката ти, Кристина. –повторих отново объркана. – Запознах се с нея днес, дойде вкъщи, прескачайки оградата. Толкова лошо гостоприемство ли имаш, когато ме няма? – запитах го изненадана.
-Не мога да повярвам! – възкликна озадачен, ставайки от дивана. – Кучка! – изруга силно, а аз го погледнах стреснато.
-Моля!? – възкликнах не разбирайки, защо толкова много се ядосваше. – Защо я обиждаш? Готина е. – свих рамене, а той ме погледна невярващо.
-Използва те, за да се домогне до мен. – изръмжа ми с ядосан тон, а аз го изгледах изненадана.
-Не вярвам. – възкликнах озадачена. Беше странна, но и беше мила. – Тя ми каза, че не сте…
-Разбира се, че не съм спал с нея. – отсече вбесен и взе телефона си, а аз го гледах не разбирайки нищо. – Какво ги вършиш, дявол те взел? – запита с вбесен и висок тон и предположих, че се е обадил на нея. О, боже! Не вярвам, че просто се е правила на мила!? Уреди ми работа при чичо й! – Предупредих те да не се появяваш в къщи! Наистина си много нагла. – последва пауза, а очите му бяха ужасно ядосани. – Предупреждавам те, не използвай сестра ми, за да се домогнеш до мен, защото няма да мине номерът ти и ще си платиш скъпо за това. – отново последва пауза, а аз го гледах притеснена. – Нима? – запита я насмешливо. – Ти си невероятна. Изобщо не ти вярвам и остави мен и сестра ми намира. – викна силно вбесен и затвори телефона. – Трябва ми питие. – изрече накрая изнервен и отиде, сипвайки си една водка.
-Ще ми обясниш ли? – попитах го тихо, след като го изчаках да изпие една глътка, за да се успокои.
-Няма нищо за обясняване.Запознах се с нея в участъка, от богато семейство е, за това се измъкна толкова бързо. Не я харесвам, срещнахме се няколко пъти случайно, закарах я веднъж в къщи и после почна да идва и да си говорим.- обясни ми всичко с без никакъв интерес.
-Тогава, защо се ядосваш толкова много? – попитах го не разбирайки още.
-Защото е очевидно, че иска да е с мен. Защо иначе ще идва всяка вечер, за да си бъбрим!? Абсурд. – възкликна клатейки глава. –И сега те използва мислейки, че така ще ме спечели.
-Може би просто иска наистина да си поговори с някой. – не се отказвах аз. – А ти сигурно си разбрал грешно намеренията й.
-О, моля те. – възкликна гледайки ме със сериозен поглед. – Не трябва да вярваш на хората толкова много. Искам да стоиш далеч от нея.
-Но… - започнах протестирайки.
-Никакво „но” – прекъсна ме веднага той. – Да не съм те видял повече с нея! – нареди ми и си до изпи водката.
-Ами работата? – попитах с печално изражение. – Тъкмо я започнах.
-Ще си намериш друга. – изрече просто, а аз го погледнах намръщена. – А.. – сети се нещо, като си сипа още една водка. – Защо не ми каза за плана на Каролайн? – попита ме и изражението му стана развеселено, но аз го погледнах объркана.
-Какъв план? – попитах учудена.
-Искала да кажа на баща й, че гаджето й е мой приятел. – ухили се весело и вече се сетих.
-О! – възкликнах. – Да, забравих, извинявай. Ще го направиш, нали?
-Как се е забъркала с Уилсън? – запита внезапно учуден.
-Чувал ли си за тях? – попитах го изненадана.
-Разбира се, Томас Уилсън е доста известен бизнесмен, веднъж се бе забъркал с една незаконна сделка, преди много години, но си спечели делото. От тогава няма никакви прояви, но доста бързо трупа богатството си. – обясни ми замислено. Незаконна сделка!? Това не го знаех.
-Не ги ли харесваш? -попитах притеснено, а той сви рамене.
-Какво значение има? Нали ти няма си с един от тях, така че не ме интересува. Дано, Каролайн не съжалява после за избора си.
-Кристиян е добро момче. – казах му искрено.
-Щом казваш. – сви рамене незаинтересован.
Дейниъл отиде отново в участъка, понеже му се обадиха и ме остави сама. Направих си на бързо нещо да хапна за вечеря. Докато си хапвах спагетите си, телефона ми за вибрира и видях, че съм получила смс.
„Много съжалявам за всичко. Искам да знаеш, че не те използвам, за да се домогна до брат ти, макар й той да не вярва. Моля те, не се отказвай от работата, заради мен. Обещавам, че няма да те тормозя и да те притеснявам. Ако ти харесва работата, остани, няма да се виждам с теб, понеже това е желанието на брат ти. Още веднъж, съжалявам.
Кристина!”
Наистина ми харесваше работата. Но знаех, че Дейниъл нямаше да е доволен, ако продължа да работя там. Продължавах да си мисля, че може би той просто си въобразяваше за нещата и Кристина не бе такава, за каквато я изкарваше. Не, исках да работя! Щях да продължа, но без негово знание и щях да му кажа, че съм намерила работа на друго място.Нямаше да разбере, а и нямаше да се ядоса толкова много, защото нямаше да я виждам.
Отправих се към стаята си и си оправих леглото за лягане. Бях заспала, но се събудих по-едно време, виждайки, че бе два през нощта и се обадих на брат си, да го питам, кога ще се прибира. Винаги го чувах, когато се прибира и винаги му се обаждах. След като разбрах, че ще се прибира след малко и че е добре, заспах спокойно.
На следващият ден се уговорих да се видя с Каролайн и в момента я чаках да дойде в едно кафе. Видях я как влиза вътре, облечена по къси дънки и зелен потник.
-Хей, как си? – попита ме веднага, когато седна срещу мен и си поръча кафе и минерална вода.
-Добре, а ти? – попитах я отпивайки си от кафето.
-Зле. – отвърна ми за моя изненада и я погледнах учудена.
-Какво има? – попитах любопитно, виждайки тъжното й лице.
-Скарах се снощи с Кристиян. –отвърна ми и я погледнах очакващо да ми обясни. – Казах му за баща ми и брат ти.
-О! – възкликнах. –Съжалявам. Не го прие добре?
-Никак. – поклати глава и отпи глътка от кафето си, когато й до донесоха. – За пръв път се скарахме толкова жестоко. Не ми се е обаждал от тогава, но и аз не искам да му се обаждам. – заяви ми и я погледнах учудена. – Нямаш представа какви глупости ми наговори. – изрече с по-висок тон и с ядосано изражение. – Заяви ми, моля ти се, направо да се оженя за него още днес, след като това е желанието на баща ми. – възкликна възмутена и я погледнах изненадана – Ама че е идиот.
-Ревнува. – заключих. –Но няма за какво, не му ли каза, че…
-Казах му го хиляда пъти. – прекъсна ме нетърпеливо. – Но той не иска да ме чуе.
-Може би, ако аз поговоря с него… - предложих.
-Няма да те чуе. Глух е. Каза ми, че изобщо не харесва, Дейниъл и не иска да го вижда. – сподели ми и я погледнах учудена. – Не искал да ме вижда с него никога. Ревнив идиот! – ядоса се и отпи глътка от минералната вода.
-Наистина съжалявам. – казах й мило.
-Ти не си виновна, нито Дейниъл е виновен. Виновен е единствено баща ми. – изрече вбесена.
Изпихме си кафето, като Каролайн продължаваше да нарежда Кристиян и баща си. Аз реших наистина да му се обадя и да му обясня, че няма за какво да ревнува от брат ми, но после, когато Каролайн не е с мен. Отидох с нея по-магазините, надявайки се това наистина да я ободри малко. Но после и казах, че трябва да отивам на работа. Тя ме погледна учудена и й казах, че съм си намерила работа в някакъв магазин, после щях да й обясня всичко за брат ми и Кристина. Отидох в сградата и веднага пристигнах пред бюрото си, където ме чакаше г-жа Бет. Дайен Ричърдс вече бе в кабинета си и му сипах кафе, така както разбрах, че го обича, като му го поставих пред бюрото, а той ми се усмихна, докато говореше по телефона. След като оправих някои документи и никой не звънеше по телефона, реших че мога сега да се обадя на Кристиян. Набрах номера му и изчаках да вдигне.
-Да. – проговори, след четвъртото позвъняване, но не бе гласът на Кристиян. О, мили боже! Беше Антъни! Това бе неговият глас, бях сигурна, че е той. Сърцето ми задумка бясно и цялата се разтреперих. – Ало? Кой е на телефона? – запита вече с раздразнен тон, но не можех да кажа и думичка. От толкова време не го бях чувала! Толкова много ми липсваше гласът му. Сълзи почнаха да се стичат по-лицето ми. Господи! – Кой по-дяволите е на шибания телефон? – запита вече с вбесен тон.
-Аз… - заекнах, опитвайки се да кажа нещо. – К-Кристиян т-там ли е? – попитах опитвайки да се успокоя. Дишай, Летисия! Но не можех. Цялата треперих и сърцето ми отказваше да върне нормалния си ритъм. Не чувах нищо. След като зададох въпроса си, той не проговори и думичка. Затворил ли е!? – А-Антъни? – запитах отново заеквайки.
-Кристиян! – чух го да вика силно. Махнах телефона от ухото си и заридах неудържимо, слагайки ръце върху лицето си, подпирайки ги върху бюрото.
Успокой се! Не, не можех. Затворих телефона. В момента едва ли можех да говоря нормално с Кристиян. Господи, Антъни! Защо вдигаше телефона на брат си? Не искаше да говори с мен. Не искаше да ме чуе, камо ли да ме вижда. Все още ме мразеше. Защо? Защо трябваше да съм такава глупачка? Боже, липсваше ми толкова много!
-Летисия, какво ти е? – чух внезапно гласът на г-н. Ричърдс и се сепнах стреснато. Можеше ли да се изложа още повече пред него? Да ме вижда като някаква ревла.
-А-аз, съжалявам. –изрекох ставайки от бюрото, изтривайки бързо сълзите си от лицето си, не смеейки да го погледна в очите и гледах пода.
-Какво има? Станало ли е нещо? – попита ме със загрижен глас.
-Не. Трябва само да отида до тоалетната. – изрекох измисляйки как да се отърва от него, за да не ме гледа в такова състояние. – Веднага идвам. – обещах му и без да го погледна се запътих забързано в тоалетната.
Влязох вътре и се подпрях до вратата, опитвайки да се успокоя. Все още треперех и то само, защото чух гласът му. А, какво ли щеше да е, ако го видя някъде случайно!?О, не! Не исках и да си помисля. Отидох до мивката и съзрях вече зачервените си очи от плач. О, по дяволите! Защо трябваше да го чуя, точно на работата ми? Глупачка! Но от къде можех да предположа, че той ще вдигне! Измих лицето си обилно с вода, опитвайки вече да изглеждам нормално. Успокоих вече дишането си и треперенето на тялото си. Върнах се до бюрото ми и отидох да се извиня на г-н. Ричърдс, казвайки му, че съм добре. Той ме погледна загрижено, но го уверих, че всичко е наред. Заех се да вдигам телефоните, които почнаха да звънят, записвайки срещите на г-н. Ричърдс. И тъкмо, когато вече върнах нормално си състояние, видях телефона ми да звъни, виждайки, че е Кристиян и замръзнах, не смеейки да помръдна. Ами, ако е Антъни? Не, не можех да говоря с него. Не исках отново да почна да рева.Телефонът ми продължаваше да звъни. О, не, нямаше да спре. Вдигнах телефона с разтреперана ръка.
-Д-да. – проговорих заеквайки.
-Летисия! – чух вече гласът на Кристиян и си поех дъх успокоявайки се. О, боже! – Антъни каза, че си ме търсила. – обясни ми и се вцепених. Значи е разбрал, че съм аз! – Какво има?
-Ами аз… - започнах да му обяснявам. – Исках да говоря с теб.
-Слушам те. – подкани ме със спокоен глас.
-Кристиян, наистина, недей да ревнуваш от брат ми. – започнах и го чух как изръмжа. – Повярвай ми, между тях никога не е имало нищо и никога няма да има.Просто баща й си въобразява, но след като му каже и те запознае с него, всичко ще се нареди. – обясних му.
-Съжалявам, Лети, но наистина не харесвам брат ти, сега още по-малко, след като разбрах каква е работата. – изрече, усещайки ядосания му тон.
-Кристиян, няма смисъл да се караш с Каролайн. Ще я загубиш за нищо, повярвай ми. – опитах се да му втълпя. – Не искам и вие да се разделите, поне вие трябва да сте заедно и щастливи.
-Антъни все още не те е забравил. – изрече внезапно и сърцето ми отново ускори ритъма си. – Прави се, че вече не му пука за теб, но много добре го познавам. Все още те обича и това го разкъсва. – отново усетих, как няколко сълзи се стекоха по-лицето ми.
-Кристиян в момента съм работа, моля те да не говорим за него. – прошепнах с тих глас.
-Да, извинявай, знам че и теб те боли, колкото и него. – изрече усещайки загрижения му глас. – Трябва му още време. Добре, ще се обадя на Каролайн. – изрече накрая и се усмихнах леко.
-Благодаря ти. – казах му мило.
-Ще затварям, приятна работа, Лети. – пожела ми и затвори телефона, а аз въздъхнах.
Отново изтрих сълзите си, но този път не беше толкова зле, колкото преди малко. Дали е вярно, че все още ме обича? Господи, исках да го видя и да говоря с него, но нямах смелост да го направя. Трябвало му още време. Колко още? Минаха почти два месеца! Цели два месеца без него!

Мамка му! Изпсувах гневно, обикаляйки нервно из стаята.Държах в ръката си чаша алкохол, но не ми помагаше да се успокоя. Не можех да повярвам, че чух гласът й! Кристиян цял ден бе в ужасно настроение, понеже се бе скарал с Каролайн, разбирайки, че баща й искал да я ожени за братът на Летисия. Беше ми станало много смешно, когато чух това, но виждайки вбесеното изражение на брат си, не ми даваше сърце да му се подигравам. Да, бях в добро настроение, докато не чух гласът й. Брат ми бе в банята и затова аз вдигнах, нямайки си и на представа, че е тя, Кристиян изобщо не бе записал номерът й. От толкова време не я бях чувал или виждал. Последните й думи преди да си тръгне все още бучаха в ушите ми „не искам да съм с друг, защото искам да съм само с теб”. Тогава как за бога спа с друг, Летисия!? Не, не можех да й простя, дори и все още да я обичах и да я желаех. Господи, как исках отново да вкуся устните й! Проклета да си! Как можа да ми изневериш? Ако не го беше направила, сега всичко щеше да е различно, сега щяхме да сме все още заедно.
-Добре, съгласен съм. – чух внезапно гласът на брат ми, който влезе в стаята, говорейки по телефона. – Ще се видим след малко, до после. – след което затвори телефона и въздъхна. Обърна главата си към мен, гледайки ме предпазливо.
-Каролайн каза, че ще ме запознае с техните на рождения ден на баща й. – съобщи ми и го погледнах учуден.
-Толкова бързо ли се сдобрихте? – попитах го доста изненадан. Нима й прощаваше толкова лесно?
-Да. – потвърди. – Ти ще дойдеш с мен. – заяви ми и повдигнах веждите си изненадан.
-Защо? – попитах нямайки никакво желание да се запознавам с родителите й. Не аз, бях приятелят й!
-За морална подкрепа. – отвърна ми и се засмях весело. О, боже, Кристиян! – Искала да ме представи като приятел на онзи идиот, така си мисли, че ще ме приеме по-лесно.
-Кой идиот? - попитах го объркан. – О, братът на Летисия. – ухилих се, а той ме погледна намръщен.
-Хайде. – подкани ме изведнъж, взимайки си якето. –Отиваме да купим подарък за стария й. Ще се срещнем с Каролайн направо в мола.
-О, Кристиян, купувай си сам подарък с приятелката ти. – отвърнах му с досада.
-И какво ще правиш? Само ще скучаеш тук. По-добре ела с мен. – предложи и въздъхнах.
Не си взех никакво яке, понеже ми бе топло. Бях само по една тъмно синя риза, без ръкави и светли дънки. Качихме се в колата и потеглихме към мола. След минута паркирах в подземния паркинг и излязохме, насочвайки се към магазините. Вървяхме бавно, а Кристиян се оглеждаше за приятелката си, като доста хора ни поздравяваха, понеже този мол беше наш. Кристиян видя Каролайн, която бе пред витрината на един магазин, оглеждайки нещата и отиде към нея, но аз замръзнах, понеже не бе сама. По дяволите, Летисия! Защо за бога не ме предупреди, че ще бъде с нея? Нарочно ли го бе направил? Изгледах на кръв брат си, но той не ме видя, не помръднах от мястото си и я гледах вцепенен. Тя все още бе с гръб към мен, като не ме бе забелязала. Бе облечена с къси дънки и кафяв потник. Забелязах, че бе отслабнала, беше много по-слаба от преди, косата й бе пораснала, стигаща вече почти до кръста й. Обърна се бавно с усмивка на лицето, но тогава ме видя и замръзна, като усмивката й моментално изчезна. Гледах я безизразно за минута, забелязвайки, че й бритона й бе пораснал и вече не бе до челото й. Извърнах погледа си от нейния и го насочих към брат си и Каролайн.
-Ние вече му купихме подарък. – оповести, Каролайн, нарушавайки тягостната тишина. – Защо не отидем някъде да хапнем? – предложи, гледайки притеснено към мен и Летисия.
Просто кимнах не казвайки нищо и се обърнах, като започнахме да вървим към ресторанта. Какво ли си мислеше? Как ли се чувства? Желаеше ли ме все още? По дяволите! Забавих малко темпото изравнявайки се с брат ми, а Летисия и Каролайн бяха зад нас.
-Нарочно ли го направи? – попитах тихо, изсъсквайки ледено.
-Не. – отвърна ми също с тих глас. – Не знаех, че и тя ще идва.
-Да бе. – изсумтях не вярвайки и на една негова дума.
Влязохме в ресторанта, казвайки на сервитьора да ни даде най-хубавата маса. Седнах на масата, както и брат ми и Каролайн, но Летисия я нямаше. Къде бе отишла? Погледнах към вратата, но не я виждах никъде. Страхливка!
-Тръгна ли си приятелката ти? – попитах, Каролайн с безразличие.
-Не, отиде до тоалетната. – отвърна ми, гледайки менюто. Виж ти, явно не бе чак такава страхливка.
Внезапно телефона ми звънна и станах от масата, излизайки от ресторанта. Беше баща ми, да ми напомни, че откриването на новия ни хотел бе следващата седмица. Да, баща ми все пак успя да откупи хотела и сега бе наш.
-Г-н. Уилсън. – внезапно ме спря една жена, като тъкмо щях да вляза отново в ресторанта, но се спрях и я погледнах усмихвайки се. Беше г-ца Валерия, дъщерята на един наш съдружник.
-Валерия каква изненада! – възкликнах изненадан да я видя. Бе красива, не можех да го отрека. Изглеждаше с руса права коса, слаба и красиво невинно лице. –Мислех, че се разбрахме да ми викаш, Антъни.
-Да, съжалявам. – отвърна ми мило, а аз се приближих към нея. – Но все още не мога да свикна, не ви познавам толкова добре, за да ви говоря на малко име.
-Може да поправим тази грешка. – намигнах й, оглеждайки я съблазнително. Беше облечена с къса синя рокличка, с деколте. – Какво правиш тук?
-С приятели съм. – отвърна ми, гледайки ме притеснително заради близостта ни. – Разхождаме се.
-Колко хубаво. – изрекох, гледайки красивите й сини очи. – Трябва някоя вечер да излезем и да се поопознаем. – предложих със съблазнителен глас.
-Може. – съгласи се и се усмихнах, но внезапно зърнах Летисия, забелязвайки болката в очите й. Толкова пъти исках да я нараня и бях сигурен, че щях да се радвам, но в момента, виждайки я такава, изобщо не се радвах и още по-гадното бе, че и мен ме заболя.
-Е, тогава ще ти се обадя някоя вечер. – изрекох прикривайки болката си.
-Добре, довиждане…Антъни. – изрече името ми и се обърна, като я гледах как си тръгна.
Извърнах главата си към посока на Летисия, но нея я нямаше. Зърнах я в далекото, как се опитваше да стигне до изхода. Побързах да я настигна и я хванах за ръката, точно когато стигна до вратата, придърпвайки я към мен, а тя ме изгледа уплашена и стресната.
-Какво? Не се ли радваш да ме видиш? – попитах с безизразно изражение. –О, хайде, мина толкова време. – отбелязах с подигравателен глас.
-Аз…пусни ме. –изрече с тих глас, усещайки как тялото й трепереше. Хората минаваха по-край нас, бяхме застанали точно на средата на пътя. Дръпнах я настрани, вървейки на по-безлюдно място. Виждайки, че тук нямаше никой и можех спокойно да я нападна, я притиснах до стената, опирайки тялото си до нейното. О, боже, от толкова време исках да направя това. Да усетя отново аромата й, тялото й. – Пусни ме, Антъни. – замоли ме се с отчаян глас.
-Не ти ли липсвах? – попитах я, правейки се на изненадан. – Не? – попитах, виждайки как стисна очите си, затваряйки ги. – Нима щеше да си тръгнеш просто така, оставайки приятелката си в недоумение, карайки я да се притеснява за теб? Толкова си безотговорна, Летисия. – тя стисна още по-силно очите си, виждайки как една сълза падна по-лицето й. – Какво? Заболя ли те, виждайки ме с друга? – попитах я с леден тон. – Е, сега знаеш как се почувствах аз само, че аз се почувствах сто пъти по зле от теб. – изсъсках вбесено.
-Съжалявам. – изрече, отказвайки да ме погледне. По дяволите, от толкова време не бях зървал очите й!
-Погледни ме! – заповядах й, и тя ги отвори покорно, но видях как се опитваше да не заплаче пред мен, болката, която искаше да скрие от мен, но не й се получаваше. – Боли, нали? – попитах я тихо и прокарах ръка бавно по тялото й, а тя ме гледаше предпазливо и страхливо, мислейки си, че исках да я нараня. Да, исках, но и исках отново да я усетя до себе си. Ръката ми се спря на голото й рамо, което потрепери, усещайки отново меката й, топла кожа, после я плъзнах бавно и по шията й, врата й, а тя трепереше цялата. – Боиш ли се? Мислиш ли, че ще те нараня? – попитах я с тих дрезгав глас, заглеждайки се в розовите й плътни устни, които така силно исках да вкуся.
-Да. – потвърди прошепвайки и стиснах устни. И преди ми нямаше доверие, но сега наистина не биваше да ми има. Ръката ми се плъзна по гърдите й, а после по-корема й, стигайки до бедрата й, и до най-чувствителната й част.
-Искам да те изчукам. Ще ми се отдадеш ли?- попитах я, усещайки болезнено пулсирането на реакцията ми под дънките си. Тя ме погледна с широко отворени очи, не можейки да повярва.
-Ти…аз… - опита се да каже нещо, но не можа да формулира и едно правилно изречение.
-Хайде, Летисия. – подканих я вече не издържайки. Сведох глава, започвайки да целувам бавно врата й, помирисвайки блажено аромата на косата й. – Отдай ми се! – прошепнах дрезгаво, засмуквайки страстно врата й и ухото й, а тялото ми се отърка възбуждащо в нейното, искайки да разбере, какво ми причиняваше, че наистина я желаех.
-Не. – прошепна тихо, а пръстите на ръцете ми, започнаха да разтриват чувствителната й част, през дънките й.
-Искаш ме. – изрекох дрезгаво, целувайки шията й, оставяйки изгаряща следа навсякъде.
-Не… - упорито изрече отново. – Ти просто ще ме изчукаш.
-Да, това искам да направя. – потвърдих и устните ми се преместиха на другата страна на врата й.
-Не! – изрече по-твърдо и изненадващо с ръцете си ме изблъска и се отдръпнах от нея, гледайки с потъмнели очи от страст и гняв едновременно.
-О, хайде, не ми се прави на светица! – изрекох с студен глас, гледайки я безизразно. – Преди ти харесваше да те чукам, нали?
-Престани да използваш тази дума. – викна ми, усещайки страданието й, което показваше с очите си.
-Обижда ли те? – попитах я насмешливо. – Ти само това заслужаваш! – изрекох студено и внезапно вдигна ръката си и ми удари шамар.
-Не го заслужавам. – викна ми с ядосан тон, но и усещах отчаяността й. Извърнах лицето си отново към нея, гледайки я безизразно. – Не можеш да ме нараняваш по-този начин. Боли ме не по-малко от теб, дори и повече. – изрече и този път не можа да възпре сълзите, които се стекоха по-лицето й, но не ме трогна. В момента бях бесен, че ми отказваше. Желаех я толкова болезнено в този момент. – Знам, че аз съм виновна и никога няма да си простя, че… - изрече през сълзи. – Обичам те, Антъни. Никога не съм обичала друг мъж, така както обичам теб.
-Странна любов! – изрекох засмивайки се ехидно. – След като ме обичаш, защо тогава не ми се отдадеш сега?
-Защото само ще ме използваш. – отвърна и с ръцете си изтри сълзите си забързано. – Все още ме мразиш. Не искам да ме нараняваш по-този начин, моля те! – изрече умолително и отчаяно.
-И аз не искам много неща. – отбелязах подигравателно. – И заслужаваш да те наранявам по-много още по-гадни начини. Заслужаваш си го, Летисия, не можеш да ме убедиш в противното. Искам да те боли…много. – гледаше ме с отчаян поглед, покрит с болка и мъка. Приближих се, прокарвайки ръка по лицето й, изтривайки сълзите й, а тя ме погледна сепнато. – Ще си платиш за предателството, любима. – прошепнах й, заканвайки се. – Това е само началото.
Изрекох и след това се отдръпнах от нея и се обърнах, оставайки я сама с болката й.

***
Стоях вцепенена на мястото, където ме остави Антъни. Не можех да помръдна, бях толкова шокирана да го видя. Толкова много исках да го прегърна и да се сгуша в силните му ръце, в топлото му тяло. Но той все още ме презираше, гледаше ме безчувствено, студено, говореше ми с леден смразяващ тон. А когато го видях, да флиртува с друга жена, толкова много ме заболя. Спомняйки си и как флиртуваше с мен по-същият начин преди. Исках да се махна, да се скрия от него. Сега осъзнавах, че като не го виждах ми бе много по-добре, единствено спомена ме нараняваше и ме болеше, но сега, като го видях той ме нараняваше. Една част от мен се развълнува много, когато ми каза, че ме иска и исках да му се отдам. За миг си помислих, че по този начин ще го размекна, че ще се превърне отново в онзи Антъни, когото познавах. Но знаех, че всъщност искаше единствено да ме нарани. Говореше ми по-този гаден начин, сякаш бях курва. Не бях такава. Направих веднъж грешка, която никога нямаше да си простя, не можеше да ми говори по-този начин, много добре знаеше, че се обиждах, че не бях за единия секс.
Отдръпнах се от стената треперейки, като бях ужасно разстроена и не знаех как да се успокоя. Тръгнах към изхода, пращайки смс на Каролайн, че ще си вървя. Бях сигурна, че щеше да ме разбере. Внезапно видях номера на Кристина и реших да й се обадя.
-Здравей. – проговори тя, когато веднага вдигна телефона си, беше доста шумно при нея.
-Здравей, свободна ли си? Искаш ли да се видим? – попитах я. В момента имах нужда от страничен човек, човек, който не знаеше нищо и не бе свързан по-никакъв начин с Уилсън.
-Да, в един клуб съм. – отвърна ми веднага.
-Добре, ще дойда. – заканих се, след което тя ми даде адреса и после си хванах веднага такси.
След няколко минути пристигнах в клуба и влязох, като се огледах за нея. Видях я, като седеше сама на едно сепаре и отидох при нея.
-Здравей. – проговори щастливо тя и стана, като ме прегърна. – Не мисля, че идеята е много добра, брат ти ще… - започна и когато се отдръпна и ме зърна се спря. – Добре ли си? – попита ме загрижено. – Изглеждаш разстроена, какво се е случило?
-Аз… - започнах несигурно. Стискаше ли ми да го направя отново? Не исках, но господи, исках болката в сърцето ми да спре и да се махне. – Имам нужда да пийна нещо. – казах накрая
-Добре. – изрече, оглеждайки ме тревожно. Седнах и тя поръча по една бутилка вино. Когато ни го донесоха веднага изпих една голяма глътка.
-Наистина ли не те притеснявам? – попитах я, чувствайки се леко нахална, че така й се натрапих.
-Не, разбира се. – отвърна усмихвайки ми се. – Единствено се притеснявам за Дейниъл, понеже не желае да се виждаме. Аз наистина не съм те използвала, Летисия, не съм такава. – изрече и я погледнах, виждайки, че бе искрена. – Нямам такива намерения, не искам да се домогвам до брат ти.
-Харесваш ли го? – попитах я, изпивайки отново голяма глътка от виното си и тя се замисли за миг.
-Не мога да отрека, че е красив и привлекателен мъж. Може би наистина го харесвам малко, всъщност коя ли жена не би го харесала? – запита се и се засмя притеснено. – Но знам, че той е доста различен, понякога е груб, арогантен, прекалено е самоуверен, но е голям женкар. – заключи и кимнах, съгласявайки се. – Може би го харесвам, защото не се е опитвал до сега да ме съблазни и да ме вкара в леглото си. – каза и повдигнах вежди изненадана, че наистина не го е направил, чудейки се защо. – Кой знае, сигурно го отблъсквам.
-Не вярвам. – отвърнах, поклащайки глава, пийвайки си от виното. – Ти си красива и наистина ми допадаш. Нямаш си и на представа с какви кучки е бил. – изрекох възмутена спомняйки си.
-Добре, ти ми кажи, какво ти има? - попита ме, сменяйки темата. – Защо си разстроена?
-Ако почна да ти разказвам, ще ти до скучае и ще се отегчиш, а аз ще се разстроя още повече. – изрекох до изпивайки виното си и си налях още. Кристина ме погледна объркана.
-Да не би да е свързано с бившият ти приятел? – попита ме и се изненадах, че толкова бързо се досети сама и кимнах леко с глава. – Какво е станало? Разкажи ми, ще ти олекне, повярвай.
-Видях го. – изрекох кратко и тя ме погледна съчувствайки ми. – Не го бях виждала от два месеца. – продължих, мъчейки се да не взема да заплача пред нея. Тя ме погледна очакващо да продължа да й разказвам. – През тези два месеца, исках толкова много да го видя, но сега когато се случи осъзнах, че е по-добре да не го виждам. Презираме. – изрекох истината и тя свъси вежди.
-Той е идиот. – заключи тя и се засмях горчиво.
-Не, не е. – поклатих глава тъжно. – В правото си е да ме мрази. Аз съм виновна. Искаше да спя с него. – казах, отпивайки от виното си.
-Не го прави. – предупреди ме.
-Няма. Знам, че иска единствено да ме нарани. – споделих й, и една сълза падна по-лицето ми. – Сякаш това ще го направи по-щастлив. Мисли си, че единствено него го боли. Каза ми, че ще си платя.
Продължих да й разказвам измъчена от болката си и вината си, както и да пия, молейки се това да ми помогне и да се почувствам поне веднъж малко по-добре. Но алкохола единствено засилваше чувствата ми още повече. Исках да му се обадя, да се опитам да го убедя, че все още го обичам, че повече никога няма да бъда с друг, че го искам отчаяно и болезнено. Но Кристина взе телефона ми и го скри в джоба си, така че нямаше как да го направя. Гледах, че започваше да ме наблюдава все повече притеснено и загрижено. Тя стана по-едно време, оставяйки ме сама, но внезапно забелязах, че двама костюмирани мъже ме наблюдаваха. Какво искаха пък тези?
-Тези двамата ме притесняват. – споделих на Кристина, когато се върна и й посочих с поглед, за кои точно говорех, усещайки, че наистина вече бях доста пияна и се чувствах ужасно омаляла, нямайки сили за нищо.
-Това са бодигардовете ми. Няма от какво да се тревожих. – съобщи ми тя и я погледнах смаяна за миг. О, разбира се. Тя бе от богато семейство. Трябваше да си има бодигардове. – Доста пийна, нали?
-Да. – потвърдих, осъзнавайки го. – Май е по-добре вече да си вървя.
-Вече извиках транспорт, след малко ще дойде. – отвърна ми, гледайки ме притеснително и бе нервна, като погледнеше към вратата. Извърнах и аз главата си към вратата, за да разбера защо бе толкова нервна и внезапно съзрях брат си, който влезе. О, не!
-О, Господи! – простенах ужасена, искайки да се скрия някъде. Може би под масата!? Имаше ли смисъл? Той вече ме видя.
-Значи това е транспорта ми? – попитах я намръщено, а тя ме погледна чувствайки се виновна.
-Трябваше да му се обадя. Той ти е брат. – каза тихо, а притеснените и очи, съзираха брат ми/
--Какво по дяволите означава това? – викна Дейниъл, когато се озова до мен и аз простенах. – Не те ли предупредих да стоиш далеч от сестра ми и мен?
-Тя не е виновна. – обадих се, преди Кристина да е казала нещо и станах от стола, като леко залитнах и той веднага ме хвана. – Аз й се обадих, исках да я видя, за това престани да викаш. – изрекох, а той вдигна веждите си изненадано.
-Пияна си!? – възкликна невярващо и за миг се развесели, но после изражението му стана отново ядосано.
Нямах сили да стъпя на краката си и за това се озовах в прегръдките му, а той ме задържа. Чувах смътно как викаше на Кристина, но ми се приспа ужасно много и последното нещо, което помнех е, че той ме носеше на вънка.

Събудих се, заради болката в главата ми и усещайки къркоренето на корема си. Бях гладна и ме болеше главата, но ме мързеше да стана от леглото. Беше ми толкова хубаво под топлите и меките завивки. Помнех всичко, какво бе станало снощи. Толкова много се разстроих, заради Антъни мислейки, че алкохола щеше ми помогне. О, брат ми! О, Кристина! Помнех, че когато ме хвана и започна да ме носи и викаше, мислейки, че тя е виновна, но не беше. Внезапно чух някакво шумолене в стаята и отворих сънено очи, като се стреснах, когато зърнах брат си навел се над мен.
-О! – възкликна и се отдръпна леко от мен, но седна на леглото, гледайки ме преценяващо. – Пияната ми сестра се събуди, а? – запита ме насмешливо и се намръщих.
-Ти като чели не си се напивал!? – отбелязах с тих и дрезгав глас. Гърлото ми бе пресъхнало, бях ужасно жадна.
-Да, но ти рядко се напиваш. – каза, като ми подаде една чаша вода и хапче за глава, което веднага го изпих. – Правиш го единствено, когато те тормози нещо. – отбеляза и нацупих устни. Беше истина и мразех за това, че ме познаваше толкова добре, но нямаше начин. – За какво беше този път? – попита, гледайки ме любопитно. Не. Нямаше начин да му кажа.
-Този път не беше за нещо конкретно. – излъгах, гледайки го с невинно лице, искайки да ми повярва.
-Нима? – попита ме, вдигайки вежди изненадано и знаех, че не ми е повярвал. – Доста ме изненада снощи. Заради теб се развиках на Каролайн.
-Какво? – попитах го смаяно, не разбирайки нищо. – Защо пък си викал на нея?
-Защото си била именно с нея. – отвърна ми веднага с твърд тон. – И не е трябвало да те оставя сама и ти не е трябвало да ходиш при Кристина.
-О, не може всичко да е както ти искаш. – изрекох, гледайки го ядосана, а той ме изгледа сериозно.
-И значи, Каролайн не е виновна за състоянието ти снощи? – запита ме, явно мислейки си точно това. О, боже!
-Не. – отсякох твърдо. – Първо изчакай малко аз да ти обясня, не бива да нападаш всеки. – казах му.
-Добре. –съгласи се, свивайки рамене. – Какво е обяснението ти? – попита ме и простенах. Нямаше да ме остави намира.
-Исках просто да пийна. – свих рамене, а той ме изгледа невярващо. – Ако искаш вярвай. – троснах му се ядосана. – А сега стани от леглото, за да мога да си взема душ и да се съвзема. – изрекох с раздразнен тон и за моя изненада той се ухили.
-Беше забавна снощи. – отбеляза, когато станах и отидох до гардероба да си взема хавлия. Извърнах се отново към него, гледайки го намръщено.Да, смей се за моя сметка. – Обади се на Каролайн да й кажеш, че си добре. – нареди ми и го изгледах на кръв, искайки да му хвърля нещо и се огледах за нещо подходящо, но той веднага излезе от стаята.
Взех си освежаващ душ, чувствайки се вече по-добре. Трябваше единствено да хапна нещо. Облякох се и се изнизах от стаята, отивайки в кухнята. Дейниъл бе направил яйца с бекон и припечени филийки. Идеално. Седнах на масата и веднага започнах да се храня, както и той.
-Не ти ли казах, че не искам да се виждаш с Кристина. – заяви внезапно, тъкмо когато се канех да си пийна от сока си.
-А, аз не ти ли казах, че не може да става всичко, както ти искаш. – припомних му и ме изгледа намръщено. – Няма да се откажа от работата. – заявих му и ме изгледа вбесен. – Харесва ми и ще си продължа да работя там.
-Инато магаре. – нареди ме, гледайки намръщено закуската си. Тъкмо бе взел едно късче хляб, но го хвърли ядосан обратно в чинията си, като явно апетитът му се бе изпарил. Преглътнах притеснено глътката от сока си. Мразех да споря и да се карам с него. Принципно винаги той беше победителя. Изкарваше така нещата, че именно той бе прав, макар и понякога да не беше. - Замесена е в едно разследване. – заяви внезапно и го погледнах невярващо. Ето сега отново щеше да се изкара, че е прав. – Затова искам да стоиш далеч от нея.
-Тя каза, че не е взимала наркотици. – отбелязах, а той ме изгледа ядосан.
-Всички така казват. –изрече невярвайки. – Всички се отричат от порока си, докато накрая вече няма никакво спасение. – помръкнах, а той дори и не трепна. Знаех, че се преструваше, че се правеше на безразличен. Беше такъв и когато починаха родителите ни. Винаги бе твърд и прикриваше емоциите си, не искайки никой да разбере, че го болеше. – Сега ще ме послушаш ли? – попита ме с спокоен глас, и се замислих.
-Не. – отсякох отново, като поклатих глава и ме изгледа още по-ядосан.
-Защо по дяволите си такова магаре? – запита ме вбесен, ставайки от масата, а аз се намръщих.
-Ако наистина има някакъв проблем ще мога да й помогна. – заявих му с висок тон, а той ме изгледа невярващо.
-Няма да се намесваш – заповяда ми бавно, искайки да ми набие тези думи в главата ми, но нямаше да стане.
-Няма да се намесвам в нищо, кой знае какво. – не се съгласих аз, не разбирайки, защо толкова не я харесваше.
Телефона му звънна внезапно, тъкмо когато щеше да отвори уста отново да спори.
-Добре, идвам веднага. – изрече с ядосано изражение и ме погледна предпазливо. –Отивам на работа. – заяви ми и му кимнах. –И недей да се забъркваш в никакви каши, ясно ли е? – попита ме и го изгледах на криво.
-Да. – отвърнах му, след което той излезе от кухнята.
Въздъхнах и си седнах обратно да си довърша закуската. Хапнах, а след това прибрах и измих чиниите. Взех си един анорак да не ми стане студено и излязох на вън, заключвайки къщата, като се качих в колата и реших да намина през Каролайн преди да отида на работа. След няколко минути паркирах пред дома й, и влязох вътре.
-Летисия, толкова се радвам да те видя. – възкликна майка й, леля Мишел. Тя изглеждаше с черна къса коса, облечена изискано, както винаги.
-Здравей те. – поздравих я, като я прегърнах. – Каролайн е тук, нали?
-Да, мила. Горе е, направо се качвай.
-Добре. – съгласих се и се запътих на горе по-стълбите.
Почуках на вратата й, като я чух да вика да вляза и отворих вратата, влизайки вътре. Стаята на Каролайн беше доста голяма. Всичко бе в бяло, светло синьо и светло жълто. Секцията, която се намираше в дясно до стената, бе голяма и красива. На нея винаги можеше да видиш снимки на нея и мен, както и на родителите й, и даже й снимка на брат ми, но сега видях, че е сложила и снимка на Кристиян.
-Лети! – възкликна тя, като ме видя. Беше седнала на леглото, гледайки телефона си и веднага го остави, като стана и дойде до мен. – Добре ли си? – попита ме загрижено.
-Да. – потвърдих, когато се отдръпна от мен и ме огледа. – Съжалявам много за вчера. Не мога да повярвам, че Дейниъл ти се е развикал. – изрекох искрено и тя се намръщи.
-Аз съм виновна. – изрече тя, но изобщо не бях съгласна. – Кристиян трябваше да ме предупреди, че ще взима Антъни.
-Нито ти си виновна, нито Кристиян, а аз. – поправих я нетърпеливо. – И брат ми е идиот.
-Съгласна съм за това. – изрече, виждайки, че нещо я притесняваше и тревожеше.
-Какво има? – попитах я и седнахме на светло синия й диван.
-Когато Дейниъл ми се обади и се развика, бях с Кристиян. Отново се скарахме. – обясни ми и въздъхнах тежко. По дяволите! Ти само забъркваш каши, не аз.
-Съжалявам, Каролайн, наистина. – изрекох й чувствайки се ужасно виновна. – Ще говоря с Кристиян.
-Не. – отсече тя и поклати глава. – Той ми каза, че си говорила с него последният път. – и ме погледна укорително. – Не трябваше да го правиш.
-Напротив. – не се съгласих аз.
-Обещай ми, че няма да говориш с него сега. – накара ме, но не исках да й обещавам, защото този път бях аз виновна и не исках да се карат заради мен. –Летисия? – подкани ме.
-Добре. – въздъхнах примирено.
-Той трябва да престане да ме ревнува от Дейниъл. – заяви спокойно, облягайки се на дивана. – И трябва да го осъзнае сам и да разбере, че това е безсмислено. Ядоса се най-вече, защото ми се развика, че съм го оставяла да ми вика, че съм се държала като някакво дете, съгласявайки се със всичко с него, че той ми влияел много. – сбърчи нос, намръщвайки се. – Не може да разбере, че се познаваме още от малки, че той няма никакви намерения за мен като към жена. Омразна ми да му го повтарям. – видях няколко сълзи да се стичат по-лицето й. – Той не иска да разбере и не иска.
Заплака, от което се почувствах ужасно, че аз бях причината. Ако си бях останала в ресторанта с тях, нищо от това нямаше да се случи и Каролайн нямаше да плаче в момента. Загубена патка! Наредих се сама. Придърпах я и тя сложи глава върху коленете ми, като го закри, а аз я галих по лицето и косата. Боже, не исках да бъда виновна за разрушаването на връзката им. Не, това би ме съсипало. Дейниъл Ернандес, ще ме чуеш и ще направиш това, което ще ти наредя. Само посмей, да ми откажеш! Заканих се с мрачно изражение. Нямаше да оставя нещата така, нямаше да им позволя да се разделят и то заради мен.
Останах при Каролайн, като се обадих на шефа си, да го предупредя, че нямаше да мога да дойда на работа днес. Той ме разбра казвайки, че няма никакъв проблем. За миг си помислих, да не би Кристина да му е казала за снощи и за това да го прие толкова лесно неидването ми. О, не. Дано не. В момента нямаше да оставя Каролайн сама, точно когато имаше нужда от мен. Тя не ме остави сама, когато се разделих с Антъни, винаги се опитваше по някакъв начин да ме развесели и ободри. За това и аз се опитвах да направя същото и за разлика от нея, когато се опитваше преди да успокои мен, при мен сега действаше и тя вече бе малко по-добре. Излязохме по магазините, винаги това я успокояваше. Всеки човек си имаше свой начин да се успокои, при нея бе пазаруването. После ходихме и на кино, гледайки една смешна комедия, а когато вече се измори я изпратих до тях.
-Беше страхотен ден. – заяви ми усмихнато и аз също се усмихнах в отговор. – Ако не беше ти, кой знае какво щях да правя. Сигурно щях да съм цял ден затворена вкъщи.
-Винаги ще съм до теб. – казах й, и тя ми махна за довиждане, а аз подкарах колата към полицейският участък.
След половин час пристигнах, като през това време се обадих на Кристиян, за да разбера къде е, като ми каза, че е на работа в мола. Беше раздразнен и ядосан, усетих го. Влязох в полицейското управление, търсейки с поглед брат си.
-Летисия!? – възкликна едно момиче, което бе колежка на брат ми. Казваше се Никол, имаше светло кестенява коса, винаги си я връзваше на опашка за работа. – От кога не си идвала тук. Здравей. – възкликна радостна и ме прегърна.
-Здравей и аз се радвам да те видя. – изрекох и тя ми се усмихна щастливо. – Знаеш ли къде е брат ми?
-Да. – потвърди веднага. –Вънка е на терасата на вторият етаж с Питър.
-Имат ли работа? – попитах я, за да не ги притеснявам с нещо.
-Мисля че не. – отвърна ми разсеяна.
-Добре, благодаря ти. – казах й, и след това се насочих на горе към терасата.
Полицейският участък бе голям, в голяма сграда на три етажа. Отворих вратата на терасата и видях в края брат ми, Питър и Ванеса да си говорят. Дейниъл бе с гръб, но Питър ме видя и потупа брат ми, като той се обърна и ме погледна учудено.
-Какво правиш тук? – запита ме с изненадан тон.
-Здравей те. – поздравих Питър и Ванеса, които ми кимнаха. Хванах го за ръката и го задърпах на страни, а той ме изгледа учуден.
-Какво има? – запита ме, когато се отдалечихме и се облегна на стената, като ме погледна очакващо.
-Забъркал си голяма каша, която ще оправиш. – казах му тихо с твърд тон, а той повдигна веждите си изненадано. – Заради теб, Каролайн и Кристиян са се скарали. – обясних му и той се засмя, а аз го изгледах ядосана.
-Ревнува от мен, така ли? – запита ме, като се ухили и го изгледах на кръв. – Не съм виновен, че женчото й няма доверие.
-Ще отидеш да говориш с Кристиян и ще му заявиш ясно, че нямаш никакви намерения за Каролайн. – наредих му с ядосано изражение.
-Моля!? - възкликна невярващо.
-Ти си виновен, че са се скарали и ти ще оправиш нещата. – заявих му непоколебимо. – Още сега. – казах и го хванах отново, като го задърпах към вратата, а той ми се подчини, като бе много развеселен. – Няма нищо смешно в това. – ядосах се много, когато влязохме вътре в сградата.
--О, смешно е. – не се съгласи с мен, като се ухили.
Излязохме вън и после се качихме в колата му, като му казах да кара към мола.
&&&
Седях пред бюрото си и предпочитах документите и проектите. Кристиян бе прав и прелистваше гневно листовете. Очите ми го наблюдаваха любопитно и предпазливо. Днес не можеше човек да разговаря с него, за това се отказах и просто го наблюдавах неодобрително. Отново се бе скарал с Каролайн, заради братът на Летисия. Честно казано, ако знаех, че бащата на приятелката ми иска да я ожени за друг и аз щях много да се вбеся, много повече от него. Но аз бях ядосан, заради друго нещо. Когато Кристиян ми каза снощи, че Летисия се е напила и замръзнах. Чувството за Дежа вю ме заля, ужасно се притесних и вбесих. Сякаш това, което се случи преди два месеца, не и е дало урок и отново го правеше. Не знанието, какво се е случило също бе ужасно чувство. Сега вече не бях до нея и нямах право да се намесвам, макар и да исках да отида и да разбера какво се е случило и да й вдигна един хубав скандал заради глупостите, които вършеше. Знаех, че го е направила заради мен. Нима всеки път, когато ме видеше, щеше да се напива!? По дяволите. Не биваше да мисля за нея, но бе просто невъзможно.
-Извинете г-н. Уилсън. – влезе секретарката ми и вдигнах незаинтересован поглед към нея, но тя гледаше към Кристиян. – Един господин настоява да говори с вас, няма записана среща. – обясни тя и брат ми я погледна учуден.
-Тогава го отпрати. –тросна й се Кристиян ядосан.
-Но той настоява. Името му е Дейниъл Ернандес. – съобщи тя и я погледнах изненадан, а брат ми я изгледа слисан и замръзна.
-Какво? – попита невярващо и погледна към мен, а аз станах от мястото си.
-Кажи му да влезе. – наредих й, а Кристиян ме изгледа ядосан, като секретарката кимна и излезе.
-Не искам да говоря с него. –отсече вбесен брат ми, а аз вдигнах вежди изненадан. – Въобще не искам и да го виждам.
-О, стига Кристиян. Тъкмо най-накрая ще се разберете. –заявих му, като се подсмихнах, а той ме изгледа на криво, когато на вратата се почука.
-Влез. – обадих се с висок тон, а брат ми се изнерви още повече и вратата се отвори, като влезе братът на Летисия и го погледнах любопитен.
-Добър вечер. – проговори той, като ни погледна. Изглеждаше с черна коса, мускулесто тяло и тъмно зелени очи. Изобщо не си приличаше с Летисия.
-Здравей, аз съм Антъни Уилсън, братът на Кристиян. – проговорих със спокоен глас и той ме погледна преценяващо.
-Приятно ми е. – заяви той и подаде ръка, която приех за поздрав.
-Е, тогава ще ви оставя на спокойствие да си поговорите. – казах и погледнах към брат си, който не бе казал и дума и гледаше намръщено Дейниъл. – Мен това не ме засяга. – заявих и Дейниъл кимна, след което излязох от кабинета, оставяйки ги двамата, но точно когато излязох погледа ми се спря изненадващо на Летисия, която седеше на дивана и чакаше послушно брат си.
-Значи ти стоиш зад това. – проговорих и тя сепнато вдигна погледа си към моя, гледайки ме слисана. – Накарала си брат си да дойде и да оправи твоята каша, защото всъщност ти си виновна, нали? – попитах я с студен глас.
-Не съм виновна. – изрече като стана, но усетих, че и сама не си вярваше. Гледаше притеснено към секретарката ми, която пък ни гледаше любопитно, пристъпих към нея и я хванах за ръката.
-Ела. –подканих я, като я задърпах, а тя се опитваше да протестира. Влязохме в един друг кабинет, където никой нямаше да ни притеснява, след което я пуснах, като заключих вратата.
Обърнах се към нея, като ме гледаше притеснено. Започнах да се приближавам към нея, а тя отстъпваше на зад.
-Какво искаш? Стой далеч от мен. – предупреди ме, а притеснените й очи не ме изпускаха от поглед. Опря се до стената, нямайки вече на къде да избяга и се усмихнах самодоволно, приближавайки се до нея, можейки вече да видя по-отблизо лицето й.
-Не си ли научи урока? – запитах я с леден тон, прикривайки яда си. – С кой се изчука снощи, а? – попитах я гледайки я смразяващо, а тя ме погледна невярващо. – Предложих ти се, а ти предпочете отново да се изчукаш с друг. – изсъсках вбесено.
Вдигна ръката си, искайки да ме удари, но я хванах в въздуха, стискайки я силно, подпирайки я на стената. Другата й ръка също се вдигна, но и нея хванах.
-Не съм била с никой. – изрече дишайки шумно и забързано.
-Да, вярвам ти. – изрекох, гледайки я ледено в очите. – Кой би предположил, че ще се окажеш такава кучка, Летисия? – изсмях се фалшиво, гледайки я в очите. – А се правеше на толкова невинна.
-Престани. – викна ми и ме погледна непоколебимо в очите. – Остави ме намира. Какво още искаш от мен?
-Искам… - започнах бавно, гледайки я с ядосано изражение. – да страдаш, да те боли. Искам да те изчукам отново. Чак тогава ще те оставя намира, когато получа тези три неща. – заявих й и тя ме погледна с болка в очите.
-Хубаво. – викна ми и внезапно, за моя огромна изненада ръцете и започнаха да разкопчават дънките си. – Хайде, направи го. – подкани ме, а аз я гледах слисан и объркан от внезапните й действия.
Хванах отново ръцете й, спирайки я и я погледнах. Тя стисна очите си и извърна главата си, явно очаквайки, че наистина ще го направя. Почувствах се като най-големият задник на света, карайки я доброволно да го направи само и само да я оставя намира. Не, не исках така, макар й една малка част от мен, наистина да иска да го направя. Но не исках да го прави, само защото съм й казал. Исках тя доброволно да дойде при мен с желание, както го бе направила първият път.
-Какво чакаш още? – попита ме, а очите й все още бяха стиснати силно.
Можех да я съблазня още сега и колкото и упорито да си мислеше, че щеше да е безчувствено за нея, щеше да й хареса и то много. Наведох лицето си, и за целувах бавно врата й, усещайки как тялото й трепереше.Защо трябваше да я желая толкова много? Чак болезнено имах нужда от тялото й. Когато бях с друга не беше същото, единствено нея с желание исках да я целувам на всякъде, единствено тя ме караше да почувствам любов. Целувах бавно врата й, обикаляйки го с език и засмуках ухото й.
-Не. – прошепнах дрезгаво в ухото й. – Няма да ти позволя да ме изкараш такова копеле, защото не съм. И не си мисли, че ще е безчувствено, ще ти хареса много, колкото и да не искаш. – зашептях в ухото й, подушвайки аромата й на рози. Обожавах го.
Внезапно се отдръпнах от нея с нежелание. Огледах я с интерес, как ме гледаше вцепенено.
-Хайде, че брат ти сигурно те търси. – подканих я със спокоен глас, а тя ме гледаше слисана.
Припряно закопча отново дънките си и се подсмихнах. Отворих вратата, а тя не каза нищо, мина по-край мен и забързано се отдалечи, искайки да избяга далеч от мен.

Бях на работа, седейки пред бюрото си и записвах срещите на Дайен Ричърдс. Вчера когато се прибрах, Дейниъл ми каза, че се е разбрал с Кристиян, но усещаше, че хич не го харесва, въпреки че му бе заявил ясно, че няма никакви намерения към Каролайн. Но поне се надявах вече Кристиян да престане да ревнува от брат ми. Довечера трябваше да ходим за рождения ден на бащата на Каролайн. Тя ми се обади към обяд, като ми каза, че се е видяла с Кристиян и той и е казал, че ще се опита повече да не ревнува от Дейниъл. Отдъхнах си облекчено, че са се сдобрили и се надявах повече да не се карат. Предупреди ме обаче, че и Антъни е щял да идва, от което замръзнах. Не знаех вече какво да правя с него, как да действам. Снощи дълго се въртях в леглото си и си мислех. Обичах го, обичах го много, но знаех че той никога нямаше да ми прости, макар и да ме искаше. Трябваше да го преодолея, защото иначе така само щях да страдам, да страдаме и двамата. Той искаше единствено да ме нарани, мислейки си, че мен не ме болеше, а си нямаше и на представа колко много ме болеше. Когато ми каза, че иска единствено да ме нарани и изчука, се почувствах едновременно ужасно зле и ми писна и за това го подканих да го направи най-после, но не го стори, от което се учудих.
Въздъхнах уморено и записах последната среща на г-н. Ричърдс, като отидох в кабинета му да му съобщя.
-Благодаря ти, Летисия. – проговори той и видях, че беше уморен малко. – Свободна си за днес, ако има нещо ще ти се обадя.
-Добре. – изрекох усмихвайки му се мило. – Тръгвам тогава. Лека вечер. – пожелах му и излязох от кабинета, като после започнах да си оправям нещата.
Излязох от сградата и подкарах колата си към вкъщи. Трябваше бързо да се оправя и да отиваме у семейство Джонсън. Влязох вкъщи и заварих брат си да се мъчи да си върже вратовръзката, а Питър му помагаше.
-Не мърдай де. – нареди му Питър, а Дейниъл го изгледа мрачно. Питър също щеше да идва с нас.
-Мразя вратовръзките. – изрече с намръщено изражение и ме погледна любопитно. – Там ли ще стоиш? – запита ме, като бях застанала на едно място и ги зяпах. – Отивай да се оправяш, няма да те чакаме пет часа после. – заяви ми с раздразнено изражение, а аз го погледнах изненадана. Какво му ставаше? Нещо не бе в добро настроение.
-Отивам. – обадих се и Питър ме погледна като ми се ухили.
Влязох в стаята си и веднага отидох да си взема душ. После облякох една златиста рокличка, която много си обичах. Беше до колената ми, с деколте и гол гръб. Изсуших си косата и я изправих, като взех една фибичка повдигайки си бритона на горе, да не ми пречи. Взех тънкото си бяло яке, чантата си и излязох от стаята си. Забавих се само около един час мисля. Питър и Дейниъл стояха прави пред телевизора с поне една чаша уиски. Брат ми бе облечен с черен панталон и бяла риза, косата я бе оставил небрежно разрошена, а Питър бе облечен с тъмни дънки и тъмно сива риза.
-Готова съм. – оповестих и двамата се обърнаха към мен и ме изгледаха.
-Сестра ти е като принцеса. – засмя се Питър и се изчервих, а Дейниъл го погледна изненадан.
-Разбира се, нали ми е сестра. – оповести сякаш това решаваше всичко.
Взехме подаръка за чичо Ерик и излязохме от къщата, като я заключихме, а Дейниъл включи и алармената система. Качихме се и тримата в колата и потеглихме към дома на Каролайн. Чувствах се ужасно нервна и знаех, че се дължеше на това, че и Антъни щеше да е там. Притеснявах се и за брат си, за реакцията му за Антъни, а и трябваше да се преструва, че с Кристиян са приятели. След няколко минути паркирахме пред дома на Каролайн, като за мое учудване нямаше много коли. Странно! Рано ли бе още!? Излязохме от колата и хванах внезапно брат си за ръката и той се обърна към мен.
-Ще се държиш добре, нали? – попитах го притеснена, а той ми се ухили.
-Както винаги. – подсмихна се той, свивайки раменете си.
-Знаеш, че говоря за Кристиян? – уточних се изнервена.
-Спокойно, знам си ролята. – намигна ми с дяволита усмивка, която не ми хареса.
Хвана ме за ръката и ме подкани към входа, пред който Питър ни чакаше. Позвъняхме и веднага ни посрещна иконома, който взе якетата ни.
-Всички са в трапезарията. – съобщи ни той, усмихвайки се мило.
Пристъпихме на там, вървейки бавно. Къщата на Каролайн бе красива и голяма. Стените бяха в бяло, пода бе в светло кафяво, навсякъде бе покрито с красиви, изискани и скъпи мебели. Влязохме в големия хол, където по принцип посрещаха гостите си.
-Дейниъл. – проговори радостен чичо Ерик, когато ни видя и стана от дивна, на който седеше, като дойде и прегърна брат ми. Погледа ми се спря на Антъни, който седеше до брат си и двамата изгледаха много добре облечени, а Каролайн погледна притеснена към брат ми. Тя бе облечена с червена рокля по нея, косата си бе вдигнала на кок, като две кичурчета падаха от страни, които бяха накъдрени. Бе много красива така.
-Честит рожден ден, Ерик. – поздрави го учтиво Дейниъл Ерик Джонсън бе на около петдесет години, но не му личаха. Косата му бе черна и къса, бе облечен с изискан черен костюм.
-Благодаря ти. – засмя се бащата на Каролайн. – Остарявам, а?
-Не бих казал. – ухили се брат ми. – На теб годините ти не ти личат.
-Ласкател както винаги. – намигна му Ерик и Дейниъл се засмя.После дойде до мен, като ми се усмихна мило. – Летисия, здравей, мила. – прегърна ме и му се усмихнах в отговор. Той ми бе като втори баща и го обичах много.
-Честит рожден ден чичо, Ерик. – поздравих го усмихната.
-Благодаря ти, скъпа. Изглеждаш много красива. – изчервих се за втори път. – Двете ми момичета, кога пораснахте толкова бързо? – запита се и погледна към мен и Каролайн.
-Татко. – предупреди го Каролайн намръщена.
-Времето лети, а? – засмя се брат ми и Ерик кимна съгласявайки се. – Кристиян, радвам се да те видя отново. – заяви внезапно той, а Кристиян го погледна леко изненадан, но му се усмихна и двамата се прегърнаха за моя изненада.
-Значи наистина се познавате? – запита учуден Ерик.
-О, разбира се. – възкликна брат ми шеговито, като се обърна към него. – Последният път, когато се видяхме беше на едно събиране. – започна да си измисля.
-Да, така беше. – обади се Кристиян, а брат ми го потупа по рамото. Добре, определено беше добър актьор, но видях как чичо Ерик се намръщи.
-Но аз исках… - започна той
-Ерик, не може да заповядваш на сърцето. – прекъсна го, Дейниъл. – Когато се видяха Каролайн и Кристиян, любовта им пламна от първият път. – изрече с прикрита ирония, която само аз и Каролайн усетихме. – Е, наистина и моето ме заболя… - Каролайн го изгледа на кръв. – Но, не можех да направя нищо. – и погледа му стана тъжен. О, боже!
-О, добре. – възкликна победен чичо Ерик. – Поне ми оставя, Летисия. – заяви и се стреснах, а видях как Антъни се задави, понеже тъкмо бе изпил глътка от чашата си и започна да кашля, като Кристиян го потупа по гърба.
-Съжалявам. – обади се той с учтив тон.
-Ерик! – възкликна леля Мишел.
-Какво? – попита учудено и невинно съпруга й, а после се обърна към мен. – Трябва да те запозная с Бен Картър, син е на един много добър мой приятел. Много ще ти допадне. – заяви самоуверено, а аз го гледах слисана.
-О, не Ерик. – обади се брат ми. – Познавам го, голям мухльо е.
-Така ли? – запита учудено той. – Останах с впечатлението, че е добро момче.
-Първото впечатление лъже. – изрече Дейниъл усмихвайки му се. Аз нямах ли думата!? Мислех,че преди сме се разбрали нещо, но явно чичо Ерик продължаваше на своето си.
Появиха се сервитьори, които ни дадоха по една чаша шампанско и взех своята, като веднага изпих една глътка, понеже се изнервих много. Видях Антъни, който седеше мирно и слушаше, но погледа му бе безизразен, а очите му бяха потъмнели.
-Как се запознахте? – запита чичо Ерик, гледайки към брат ми и Кристиян. – Никога до сега не си ми споменавал за него.
-Е, не мога да ти казвам за всички хора, които познавам. – ухили му се Дейниъл. – Запознахме се… - започна леко замислен.
-От общи познати. – обади се Кристиян този път.
-Да, вярно. – засмя се брат ми, прокарвайки ръка през косата си. – Беше в един клуб, бяхме се събрали след работа и той беше там. Веднага се сприятелихме. – намигна му той и Кристиян му се усмихна, за която знаех, че е престорена.
-Виж ти. – възкликна замислен Ерик. – Уилсън са доста известна фамилия.
-Така е. – обади се Антъни.
-Татко, да отидем вече и да вечеряме. – предложи Каролайн, като се обади.
-Нека първо, да си до изпием чашите, скъпа. – изрече той и тя въздъхна.
-Не си ли поканил други хора? – запита учуден брат ми.
-Не. – отвърна той. – Реших този път да сме си само познати. Вече съм стар, Дейниъл, омръзнало ми е от тези коктейли, а и няма да се успокоя, докато не ви видя омъжени, деца. –изрече, гледайки към дъщеря си, брат ми и мен. – Сега трябва да мисля и на теб да направя списък с кандидатки. – отбеляза и Дейниъл се засмя.
-О, мога и сам да си направя списъка. – ухили се той.
-Добре, но трябва да видиш списъка за Летисия и да решиш, кои са подходящи и кои не. – каза и го погледнах ужасена. Списък!? О, не.
-Чичо Ерик… - обадих се с тънко гласче и той ме погледна. – Моля те, никакви списъци.
-Но това ще е добре за теб, ще се запознаеш с много добри и красиви момчета. – не се съгласи той.
-Не е ли по-добре тя сама да си избере? – обади се за моя изненада, Антъни, като усещах ядосания му тон, но го прикриваше много добре.
-Разбира се, че тя сама ще си избере. Аз само и предлагам подходящите хора. – отвърна му той.
-Може и тя сама да си има подходящи хора. – отново не се съгласи Антъни. О, не! За какво се обаждаше?
-Брат ми не е съгласен, някой друг да избира. – обади се Кристиян, за да успокои положението, а брат ми гледаше учудено, Антъни.
-Никой не е съгласен. –обади се и леля Мишел. – Но Ерик иска да е сигурен, че е с подходящ за нея мъж. – каза му мило тя, като погледна към Антъни и той кимна.
До изпихме си чашите и след това всички отидохме в голямото помещение, където се хранеха. Аз седнах до брат си, но за мой голям ужас, Антъни седна от другата ми страна. По дяволите! Не можеше ли да седне някъде другаде? Защо точно до мен? Сервитьорите ни сервираха най-различни ястия и ми сипаха още една чаша шампанско.Не смеех да се обърна към Антъни и за това гледах или напред или към брат си.
-Хареса ли ти в Куинси, Летисия? – попита ме чичо Ерик. – Каролайн много не ми разказваше с подробности.
-И какви подробности искаш? – запита го тя. – Да ти казвам за това как излизахме по клубове ли?
-Каролайн!- възкликна леко възмутена майка й. – Но предполагам, че сте и учили.
-Разбира се, нали си взехме всички изпити. – отвърна й тя.
-Градът е хубав. – обадих се и аз. – Но наистина няма кой знае какви подробности.
-И на мен не иска да ми каже. – обади се брат ми и ме погледна укорително, а аз му се намръщих.- Започвам да се чудя дали да не я преместя в друг колеж.
-Да не си посмял. – каза му Каролайн, гледайки го намръщена.
-Има толкова много колежи тук, а вие ми решихте да отиде точно там. – намръщи се чичо Ерик.
-Искат да видят какво е самостоятелност. – обади се Питър.
-Тогава можех да ви купя един апартамент тук. – предложи чичо Ерик.
-Татко, вече е късно. – каза му Каролайн.
-А, как се запозна с Кристиян? – запита любопитен той и тя замръзна. Знаех, че нямаше начин да му разкаже истината.
-Ами… - започна тя притеснено и ме погледна за помощ, като и аз се чудих какво да измисля.
-С брат ми бяхме в Куинси. – обади се за моя изненада Антъни до мен и Каролайн замръзна. Наистина ли щеше да му каже истината? - Запознахме се и четиримата на празника на града. – Празник!? Че кога е било празника на града? Защо не си го спомням?
-О, там правят хубави представления. – възкликна чичо Ерик и Антъни кимна. – Значи от много време сте заедно, трябваше да ми кажеш по-рано дъще. – упрекна я той и тя го погледна виновно. – Надявам се, че поне се пазите.
-Татко!!! – възкликна невярващо Каролайн, а Кристиян се задави с питието си.
-За бога, Ерик! – възкликна също невярващо жена му, а Дейниъл до мен се смееше неудържимо.
-Какво? Знаеш каква е днешната младеж. На петнадесет години и вече е бременна. – възкликна възмутено той. – Искам първо да знам, че имаш наистина сериозни намерения към дъщеря ми, синко. – каза му той, а Кристиян го гледаше слисан, до мен Антъни, Дейниъл и Питър не преставаха да се смеят.- И когато завърши, тогава вече може да ме направиш дядо.
-Татко, моля те! – възкликна ужасена и отчаяна Каролайн, искайки да се скрие някъде.
Кристиян отвори уста да каже нещо, но отново я затвори. Определено беше потресен.
-Аз… - заекна той. Изпи една глътка от чашата си и го погледна. – Наистина имам сериозни намерения към дъщеря ви, сър и определено се пазим. – довърши той.
-Кристиян е много отговорен и възпитан. – захили се брат ми, вече успокоен малко.
-Радвам се, синко. – каза му чичо Ерик и Кристиян също се успокои вече.
Внезапно усетих някаква ръка да се плъзва по бедрото ми и се стреснах сепната.Погледнах към Антъни, който бе със спокойно изражение и гледаше към чичо Ерик. Какви ги вършеше? Полудял ли е? Изблъсках ръката му и се наместих на стола, като подпрях и двете си ръце на масата, изнервена. Взех чашата си и изпих една глътка.
-Нещо си притеснена. – прошепна изведнъж тихо в ухото ми, Антъни и отново се направи, че нищо не се случваше. Как можеше толкова добре да прикрива емоциите си? Изгледах го ядосана и отново погледнах към леля Мишел, която седеше срещу мен.
-Летисия разбрах, че си почнала работа в компанията на Ричърдс. – обади се чичо Ерик, а Антъни ме погледна изненадано, както и Каролайн.
-Да. – потвърдих аз
-Ричърдс ли? – запита учудено, Антъни.
-Познаваш ли ги? – попита го, Ерик.
-Да. – потвърди Антъни и видях как брат ми извърна главата си към него любопитно. – Имаме един общ проект.
-Аз познавам Джордж Ричърдс, главният собственик и дъщеря му Кристина.
-Работя за Дайен Ричърдс. – обясних му.
-А, това е брат му. – информира ме. – Изглежда добър човек.
Навечеряхме се, а после отидохме вънка до басейна. Каролайн ме хвана за ръката и ме задърпа на отдалечено място, да можем да си поговорим на спокойствие.
-Защо не ми каза за тази работа? – попита ме обвинително. – Излъга ме. – изрече невярващо.
Въздъхнах и започнах да и разказвам за брат ми и Кристина, а тя ме слушаше.
-Може би той е прав. – каза накрая и вдигнах веждите си изненадано. Тя да е съгласна с брат ми!? Кога е било това? – Кучка, значи заради нея си се напила.
-Не е вярно, Каро. – не се съгласих аз. – Разстроих се заради, Антъни и просто исках да забравя. И тя е готина. – Каролайн ме погледна не вярвайки. Боже, защо никой не я харесваше? Поклатих глава не разбирайки. Изпих чашата си със шампанско и веднага ми наляха още. Чичо Ерик бе изчезнал някъде и после внезапно се появи по шорти. Всички го гледахме смаяни.
-Ерик!? – запита леля Мишел шокирана.
-Да си направим една баня, а? – запита той, а брат ми се засмя с цяло гърло.
-Страхотна идея. – съгласи се през смях, Дейниъл.
-Татко, да не полудя? – запита го невярващо, Каролайн.
-Ерик, веднага отиди и се преоблечи. – нареди с твърд тон съпругата му.
-О, хайде, скъпа. Имам рожден ден. Днес ми се полага да правя това, което искам. – каза й той и я погледна с невинно лице.
-Не си на двадесет години, Ерик. – възкликна възмутена тя.
-Но все още имам страхотно тяло, а? – запита я той и започна да се перчи, а брат ми се заливаше от смях. Кристиян го гледаше невярващо, но и той накрая се засмя.
-Хайде, всеки да отиде и да си вземе по едни бански или шорти. – нареди весело чичо Ерик.
Погледнах към Каролайн, която ме гледаше отчайващо. Захилих се. Чичо Ерик понякога наистина можеше да бъде много забавен. Явно за това не беше поканил други гости, за да може да се отпусне и да прави каквото иска.
-Искам да убия баща си. – започна да фучи Каролайн, като отидохме в нейната стая и започна да търси бански, а аз се засмях. – Не се отпускал така от сто години. Радвам се, но за бога трябваше ли да го направи, когато Кристиян е тук?
-Каролайн не се ядосвай толкова много. – опитах да я успокоя аз. – Остави го да се весели.
-Аха, да не е твоят баща, да те излага пред приятелят ти. – каза ми и за миг помръкнах.Нямах нито баща, нито приятел. – О, съжалявам. –изрече веднага тя.- Съжалявам, голяма глупачка съм. - изрече извинително и дойде до мен, като ме прегърна.
-Нищо ми няма. – казах й мило и скрих болката си. – Хайде да се преоблечем. – заявих и весело.
Облякох един червен бански, а Каролайн бял и след това се изнизахме на долу, обратно към басейна. Аз по бански и то пред Антъни!? Мили боже! Да, бях нервна, но се опитвах да не го показвам. Леля Мишел не се бе преоблякла, както и Питър. Двамата си говориха седнали на масичката. Другите вече бяха в басейна. Чичо Ерик беше взел някаква топка и играеше, заедно с брат ми и Кристиян.
-Не се ли държи като дете? – запита до мен Каролайн, гледайки невярващо. – А е на цели петдесет и една години. – възкликна и се засмях весело, но после смеха ми секна, когато погледа на Антъни се плъзна по цялото ми тяло. Гледаше ме безсрамно и изобщо не му пукаше, не че и имаше кой да забележи. Погледа му се спря за части от секундата върху долните ми бански, а после се насочиха към гърдите ми. Стана и горещо. Самата вечер май беше гореща. Косата му бе мокра от водата и не можех да видя тялото му, защото водата го прикриваше. Не, нямаше да вляза в басейна. Каролайн се топна веднага, но аз отстъпих на зад.
-Хайде, Летисия, скачай в басейна. – викна ми чичо, Ерик, а аз поклатих глава.
-Мисля, че има нужда от малко лек натиск. – чух Антъни и го видях как излезе от басейна и се изправи. О, мили боже! Тялото му мокро, толкова красиво, мускулесто, гладко нямаше и едно косъмче. Не! Нямаше да ме изкушава по-този начин и то пред всички. Започнах да отстъпвам притеснено, а той се приближаваше към мен. Внезапно забърза и изненадващо ме хвана, като ме повдигна и изписках, а след това усетих водата по цялото си тяло.
Излязох на повърхността и започнах да кашля. Исках да го убия! Как можа да ме хвърли така в басейна?
-Задави ли се? – захили ми се, Дейниъл, а аз го изгледах на кръв.
-Много смешно. – троснах се сърдито, а той още повече се засмя, а внезапно някой ме удари с топката по главата, но беше мекичка, тъй че нищо ми нямаше, но изгледах мрачно чичо, Ерик и Кристиян, които ми се засмяха.
Изтласках се далеч от тях и се подпрях на мокрите плочки. Антъни отново бе влязъл във водата и стигна до мен, а аз го гледах предпазливо. Нямаше начин да направи нещо и то пред всички, нали?
-Интересен рожден ден. – проговори той, като ги гледаше как играеха с топката. – Старецът е много забавен. Де да беше и такъв баща ми. – заяви и го погледнах учудена. Той говореше нормално с мен?
-Поне имаш баща. – изрекох тихо аз и той се засмя.
-Така е. – потвърди и извърна главата си към мен и очите му потъмняха. – Толкова ме изкушаваш в този момент. – изрече внезапно с тих и дрезгав глас. – Така искам да махна този бански, да прокарам ръка по тялото ти и да те накарам да свършиш. – изрече, гледайки ме пламенно в очите. Господи! Да, възбуди ме. Но прекаляваше.
-А, аз си помислих, че можем да говорим нормално. – казах му вбесена и се отдръпнах от него, започвайки да плувам към другата страна.
Излязох от басейна и отидох при Мишел и Питър, като си взех една чаша шампанско. Исках го. Исках го отчайващо и болезнено. Усетих погледа му върху моя и го погледнах, като не можах да прикрия тъжните си очи. Ето, дано си доволен. Отново ме нарани. Нали това искаш? Постигаш го с лекота. Изпих на екс чашата си и станах, запътвайки се към съблекалнята.

Отидох в съблекалнята, за да се преоблека. Сълзи бяха почнали да се стичат по лицето ми. Не знайно защо ме болеше и се чувствах ужасно. Изтрих сълзите си припряно. Не, стига толкова. Той не плачеше за мен, нали? Да бе, той да плаче. Не можех да си го представя. Всъщност като се замислих, никога не съм го виждала истински наранен. Виждала съм го ужасно бесен, беше и такъв, когато се разделихме, но не и наранен. Не можех да си го представя да плаче. Защо за бога ние жените трябваше да сме толкова чувствителни? Не беше честно.
Съблякох горното на банския си, хвърляйки го до мен на пода. Трябваше да си взема душ. Тъкмо се канех да си сваля и долнището, когато усетих нечии стъпки зад мен и се стреснах, като паникъосано взех някаква блуза, за да се покрия. Погледнах с широки очи, Антъни, който се бе облегнал небрежно до стената и ме гледаше без капчица неудобство.
-Стига, Летисия. – проговори той и се подсмихна. – Няма какво да криеш от мен. Вече милион пъти съм те виждал гола.
-Излез. – проговорих, но гласът ми бе толкова тих, че не знаех дали изобщо ме е чул.
-Колко очарователно. – отбеляза с възхитен глас и погледа му отново обходи цялото ми тяло. Определено не ме беше чул. Антъни си бе сложил някаква блуза и бе по шорти, поне не бе полугол, иначе не знаех как щях да издържа. – Мокра и почти гола. – изрече тихо и дрезгаво.
-Престани. – изрекох вече по високо и той повдигна веждите си изненадано. – Излез.
-Не се ли подмокри вече? – попита ме, а аз го изгледах невярващо. Беше толкова арогантен и безсрамен. – Имам предвид там долу. – уточни се и погледа му се спря потъмнял и изгарящ точно на най-чувствителната ми част. Свих краката си още повече, макар и да не можех повече. Само ако знаеше. Само ако знаеше, че и само гласът му ме възбуждаше ужасно много, а погледа му…Кой знае какво си фантазираше в този момент?
-Стига. – изрекох ужасно изнервена и цялата трепереща.
Внезапно той се отдръпна от стената и изневиделица ме хвана силно за ръката, придърпвайки ме в обятията си, а след това усетих устните му върху моите. Изстенах, а блузата, която държах за прикритие беше паднала и гърдите ми се опираха в тялото му. Целуваше ме ужасно страстно, дълбоко, отчайващо и почти грубо. Ръцете ми обгърнаха врата му притискайки се още повече в него. Усетих неговите ръце топли, да обикалят по тялото ми, кожата ми. Внезапно ме побутна в душ кабината и ме притисна до студената стена, а езика му се плъзна в устата ми, обикаляйки я цялостно.Не можех да си поема въздух, но не исках да спира да ме целува. Имах нужда от устните му, да са навсякъде по мен. Имах отчайваща нужда от него. Ръцете му се спряха на гърдите ми, а зърната ми веднага се втвърдиха под допира му. С пръста си започна да обикаля около едното ми зърно, докато устните му и езика му не се отделяха от моите, а тялото му се отърка възбуждащо в моето, можейки да усетя ерекцията му. Отново изстенах високо. Побъркваше ме от страст и го желаех ужасно много. Устните му се преместиха по врата ми, като си поех шумно въздух, а моите ръце се мушнаха под блузата му, като почнах да я вдигам нагоре, искайки да усетя кожата му до моята.
Внезапно чухме обаче някакви гласове да идват насам. Замръзнах. Антъни прибързано, затвори вратата на душ кабината и я заключи. Притаихме дъх и тогава чух гласът на брат ми и за малко не изписках, но Антъни запуши устата ми с ръката си.
-Страхотно. – чух брат си да казва и погледнах към Антъни отчайващо, а той ми се ухили. – Отдавна не съм виждал Ерик така да се забавлява.
-Е, аз едва днес се запознах с него. – чух гласът на Кристиян и Антъни погледна учудено към вратата. – Но наистина е готин.
-Предполагам вече не ревнуваш от мен, нали? -запита брат ми Кристиян, като чух някакъв шум от дрехи. О, мили боже!
-Вече съм спокоен. – отвърна му кратко Кристиян, а брат ми се засмя, като после чух от другата душ кабина водата да се стича. Благодаря на бога, че вратите не бяха прозрачни и че не влязоха точно в тази душ кабина. Внезапно усетих ръката на Антъни да се плъзга по тялото стигайки до долнището на банските ми. Изгледах го невярващо и го ритнах с крака си Той се присви, но не издаде нито звук, като ме изгледа яростно, а след това махна ръката си от устата ми, като на нейно място дойде неговата уста. По дяволите. Нямаше ли поне малко срам за бога!? Целуваше ме грубо и страстно. Слава богу, че бе шумът от водата и не можеха да чуят нищо. Удрях го по раменете му и тялото му, за да престане. Шумът от водата заглъхна и Антъни отдръпна устните си от моите, като отново запуши устата ми.
-Брат ти да не стои пет часа в тоалетната. – чух Дейниъл и Антъни повдигна веждите си изненадано.
-Кой знае, може и да е паднал. – отвърна му Кристиян и Дейниъл се засмя, а Антъни до мен се намръщи.
-Той ли е по-големият? – запита го брат ми, като чувах шума от дрехите, явно най-накрая се обличаха. О, хайде, по-бързо, замолих се отчаяно.
-Да. – потвърди Кристиян.
-Ще ме извиняваш, но него му се носи лоша слава.- отбеляза, Дейниъл.
-Да, както и на теб. – отвърна му Кристиян и брат ми се засмя.
-Какво да се прави. – отвърна му, Дейниъл. – Обичам разнообразието.
-И брат ми беше такъв, докато не срещна Л…. – започна, Кристиян, но млъкна и благодарих на бога. За малко щеше да ме издаде.
-Кой? – запита Дейниъл любопитен.
-Едно момиче. – отвърна му, Кристиян.
-Познавам ли я? – запита го той. Защо си вреше носа, където не му бе работа?
-Не. – отсече Кристиян, а Антъни до мен се ухили.
Накрая вече не можех да чуя какво точно си говореха, защото се отдалечиха, но Антъни все още ми държеше устата запушена. Започнах да го удрям силно по гърдите и накрая ме пусна.
-Господи! – изстенах ужасена, а вече Антъни се засмя силно.
-Да, изобщо не те познава. - изрече през смях той, а аз го изгледах на кръв.
Не можех да повярвам какво се бе случило току що. Мили боже! Не, как е възможно да попадна в такава ситуация? Антъни спря да се хили и погледът му се спря на откритите ми гърди. О, боже! Възкликнах и веднага ги прикрих с ръцете си и той повдигна веждите си изненадано.
-Пак ли ще се криеш от мен? – запита ме учудено.
-Достатъчно. – казах му, гледайки го в очите. – Позабавлява се, стига толкова.
-Едва ли само аз съм се позабавлявал. – отбеляза той, а моите бузи пламнаха в червено, спомняйки си начина по-който ме целуваше. – Не искаш ли да довършим започнатото?
-Не. – изрекох, клатейки глава упорито и той се намръщи.
-Защо ли не ти вярвам!? – изрече с тих глас и се приближи към мен, а аз нямах къде да избягам, защото все още бях до стената. Подпря лявата си ръка около мен до стената, а другата се плъзна бавно по-ръката ми, която прикриваше гърдите ми и се спря на пръстите ми. Знаех, че с един замах, можеше да я махне. – Възбудена си, но не искаш да го признаеш. – отбеляза с дрезгав глас, а очите му ме гледаха потъмнели от страст.
-А, ти знаеш, че не съм курва… - изрекох накрая ядосана и го ритнах силно с крака си в корема му и той се присви. – и няма да правя секс с теб. – довърших с висок тон и се отдръпнах, като побързах и отключих вратата, а после излязох.

&&&

По дяволите! Малка кучка! Беше такава и в началото, упорито се дърпаше, както и сега. Не трябваше да я целувам. Но, по дяволите толкова много ме изкуши, че просто не издържах. Мокра и почти гола! Кой мъж не би се изкушил пред тази картина!? И сега бях ужасно бесен, възбуден и неудовлетворен. По дяволите, Летисия, защо винаги така ме измъчваш? Взех си душ, надявайки се водата да ми помогне и да намали напрежението. Облякох се и отидох при басейна, но там нямаше никой и после влязох вътре отново в хола, където бяха всички. Летисия бе до брат си, вече облечена, отново с тази златиста рокля. Беше красива, много. За пръв път я виждах с рокля и бе просто прекрасна.
-Къде беше? – запита ме Кристиян, който до мен. – И какви ги вършиш? Знаеш ли, че за малко Дейниъл щеше да разбере всичко. – изрече той и се засмях.
-Да, благодарение на теб. – казах му незаинтересован.
-Не – отсече той тихо. –Видях банският на Летисия, но го скрих. – обясни ми и подсвирнах тихо.
-Е, благодаря ти тогава. – свих раменете си отегчен.
-Не ти пука, а? – попита ме той.
-Не. – отвърнах му с досада. – Дори и да разбере, ще се оправя с него. – Кристиян ме погледна невярващо, а после отиде до приятелката си. Постояхме още малко и след това си тръгнахме. Закарах Кристиян вкъщи, но аз нямах намерение да се прибирам. Исках някой да удовлетвори желанията ми. Обадих се на Валерия и си определих среща с нея в един клуб. Тя веднага дойде, беше красива определено, но по дяволите не беше Летисия. Е, щях да се задоволя с нея. Пихме първо в клуба, беше и забавна, но не бях дошъл за сладки приказки. Придърпах я към себе си и я целунах. Тя веднага отвърна на целувката ми. После я закарах в един от апартаментите ми и тя направи това, което Летисия не искаше и не можа.
Събудих се на сутринта, като малко ме болеше главата. Отворих очите си и видях Валерия, която поставяше сок и някаква закуска на масичката.
-Добро утро. – поздрави ме усмихната, когато ме видя, че съм се събудил.
-Добро утро. – отвърнах й, и поставих ръцете си около главата си, като се загледах в тавана. Усетих, че дойде до мен и извърнах главата си, като я погледнах. Беше се загърнала с белия чаршаф и знаех, че бе гола под него.
-Искаш ли хапче за глава? – попита ме мило, като ръката й се плъзна по лицето ми и започна да милва косата ми.
-Не. – отвърнах й. Болката беше търпима и знаех, че с един душ щях да се оправя.
-Благодаря ти за снощи. Наистина си невероятен любовник. – изрече тя и бузите й почервеняха малко, а аз се ухилих.
-Какво ще правиш в събота? – запитах я внезапно, а тя се учуди.
-Не знам. – вдигна рамене. – Нямам никакви планове.
-Искаш ли да дойдеш с мен вечерта за откриването на „Гранд Сейнт Луис”? – запитах я и тя ме погледна изненадано.
-Да. – потвърди веднага и засия.
-Добре тогава. – съгласих се и я придърпах към себе си, като я целунах, а тя веднага отвърна. – Сложи си нещо изискано. – зашептях в ухото й. – А от долу, нещо секси. – довърших и засмуках ухото й, като тя изстена. Ръцете ми се плъзнаха по рамената й, и свалих чаршафа от нея, а след това с бързо движение я поставих под себе си и отново правих секс с нея.
След това отидох на работа. Да, Валерия беше хубава и ми харесваше, но беше просто секс, не изпитвах нищо към нея, не изпитвах това, което изпитвах към Летисия. Нямах желанието да я целувам непрестанно и на всякъде, така както го имах при Летисия. Валерия беше и идеалната ми кандидатка за вечерта на откриването. Все пак беше дъщеря на един от съдружниците ни и баща ми щеше да е доволен, не че го правих заради него.
Кристиян влезе в кабинета и ме погледна предпазливо. Замълчах си и продължих да чета документите.
-Не се прибра снощи. – обади се и вдигнах поглед към него.
-И? – попитах го. Нима смяташе да ми чете лекция?
-Нищо. – отвърна, свивайки рамене и седна на стола срещу мен. – Просто се зачудих с коя си бил?
-Любопитството е много лошо нещо, Кристиян. – заявих му, а той вдигна веждите си изненадано. – Бях с Валерия.
-Валерия? – запита ме учуден и се опитваше да си спомни, коя беше тя.
-Дъщерята на Грегъри. – обясних му.
-О! – възкликна изненадано. – Значи след като Летисия не ти пусна, отиде при нея, така ли? – попита ме и го изгледах ядосано.
-А теб какво те интересува? – запитах го с ядосан тон.
-Защо просто не преглътнеш гордостта си? – предложи ми и го погледнах невярващо.
-Никога. – заявих му просто, точно и ясно, а той поклати глава.
-Всичко готово ли е вече за откриването? – запита ме, сменяйки темата.
-Мисля че да. – отвърнах му и си взех чашата си с кафе, като изпих една глътка. – С Каролайн ли ще идваш?
-Разбира се. – отвърна ми, сякаш не бях наред с главата си и се захилих. – А ти?
-Поканих Валерия. – отвърнах му и той ме погледна учудено.
-Значи няма да поканиш, Летисия? – попита ме предпазливо и изсумтях отегчено.
-Не. – отсякох твърдо, гледайки го учудено, че е толкова тъп. Нали току що му казах, че ще бъда с Валерия. Внезапно телефона ми звънна и го вдигнах, като Кристиян ме гледаше любопитно. – Да.
-Антъни. – проговори гласът на Джереми и се ухилих веднага.
-Виж ти, кой се е сетил да ми се обади. – проговорих с ирония, а брат ми ме погледна учуден. – Вече мислих, че си забравил за мен.
-Слушай, старче. – започна Джереми и подсвирнах при това как ме нарече. – След петнадесет минути си довлечи задника в кафето на мола.
-Това заповед ли е Джереми? – попитах го с интерес.
-Да. – потвърди той. – Чакам те. – и след това ми затвори телефона.
-Ах, Джереми, колко си нагъл. – измърморих си под нос.
-Джереми ли беше? – запита ме любопитно, Кристиян и го погледнах.
-Да. – потвърдих и станах от стола. – Хайде, отиваме в кафето. – подканих го и той също стана, след което излязохме от кабинета, а после се запътихме към кафето.
Влязохме вътре и се огледах за Джереми, след което го видях и се запътих към него. Бе седнал сам на едно сепаре.
-Охо, здравей, Крис. – поздрави веднага брат ми.
-Здрасти, братле. – отвърна му също, Кристиян и седнахме до него, като аз го изгледах.
-Какво? – попита ме учудено.
-Старче, а? – запитах го, гледайки го мрачно, а той се захили. Хванах го, като прокарах ръката си около него и започнах да се правя, че ще го удуша.
-Стига, Тони. – измърмори, Джереми, а аз отново го погледнах на криво, след което го пуснах.
-Много обичаш да ме дразниш. – отбелязах с леко горчив тон, а сервитьорката дойде, като си поръчахме по едно малко уиски и я огледах за миг.
-Стига си зяпал. – скара ми се, Джереми, а Кристиян се ухили. – Никога няма да се промениш. – отбеляза, като поклати глава, а аз се ухилих. – Та исках да се видим, понеже няма да мога да дойда на откриването.
-Моля, защо? – попита го учуден, Кристиян.
-Трябва да се грижа за Кейт. – отвърна просто.
-Добре ли е? – запитах го с интерес.
-Да, добре е, не се тревожете. - отвърна ни веднага и изпихме и тримата по една малка глътка, след като сервитьорката ни донесе питиетата. – Антъни, искам ти да бъдеш кръстник на детето ми. – заяви ми внезапно и го погледнах смаяно.
-Какво? Аз? – попитах го невярващо и той кимна с глава ухилен. – Да заедно с онова момиче, приятелката ти. – допълни и го погледнах намръщено.
-От къде знаеш? – попитах го учудено.
-Баща ти дойде и ни съобщи. – отвърна ми той и помръкнах.
-Е, съжалявам, Джереми, но явно баща ми е забравил да ви съобщи, че се разделихме. Тя ми изневери. Затова мисля, че не мога да приема предложението ти. Ако искаш по-добре да бъде брат ми. – обясних му всичко кратко и ясно, а той ме погледна изненадано.
-Изневерила ти е!? – възкликна невярващо и слисано, а аз кимнах.
-Защо мислиш, че отново се заглеждам по други? – запитах го, след като ясно ме видя, а той поклати глава.
-Съжалявам, братле, не знаех. – изрече, гледайки ме съчувствено, а аз изсумтях.- Изглеждаше мила и свястна. – сви рамене той замислен. – Кой би предположил, че ще се окаже такава? Ами ти и Каролайн? – запита, Джереми брат ми. – Още ли сте заедно. Не бяха ли приятелки?
-Да заедно сме. – потвърди, Кристиян.
-А тогава ще приемете ли честта да станете кръстници на дъщеря ми? – попита го той и двамата го изгледахме слисани.
-Дъщеря!? – възкликнах невярващо.
-Да, вече знаем какъв ще е пола. – отвърна ми той ухилено.
-Разбира се, Джереми. С радост приемаме. – отвърна му, Кристиян усмихнат.
-Виж ти, наздраве тогава за новата Уилсън, която ще се покаже на бял свят, след няколко месеца. –изрекох и тримата вдигнахме чашите си.
-И май е единствената, само мъже има в това семейство. –ухили се, поклащайки глава, Джереми, а двамата с брат ми се засмяхме.

Дните изминаха, като не бях виждала Антъни от рождения ден на чичо, Ерик. Ходих на работа, а вечерта излизах понякога с Каролайн. Брат ми също ходеше на работа, като една вечер се прибра в шест сутринта и след това спа до два следобед. Бях с Кристина в един ресторант близо до сградата й.Не я бях виждала от онази вечер, когато се напих и реших да й се обадя.
-Наистина съжалявам. – изрекох аз, чувствайки се виновна и за това, че не я бях виждала отдавна.
-Не се тревожи. – махна ми с ръка нетърпеливо. – Беше разстроена, разбирам те. – намигна ми тя и се усмихна. – Ох, как мразя тези вечерни коктейли. – изрече и я погледнах учудена. – Какво ще правиш тази вечер? – запита ме внезапно, като ме погледна ентусиазирана.
-Нищо. – отвърнах й просто. – Сигурно ще се прибера и ще чакам брат ми да се прибере.
-Защо не дойдеш с мен на едно вечерно парти? – предложи и се замислих, чудейки се.
-Какво вечерно парти? – попитах я любопитна.
-Просто едно откриване, но мразя такива организации и ще се почувствам по-добре, ако дойдеш с мен. Поне няма да ми е скучно. –обясни ми и ме погледна с надежда.
-Добре. –съгласих се. Какво пък!? Защо да не отида.
-Страхотно. – каза тя радостна и засия цялата. – Трябва тогава да те оправим.
-Моля!? – запитах я объркана. За какво говореше?
-До изпий си виното. – нареди ми, като изкара телефона си и започна да говори, заповядвайки да й доведат най-добрият фризьор и я погледнах слисана.
-Моля те, не се престаравай толкова. – помолих я леко ужасена.
-Изобщо не се престаравам. – не се съгласи тя. – Нямаш си на представа, как се контят всички за такива партита и най-много мразя, като почнат всички да лицемерят. Ужасно е. – обясни ми и се засмях притеснено. Едва ли е толкова зле? Или пък грешах и наистина е права.
До изпихме си виното и след това отидохме в нейния апартамент, където вече я чакаха слуги, а след минута се появи някакъв човек, твърдейки, че той е фризьора, заедно с две негови момичета, които го придружаваха. Изобщо не знаех името му и не го бях чувала, но според Кристина бе най-добрият в Вашингтон. Той се зае първо с мен и се почувствах странно, сякаш щях да ходя, не на парти, а на бал или пък в двореца. Това бе абсурдно. Не вярвах, че бе нужно чак такова внимание. Бях ходила на няколко коктейла, които чичо Ерик организираше у тях и си беше нормален коктейл, разбира се трябваше да си облечен изискано и си имах дрехи за подобни случаи. Кристина обаче не искаше и да чуе и бе поръчала да й донесат от мола няколко рокли. Зяпнах я с почуда. А прическата ми бе, накъдри ме цялата, а после ми направи някакъв елегантен кок, пускайки отстрани накъдрени кичурчета, както и отзад. Прическата бе едновременно сложна, но пък и лесна или само аз така си мислех. Когато и докарах роклите ме накара да облека всичките една по-една. Бях едновременно някак ужасена от цялото това внимание, но пък и ми бе забавно. Правих й модно ревю и всички много се забавляваха. Накрая всички ме харесаха в една златисто, светло кафява рокля, имаше и бял цвят по нея от страни. Бе по мен с деколте, което изпъкваше гърдите ми, имаше цепка от дясната страна и бе с гол гръб и без презрамки, имаше и само един малък цип отзад.Беше ми точно по мярка и се чувствах невероятно удобна с нея. После ме и гримираха и накрая ми даде златисти обувки, с голям ток.
-Нима искаш да се пребия някъде? – попитах я, като гледах скептично обувките, а тя се засмя весело.
-Пробвай ги и по-върви малко с тях из апартамента. Ще свикнеш. – намигна ми, усмихвайки се лъчезарно.
Обух ги, като станах и стъпих на тях ме направиха доста висока. Но определено не можех много да вървя с тях. Оправяха и нейната прическа, докато аз се мъчих да вървя с тези обувки, като на няколко пъти се спънах, но прислужниците й ме задържаха да не падна. Хванах се за едно момиче от прислужниците и тя ме държеше, обикаляйки с мен около апартамента.
-Вече се справяте много добре госпожице. – одобрително ми каза, като се усмихна.
-Мислиш ли? – попитах я невярвайки и тя кимна с глава.
Бях се обадила по-рано на брат си да му кажа, че ще излизам, но не му казах точно с кого, а просто да знае, че ще се прибера късно. После Кристина се появи пред невероятно красива. Бе облечена с тъмно синя рокля, късичка, но не прекалено. Косата й бе изправена, но и имаше няколко кичурчета накъдрени.
-Да тръгваме. – заяви ми и я погледнах притеснено.- Баща ми вече ни чака от половин час.
-С баща ти ли ще ходим? – запитах я шокирана.
-Да, както и с чичо ми. – отвърна ми и още повече се притесних.
-Спокойно, няма за какво да се притесняваш. – каза ми, като дойде до мен. – Те знаят, че ще си с мен. Не се тревожи за нищо. – опита се да ме успокои, но не помагаше.
Взехме си чантите и излязохме от апартамента й, като се качихме в асансьора.
-Кажи ми, това не е вечерно парти, нали? – попитах я невярвайки, а я тя ме погледна учудена и после се засмя.
-Вечерно парти е. – потвърди думите си, но просто не й вярвах. – Откриват един хотел, всички ще са толкова изискани колкото и нас, дори и повече. Сама ще се убедиш.
Излязохме от асансьора, а после и от сградата, като пред нея ни чакаше лимузина. Погледнах я вече наистина смаяна от всичко това. Тя се засмя и ме побутна да вляза. Влязох в нея, като бе невероятно дълга и луксозна. Седнах, като чак сега видях, че срещу мен седеше шефа ми и друг възрастен мъж, който явно бе баща й.
-Г-це Ернандес, изглеждате великолепно. – одобрително кимна с глава Дайен Ричърдс.
-О, значи това сте вие. Много съм чувал за вас. Аз съм Джордж Ричърдс, бащата на Кристина. – представи се той и ми подаде ръка, която поех.
-Много ми е приятно. – изрекох ужасно притеснена.
-Нервна е. – обади се до мен, Кристина, като се засмя.
-Няма от какво да се притеснявате. – каза ми мило Дайен, който бе облечен с много изискан костюм. – Само се пазете от злите езици. – намигна ми загадъчно, като бащата на Кристина се усмихна.
Само след няколко минути, Кристина ми каза, че сме пристигнали, а дори не бях усетила, кога лимузината бе тръгнала, пък камо ли спряла. Първи излязоха баща й, и шефът ми, а след това Кристина и накрая аз, като Дайен ми подаде ръка, да ми помогне.Чак сега вече разбирах думите на Кристина. Този хотел бе най-скъпият и най-изисканият в цял Вашингтон. Мили боже и аз щях да стъпя вътре! Дайен ми подаде кавалерски ръка, като зърнах хората, които влизаха, че всички са по двойки. Кристина бе хванала баща си под ръка и след като нямах избор, хванах шефа си. Да съм с шефа си на такъв изискан коктейл! Мили боже! Кристина бе права, всички бяха прекалено изискани, сякаш влизаха в двореца, от което ми идеше да се разсмея. Та това бе просто хотел! Не разбирах висшето общество и едва ли щях да го разбера. Влязохме в една огромна зала, като очите ми направо не знаеха, на какво да се възхищават. Бях гледала снимки в интернет на хотела, но определено новият собственик бе направил ремонт и сега изглеждаше още по изискан, сигурно бе ужасно фрашкан с пари и се чудеше какво да ги прави. Сервитьорът ни закара до масата, на която имаше табелка „Ричърдс’, имаше точно четири стола. Всичко бе изискано и ужасно скъпо.
-Виждате ли някъде домакиня? – попита бащата на Кристина.
-Не. – отвърна му Дайен, който вече ме бе пуснал. – Разбрах, че синът му е щял да стане собственик на всичко това.
-Така ли? – запита го учудено Джордж. –А кой от двамата?
-Големият, разбира се. – отвърна му, Дайен. –Той движи повечето неща.
-Да седнем. – предложи, Кристина.
-Вие седнете, ние ще отидем да обиколим малко. – изрече Дайен, като ни се усмихна, а аз седнах до Кристина.
-Вече знаеш, за какво ти говоря. – каза ми тя и изобщо не бе впечатлена от нищо. Явно бе свикнала.
-Да, вече те разбрах. – съгласих се. – Горе долу. – добавих и тя се засмя.
-Вино? – попита ни един сервитьор, който дойде при нас.
-Да. – потвърди Кристина и той веднага ни сипа в чашите. – Погледни само. – прошепна ми тя и загледах хората. – Всеки облечен по-първа мода. Бижута за по не знам си колко милиона и всеки се мазни и лицемерничи. Отвратително. – изрече накрая наистина отвратена и взе чашата си. – Наздраве. – каза ми тя и взех моята, като изпихме по една глътка.
-Кристина, каква изненада! – възкликна някакво момиче, което дойде до нас, следвана от едно момиче, но по-гласът й разбрах, че се преструва. Кристина стана, както и аз и тя се усмихна, като я прегърна.
-Виктория, наистина съм изненадана. – изрече приятелката ми също престорено. – Лорейн, здравей мила. –
-Здравей. – изписка с мазен и тънък глас. – Коя приятелката ти? Не съм я виждала.
-Така е. – изрече тази Виктория и ме огледа любопитно.
-Това е Летисия, моя приятелка. Баща й е собственик на огромна компания в чужбина. – представи ме тя, като излъга и я погледнах слисана, но се опитах да го прикрия.
-Здравей те. – усмихна им се също престорено.
-Виж ти, впечатляващо. Изглеждате много красива, скъпа. Харесват ли ви щатите? – попита ме и ми идеше да се разсмея.
-Страхотна страна. - казах й усмихвайки се. – Да, наистина е страхотна. –потвърдих и те ме погледнаха учудени.
-Нямате акцент. – заключи Лорейн мисля, че беше.
-Тя знае перфектно английски, защото ми идва често на гости. – обади се Кристина, като ме целуна по бузата и двете ни изгледаха.
-Е,тогава ви оставяме. Беше ми много приятно, скъпа. – каза ми Виктория, след което се отдалечиха.
-Ако още веднъж ме нарече толкова мазно „скъпа”, ще й излея нещо по-красивата й рокля. – заканих се мрачно, а Кристина се засмя весело.
-Не се напрягай и не се връзвай на никой. – обясни ми тя.
-Защо излъга? – попитах я наистина изненадана.
-Защото ако им кажех истината, веднага щяха да почнат да разправят на всеки и всички щяха да почнат да те оглеждат и да си шушукат. – обясни ми, като седна отново на стола, както и аз. – Не се притеснявай, изиграй ролята си, лесно е. Никой няма да забележи нищо. - не вярвах и започвах все повече да се притеснявам. Мястото ми не бе тук. Не се чувствах комфортно. Сега вече наистина я разбирах. Кой можеше да живее по-този начин?
Залата се бе запълнила и на всякъде имаше хора, облечени по-най изискани рокли. Вече не оглеждах на всякъде, защото накрая главата щеше да ме заболи. Очите ми обаче широко се отвориха, когато зърнаха Каролайн и Кристиян. Какво за бога? Какво правеха те тук?
-О, боже! – възкликнах шокирана и Кристина ме погледна учудена.
-Какво? – попита ме объркана.
-Най-добрата ми приятелка е тук и гаджето й, който е брат на бившия ми. – обясних й невярващо.
-Кои са те? – попита ме изненадано.
-Момичето с лилавата рокля и мъжът с черния костюм, с светла кестенява коса е. – обясних й и тя се загледа.
-О, но това е един от собствениците. - отвърна ми и я погледнах слисана.
-Какво? – запитах я шокирана и стресната. – Кристиян Уилсън?
-Да. –потвърди тя объркана. – Томас Уилсън е собственика, но всички говорят, че синът му Антъни ще го наследи.
-Антъни!? – възкликнах наистина невярващо. Не, не. Не може да бъде! Нима съм на неговото парти!? – Той е бившият ми. – изрекох й тихо и тя ме погледна невярващо.
-Антъни Уилсън!? – запита ме с изненадващ тон. – Господи, ти определено ме изненада. – възкликна и си взе чашата, като пийна голяма глътка и последвах примера й. Главата ми се бе завъртяла от изненада. Не можех да повярвам! – Излизала си с Антъни Уилсън! – възкликна отново Кристина. – Скъпа, определено имаш вкус. – отбеляза тя и се засмя, а аз помръкнах. – О, ето го и него. – зави внезапно и стреснато проследих погледа й.
Всички му направиха път да влезе и запляскаха. Беше…Беше облечен много изискано. С черен костюм и вратовръзка и за пръв път видях косата му да е пригладена, принципно винаги му бе разрошена. Направо не можах да го позная. Никога не е бил толкова изискан. Но другото, което не можах да повярвам, е че беше с някакво красиво момиче. Познах я от мола. Беше същата и бе облечена с жълта рокля, къса, а русата й коса бе изправена и се усмихваше на всички, като го държеше под ръка. Сърцето ми се сви. Не, нямах място тук. Ако ме видеше… Зърнах и баща му и майка му, които вървяха след него и двамата много добре облечени.
-О, мили боже! – простенах ужасена и извърнах главата си на страни.
-Дръж се. – каза ми Кристина. – Пийни си. – и ми подаде чашата ми,като веднага изпих глътка.
-Домакините най-накрая дойдоха. – обади се Дайен Ричърдс, следван от баща й и двамата седнаха до нас.
-Да. – потвърди незаинтересовано, Кристина. – Нещо интересно?
-Хм. – замислено изрече баща й. – Чухме за някакво красиво момиче, което било от чужбина. – изрече той, и се задавих.
-Да, това е Летисия. – каза му спокойно Кристина и ме потупа по-гърба.
-Досетих се. – изрече той, а Дайен се засмя.
-Хубаво си го измислила. – каза Дайен. – Но може би щеше да е по-добре, ако беше казала, че ни е роднина.
-Не ми хрумна. – сви рамене, Кристина.
-Толкова бързо ли се разнасят новините? -запитах шашната.
-Нямате си и на представа г-це. Ернандес. – намигна ми, Дайен.
Всички започнахме да вечеряме и всички си бяха седнали по масите и нямаше и един човек прав. Бях ужасно притеснена и изнервена. Не смеех да потърся с поглед къде беше Антъни, за да поне да знаех, на къде да не се обръщам, но от страх си гледах само масата. Кристина ме погледна присвивайки очи.
-Успокой се. – нареди ми тя, а аз я изгледах на криво.
-Трябваше да ми кажеш, че те са собствениците. – упрекнах я.
-А ти трябваше да ми кажеш, кой точно е бившият ти. – също ме упрекна тя и двете се спогледахме, а после се засмяхме, като баща й и чичо й ни погледнаха учудени. След като се на вечеряхме отново всеки почна да обикаля, но ние си стояхме на масата. Имаше музиканти, които ни свиреха музика и бяха нагласили така масите, че в центъра да има място за танцуване. Абсурд да изляза и да танцувам.
-Г-н Ричърдс, здравей те. – обади се един до болка познат глас и ми идеше да се скрия някъде.
-Здравей те г-н. Уилсън. – поздрави го бащата на Кристина, като стана. Не смеех да вдигна поглед към него. Не нямаше начин да го погледна първа. – Прекрасно откриване. – поздрави го.
-Благодаря ви. – отвърна учтиво, Антъни и не знайно защо усетих някакво неудобство. Нима гледаше към мен? - Как сте, Дайен?
-Много добре, наистина сте направили много хубав ремонт на хотела, станал е още по приказен. – похвали го, Дайен.
-Благодаря. – отвърна му отново учтиво той. – Кристина!
-Здравей те, гн. Уилсън. – поздрави го тя и също стана. По дяволите и аз ли трябваше да стана?
-Летисия, каква изненада да те видя тук. – чух го и тогава вече нямаше начин как да не вдигна поглед към него. Тъмните му сини очи ме гледаха изненадани, непоколебими и изгарящи. – Но не помня да съм те канил. – замисли се той и го погледнах учудена.
-Ние я поканихме. – отвърна му бащата на Кристина и Антъни кимна учтиво.
-Е, надявам се да се забавлявате. – отбеляза учтиво той, а аз си седях на масата и го гледах изненадана и учудена.
-Разбира се. – каза му учтиво бащата на Кристина и след това Антъни се отдалечи.
-Странно. – обади се Дайен, като си седна обратно на мястото.
-Не е странно, с Летисия са имали връзка. – обясни му Кристина и я погледнах изненадана, а баща й и чичо ме погледнаха невярващо.
-Е, това обяснява държанието му. – заключи Дайен.
-Дори и да сте имали връзка, не може да се държи така пред други хора. – обади се бащата на Кристина.
-Е, той се държеше добре. – отвърнах аз и всички ме погледнаха. – Просто се изненада да ме види.
Кристина ме погледна скептично и не съгласна с мен. Не казах нищо повече, като си взех чашата и изпих глътка. Зърнах Каролайн и Кристиян само двамата и реших да отида при тях, така че станах от стола и се запътих към тях.
-Летисия! – възкликна изненадан Кристиян.
-Какво правиш тук? – попита ме също изненадана Каролайн.
-Дойдох с Кристина. – обясних им и те ме погледнаха учудени. – Семейство Ричърдс.
-О! – възкликна Кристиян. – Между другото изглеждаш много красива.
-Благодаря ти. – изчервих се и му се усмихнах.
-Извинявай, че не ти казах, но… - започна виновно Каролайн.
-Не се тревожи, знам. – прекъснах я бързо. Не можех да я виня, че Антъни не ме искаше тук и тогава го видях как излезе, заедно с приятелката си и почнаха да танцуват.
Тя обви ръце около него, а той бе сложил ръцете си около кръста й и се усмихваше. Внезапно осъзнах, че с мен никога не е танцувал. Да го гледам с друга жена, да знам, че той не ме иска тук, буца заседна в гърлото ми и болката в сърцето ми се появи отново. Наистина нямах място тук. Да се преструвам, че съм като тези хора, но не бях. Не трябваше да приемам поканата на Кристина.

Танцувах с Валерия. Не можех да отрека, че бе красива танцьорка. Докато танцувах с нея, зърнах Летисия да стои до брат ми и Каролайн. Не можех да повярвам, че бе тук! По дяволите, исках откриването да мине без никакви проблеми, да бъде гладко като по вода. Но сега знаех, че няма да бъде така. Защо й трябваше да идва? Защо трябваше отново да ме измъчва? Разбрах от други хора, че се е представила, като богата наследница. Идеше ми да се разсмея, когато го чух, но нищо не казах. Хубаво, нека си изиграе ролята и малко да си по фантазира тази вечер. Едва ли щеше да има друга възможност. Всички бяха очаровани от хотела. Разбира се направихме ремонт и сега беше още по-добре от преди.
-Невероятен танцьор си. – прошепна тихо, Валерия, усмихвайки ми се.
- Ти също. – намигнах й и тя се засмя весело.
-Нямам търпение това откриване да свърши и да се усамотим някъде. – изрече, като бузите й почервеняха
-Хмм. – изрекох замислено и тогава видях, някакво момче, което отиде до Летисия и свих юмруците си. – Искаш ли питие? – попитах я и тя кимна. – Веднага се връщам. – казах, но вместо да отида да й взема се запътих към Летисия.- Нейтън. – изрекох името му и той се обърна към мен, а Летисия ме погледна притеснено.
-Антъни, страхотно откриване. – похвали ме той и кимнах учтиво, но вътрешно кипях. Нямаше да и позволя да ме прави на клоун и то на моето откриване!
-Благодаря ти. – изрекох и погледнах към Летисия, която все още ме гледаше притеснено. –
-Тъкмо се запознах с тази разкошна дама. – изрече Нейтън и погледна към Летисия, която му се усмихна. О, забрави веднага за нея! – По-точно, Кристиян ни запозна.
-Да, наистина красива дама. – изрекох и Летисия повдигна веждите си изненадано. Кристиян и Каролайн ме гледаха предпазливо. По дяволите, не можех да отрека, че бе просто великолепна тази вечер. Никога не е била толкова красива. И когато я видях за пръв път, в компанията на Ричърдс, исках да е с мен, да е до мен. Исках всички да разберат, че е моя и всеки мъж да завижда и да няма право да я докосва.
-Антъни. – чух внезапно гласът на баща си, който дойде до нас, следван и от Валерия и се обърнах.
-Много се забави. – изрече, Валерия и ме хвана под ръка, като й се усмихнах.
-Летисия, каква изненада. – изрече изненадан баща ми, като я погледна.
-Здравей те, гн. Уилсън. – поздрави го тя притеснено.
-Татко, защо не отидем и да поздравим гн. Уолкър. – намеси се Кристиян и баща ми го погледна учудено.
-Значи, наистина се познавате? – запита изненадано Нейтън и погледна към Летисия. – Мислех, че си от чужбина. Странно, сигурно съм се объркал.
-Тя да е от чужбина!? – запита баща ми невярващо. – Глупости, от Вашингтон е.
-И баща ти не е собственик на компания в чужбина? – запита я Нейтън.
-Не. – отвърна му тя тихо и усетих болката й. Бузите й бяха почервенели от неудобство. Защо по дяволите тогава излъга, Летисия?
-Разбира се, че не. – възкликна баща ми и се засмя. – Баща й е обикновен полицай, който е и мъртъв. – изгледах баща си мрачно. Браво татко, унижи я, пред всички. Заслужаваш аплодисменти! Видях Летисия, как поруменя.
-Хайде, татко. – каза, Кристиян и усетих ядосания му тон, като го хвана под ръка и двамата се отдалечиха. Как можа да се подиграе така със смъртта на баща й? Дори и аз се вбесих, но не можех да направя нищо. Сама си е виновна!
-Е, беше ми приятно. – изрече Нейтън, а Летисия само го погледна. Знаех, че я заболя. Каролайн я хвана за ръката и я отдалечи от мен, като видях как я прегърна.
-За какво беше това? – попита Валерия учудена. – Коя е тя?
-Никоя. – изрекох, опитвайки се да изглеждам незаинтересован. Взех от сервитьора две чаши, като й подадох нейната, а аз веднага изпих на екс моята и си взех друга.
-Ядосан си. – изрече, Валерия като ме погледна.
-Не съм. – отсечих, като излъгах, държейки уискито си в ръка.
-Познаваш това момиче, нали? – попита ме тя, гледайки ме любопитно.
-Дори и да я познавам, това теб не те интересува и не се меси. – предупредих я, а тя се намръщи.
-Какво сме ние, Антъни? – запита ме вече тя, като ме гледаше твърдо. Приближих се към нея и отместих един кичур от лицето й.
-Няма ние, Валерия. – поправих я, гледайки красивото й лице.
-Тогава, защо ме покани да бъда с теб? – попита ме не разбирайки.
-Поканих те, защото си красива, защото си дъщеря на мой съдружник. – обясних й и тя вдигна веждите си изненадано. – Ако искаш можеш да ми бъдеш любовница, ако искаш недей. Изборът си е твой. – довърших и тя ме изгледа намръщено.
-Това може да повлия е на съдружието ти с баща ми. – предупреди ме неочаквано тя и се подсмихнах.
-Не ме заплашвай, скъпа. – усмихнах се с спокоен глас. – Не ме познаваш, затова по-добре не си въобразявай, че с нещо можеш да ме затиснеш до стената. Много жени са се опитвали да ме задържат на сила, но както виждаш не са успели. – намигнах й, а след това си до изпих уискито и се отдалечих от нея, като отново си взех друга чаша от сервитьора. Къде бе Летисия? Огледах се, но никога не можах да я видя. Не бе в залата. Излязох от залата и започнах да се оглеждам, но никога не можех да я видя. Отидох до изхода и се запътих към портиера.
-Да сте виждали една много красива жена, с златиста рокля, кафява коса накъдрена на кок? – запитах го.
-Не господине. – поклати глава той.
-Сигурни сте, че не е минавала от тук, така ли? – попитах го отново.
-Не, сър, мисля че не. – отвърна ми отново и кимнах с глава, като отново се оглеждах за нея, но нея виждах.
Не си беше тръгнала, тогава къде ли е? Не можех да я търся, из целия хотел, имах гости, за които трябваше да се погрижа, за това се върнах в залата. Бях поздравил вече всеки един гост и ми бе скучно. Някои хора вече започнаха да си разотиват, а други както и аз се преместихме в нощния клуб. Баща ми и майка ми останаха в залата да правят компания на другите гости. Вече бях изпил доста алкохол, още преди да вляза в залата за пръв път, бях пийнал малко, но не ми пукаше. Хотелът бе мой, можех да си правя каквото си искам. Седях на сепарето на вторият етаж с брат си и Каролайн, като пиех. Тогава очите ми най-накрая я зърнаха. Беше седнала на бара с Кристина Ричърдс. Усмихнах се и заслизах на долу по-стълбите бавно, а след това и към бара. Кристина ме видя и се намръщи, но и направих знак да мълчи. Обвих ръцете си около кръста на Летисия и тя подскочи стреснато, като се обърна и ме изгледа леко уплашена.
-Пусни ме. Какво правиш? – запита ме с изненадан глас и се опита да изблъска ръцете ми.
-Наистина си много нагъл. – намеси се с вбесен глас, Кристина и извърнах главата си към нея изненадан.
-Защо не ме оставиш малко насаме с нея? – запитах я, гледайки я твърдо.
-Няма да стане на твоята. – изрече обаче тя.
-Всичко е наред, Кристина, ще се оправя с него. – заяви й, Летисия и се подсмихнах.
-Сигурна ли си? – попита я тя и въздъхнах отегчено, а Летисия и кимна и най-накрая, Кристина си тръгна.
-Какво искаш? – запита ме, Летисия, гледайки ме в очите и се усмихнах.
-Притесних се. – изрекох с ирония, макар и наистина да бе така, но не исках да го знае. – Разплака ли те баща ми?
-Ти си задник. – изрече вбесена и се ухилих. – Защо идваш при мен? Нещо не ти харесва новото ти протеже ли?
-О, готина е. – отвърнах й, като се подсмихнах. – Ревнуваш ли? – запитах я, а тя се намръщи, но внезапно приближи лицето си до моето и устните й бяха на сантиметри от моите.
-Не. – отсече с твърд глас. – Миришеш на алкохол. – изрече след малко, като се отдръпна на разстояние от лицето ми, възмутена и се засмях.
-Пийнах малко повечко. – свих рамене небрежно и незаинтересован.
-Танцувай с мен. – заяви внезапно за моя изненада и повдигнах веждите си учуден. Хванах я за ръката и я задърпах към дансинга. Как можех да й откажа? Тя обви ръцете си около врата ми, а моите ги сложих около кръста й.
-От къде такъв ентусиаз? - прошепнах в ухото й, наистина учуден, искайки да разбера.
-Никога не си танцувал с мен. – обясни ми тя, като усетих тъжния й глас и се зачудих. Така ли!? Опитах се да си спомня, но май бе права. Виж ти.
Тя подпря главата си на рамото ми, като се сгуши в мен. Почувствах се странно. Нерешително обвих ръцете си около нея, галейки я по голия й гръб. Хмм, мека, топла и гладка кожа, аромат на рози. Господи! Пуснаха някаква друга песен. Внезапно тя се обърна с гръб към мен и започна да танцува с такт с музиката. Защо по дяволите не знаех, че е толкова добра танцьорка? Отърка тялото си възбуждащо в моето. Виж ти, дивата ми котка е станала смела! Плъзнах ръце по краката й бавно и еротично. Тя изви главата си на една страна и имах чудесен достъп до врата й. Тъкмо смятах да плъзна език по него, но тя извърна главата си на другата страна. Отново щях да прокарам език, но тя отново си извърна главата. Ще си играем, а? Аз можех да играя по добре. Плъзнах ръцете си по дупето й, а след това и по кръста й, ръцете й, на всякъде. Придърпах я още по-близо до себе, можейки да усети ерекцията ми, да знае, че я желаех. Тя подпря главата си леко до рамото ми и моята, клатейки леко ханша си.
-Съжалявам за всичко. – изрече внезапно тя и се обърках, като еротиката в главата ми изчезна, усещайки тъжния й глас. Какво пък й ставаше сега? – Не ми е мястото тук и не съм за теб. Благодаря ти за танца. – довърши, а след това се отдръпна изненадващо от мен и се отдалечи, а аз стоях вцепенен и объркан, опитвайки се да осмисля, какво й бе станало. Не е за мен ли? Какви ги дрънкаше? Защо отново трябваше да разваля всичко?
Тръгнах след нея и излязох от клуба, като я видях как вървеше към изхода и забързах.Хванах я силно за ръката и я придърпах към себе си, а след това впих устните си в нейните.

***
Внезапно някой ме бе хванал, а в следващият момент усетих нечии устни върху моите. Нямах време да реагирам, но знаех чии бяха тези устни. Можех да го позная и с завързани очи, по аромата му. О, не, защо трябваше да ме целува? Исках всичко да приключи между нас, веднъж завинаги. Осъзнах, че наистина не съм за него. Но…О, за бога, целуваше ме толкова страстно.Обвих ръцете си около врата му, притискайки се още по-близо до него. Той започна да ме води на някъде, като неотделяше устните си от моите. Езика му се плъзна в устата ми и веднага се преплете в моя. Усетих, че май влязохме в асансьора. Притисна ме до стената, а след това ме повдигна, държейки ме с ръцете си, като обвих краката си около кръста му и усетих ерекцията му. О, господи! Обвих ръцете си около гърба му, а после го стиснах силно за раменете му. Изстенах, когато устните му се отдръпнаха от моите и започна да обикаля с език около врата ми. Боже, исках го! Имах нужда толкова много от него. Усетих, че чак и сълзи се стекоха по-лицето ми. Не, стига толкова. Достатъчно рева днес. Сега и пред него ли? Отъркваше тялото си възбуждащо в моето, карайки ме да го желая ужасно много, още сега. Чух как вратите на асансьора се отвориха и той ме повдигна, като почна да ме носи и отново впи устните си в моите. Влязохме в някаква стая, като я заключи и след това ме пусна да стъпя на земята, като отново ме затисна до стената. Отдръпна се за миг от мен, като дишах тежко и се загледах в него, как сваляше сакото си и после вратовръзката си.
-Не смей да ме отхвърляш отново. – предупреди ме с дрезгав глас, гледайки ме с изгарящи очи от страст. – Кълна се, че ще завържа за леглото. – заплаши ме и преди да успея да кажа нещо, отново ме целуна дълбоко и страстно.
Движех устните си заедно с неговите, като усетих как ръцете му се плъзнаха под роклята ми, повдигайки я бавно на горе, стигайки до бедрата ми. О,не, какво правех? Той само щеше да ме изчука, нищо повече. Започнах да клатя глава, а той захапа долната ми устна и изстенах, като едновременно усетих ръката му, започвайки да разтрива чувствителната ми женска част и не съзнателно повдигнах тялото си, искайки повече и по-добър достъп.
-Казах ли ти,че си красива тази вечер – изрече из между целувките, а аз изстенах. – Жалко за роклята. – и след това усетих как с един силен замах я скъса и веднага я свали от мен.
-Не е моя. – изстенах отчаяна и възмутена от действията му.
-Няма значение. – изрече незаинтересован, плъзгайки ръка по-цялото ми тяло. – По-красива си гола. – довърши, а след това мушна ръцете си под гърба ми, махна сутиена ми, и след това веднага и бикините ми. – Ето, така те харесвам повече. – изрече и възхитено огледа голото ми тяло. Потреперих от лек студ, вълнение и възбуда.
Антъни ме гледаше без капчица неудобство. Започна да разкопчава копчетата на бялата си риза, не отделяйки очите си от моите и след това я свали от себе си.Приближи се отново до мен и съвсем бавно плъзна ръката си от коляното ми, на горе по бедрата ми, корема ми, гърдите и се заигра с пръста си около зърното ми. Затворих очи и се оставих на удоволствието. Помислих си, че може би, ако му се отдам, ще ме възприеме по-друг начин, че може би ще си спомни какво е чувството, че може би ще ми прости, че може би, всичко ще се върне по-старому. Усетих вместо пръста му, вече устните му и езика му, като правеше въртеливи движения, около зърното ми.О, господи.Смучеше го и го захапваше леко. Щеше да ме подлуди от страст. После с езика си премина и на другата ми гърда, а усетих пръстите му, които се спряха на чувствителната ми част и започна с въртеливи движения да си играе с нея.. Внезапно направо плъзна пръста си вътре в мен и изстенах високо, докато все още смучеше зърното ми.
-Мм, мокра. – изрече дрезгаво, като издърпа пръста си и отново почна да си играе. Господи, щях да свърша още сега. Стиснах рамената му силно, когато започна с по-бързи движения, докато накрая наистина изпитах огромното удоволствие. Задъхах се и се опитах да успокоя дишането си.
Внезапно той ме хвана за ръката и ме задърпа, влизайки в една огромна и красива стая, като имаше едно много голямо легло в средата. Задърпа ме към него, а след това ме бутна и легнах, като се загледах как свали панталона си, а след това и боксерките си. След това пропълзя към мен и раздалечи краката ми с неговите, надвесвайки се над мен. Впи устните си в моите властно и страстно и отново езика му се преплете с моя. След това усетих как влезе в мен и изстенах, както и той. Внезапно ме преобърна и сега аз се бях надвесила над него. Как се прави? Зачудих се, чувствайки се като пълна глупачка. Винаги той беше над мен.
-Лесно е. – прошепна ми той, явно разгадал изражението ми. Усетих ръцете му на ханша си и започна да ме движи, като се опитах да науча действията му. – Можеш да правиш каквото си искаш. Движи се както си искаш. – обясни ми с потъмнял и дрезгав глас.
Облегна главата си на възглавницата и затвори очите си, като аз започнах да се движа бавно. Наведох главата си и започнах да го целувам по шията му, после и по гърдите му, докато се движех. Чувствах се толкова хубаво, отново негова и само негова. Можейки да го усетя из цяло, да се любувам на тялото му, да го целувам на всякъде, където си по искам. Пропълзях с устни по шията му отново и намерих устните му, като го целунах и той ми отвърна веднага. Ръцете му ме обгърнаха, плъзгайки се по гърба ми, а след това застанаха и на лицето ми, а после едната му ръка се плъзна в косата ми, махайки всички ластици и освободи косата ми свободно да се пусне до раменете ми, като усетих, че и той почна да се движи заедно с мен. Плъзна езика си в устата ми, а след това отново захапа устната ми.
Внезапно се повдигна, карайки и аз да се повдигна. Придърпа ме близо до себе си и ръцете му повдигнаха дупито ми, като се надвесих над него, а после ръцете му обгърнаха около гърба ми. Господи чувствах го толкова дълбоко, цялостно. Ако щеше да ме чука по този начин,както ми говореше, щях с удоволствие да му се отдавам всеки път. Не, какви ги говорих. Разбира се, че това не бе чукане. Бях абсолютно сигурна, че правеше любов с мен. Прекъсна мислите ми, като ме целуна, докато се движеше. Устните му се плъзнаха по врата ми, като наклоних главата си и сега се озоваха на шията ми. Отново извърнах главата си към него, гледайки го в очите.
-Обичам те. – изрекох тихо и ме погледна, като се усмихна. Внезапно следващото движение бе още по-дълбоко и силно, като изстенах високо.
Постави ме отново под себе си, лягайки на леглото и той се надвеси над мен, като движенията му станах по-забързани, а изведнъж се сетих нещо.
-Не съм на хапчета. – изстенах и го чух как изръмжа.
Излезе от мен и стана от леглото, като го видях как залиташе и потърси, предполагайки презерватив в сакото си. Изкара го, а след това се върна отново при мен, намествайки се, като сложи презерватива и отново влезе в мен. Започна да се движи отново, но този път движенията му бяха по бързи, а напрежението в мен се засили. Впи устните си отново в моите, когато точно усетих отново насладата, която ме заля и изстенах, като силно забих ноктите си в рамената му, а след това ги отпуснах, дишайки тежко, но той не спираше движенията си, докато след минута и той свърши и се строполи върху мен изтощен, дишайки също тежко. Обикалях с ръце около гърба му, милвайки го, не искайки да се отдръпне от мен, но след минута, след като се успокои стана от мен. Махна презерватива си, залитвайки и след това се строполи на леглото до мен.
Толкова много ли бе пиян? Зачудих се, но и на мен ужасно много ми се спеше. Сгуших се в него, слагайки едната му ръка около мен и моментално заспах.

Събудих се с ужасно главоболие. Имах чувството, че хиляди малки човечета забиваха пирони в главата ми. О, по дяволите. Хубаво се напих снощи, ухилих се вътрешно и глупаво. Внезапно помирисах женски аромат, който ми бе много познат. Аромат на рози. Отворих очите си невярващо, като си мислех, че сигурно още спях и най-вероятно сънувах. Летисия бе в прегръдките ми! Гледах я, как спеше спокойно, подпряла главата си върху гърдите ми. Усетих топлата й мека кожа до моята. Нима бе гола!? Ерекцията ми веднага се съживи, когато си помислих това.Гола и бе до мен! Но какво бе станало снощи? Мъчех се да си спомня, но без ефект. Смътно помнех как май танцувах с нея, от там нататък всичко ми бе като в мъгла. Правих ли секс с нея? Очевидно, след като бе гола, глупако. Мамка му! Най-накрая съм правил секс с нея и аз нищо не помнех! По дяволите, по дяволите. Изругах вбесено на ум. Сънувах я толкова пъти, фантазирах си, представях си, опитвах се да я накарам да ми се отдаде и когато най-накрая е станало…аз не си спомнях нищо! Мамка му!
Отместих я от себе си и тя измърмори нещо на сън. Колкото и да бе сладка така, колкото и да исках отново да я изчукам в този момент, за да поне да помнех нещо, нямаше да й простя никога. Станах от леглото, неориентиран и залитвайки. Още бях пиян, но не чак толкова много като снощи. Зърнах разпилените дрехи по земята, както и скъсаната й рокля. Толкова бурно ли е било? Захилих се и поклатих глава. Бръкнах в джоба на сакото си и изкарах телефона си.
-Добро утро, сър. – проговори веднага секретаря ми, Ник.
-Донеси ми нови дрехи в стая 1004, както и женски дрехи. – наредих му.
-Веднага, сър. – отвърна ми той и затвори телефона.
Влязох най-накрая в банята и пуснах водата, надявайки се тя да ми помогне да се съвзема и може би да си спомня. Освежаващият душ, определено ми дойде добре. Излязох от банята, като се загърнах с една бяла хавлия около кръста си и я погледнах отново с интерес. Защо този път ми се отдаде, Летисия? Наистина исках да разбера отговора, с какво беше толкова различно снощи? Прекосих стаята и излязох от нея, влизайки в друго голямо помещение. Апартамента бе доста голям, обзаведен с вкус и луксозен. Ник вече бе донесъл дрехите. Махнах хавлията и веднага облякох новите чисти, тъмни дънки и сива риза. Взех й нейните чисти дрехи и се върнах отново в стаята, като се облегнах небрежно на стената и я гледах как спеше спокойно и отпусната. Защо трябваше да ми изневериш? Ако не го беше направила, сега щях да те обичам, щях да те защитавам, щеше да си с мен всеки ден. Ти си виновна за всичко, Летисия. Лошото е, че си все още свободна, ако беше омъжена като Ариана, нямаше да те докосна и с пръст. Сигурно, чак когато си намериш някой друг, ще те оставя намира. Но бих ли позволил да си намериш друг? Самата мисъл друг да те докосва ме подлудяваше. Предпочитам да си сама и да страдаш по мен. Да, това би ме задоволило напълно.
-Антъни. – чух внезапно гласът й и се върнах в настоящето, като я погледнах, а тя ме гледаше с предпазливи очи, като държеше здраво чаршафа увит около себе си.
-Най-накрая се събуди. – проговорих с безразличен глас и се подсмихнах. – Хайде, време е да си вървиш. – подканих я, като се отдръпнах от стената и видях как ме погледна изненадана. – Не ме гледай така, скъпа. Не се и съмнявам, че е било невероятна нощ, но вече е ден. – подсмихнах се и пристъпих към нея, като седнах на леглото, а тя се отдръпна от мен, като се подпря до рамката на леглото. – Много ми е интересно… - започнах като не откъснах очите си от нейните, които ме гледаха все още предпазливи. – Защо ми се отдаде снощи? – запитах я, като плъзнах ръка по чаршафа на крака й и усетих как потрепери.
-Аз… - започна с несигурен глас. – Ти… - опита се да каже нещо, но не успя да формулира и едно правилно изречение. – Исках те. – накрая отвърна просто и повдигнах веждите си изненадано, а бузите й станаха червени.
-Хареса ли ти? – попитах я спокойно, а с пръстите си играех с чаршафа си, чудейки се дали да не го сваля от нея.
-Да. – отвърна с тих глас, усещайки неудобството й.
-Тогава ще се изчукаш ли отново с мен? – запитах я и тя поруменя.
-Ти…ти ме люби. – изрече заеквайки и я погледнах изненадано, а после се засмях.
-Летисия, престани да бъдеш толкова наивна. – изрекох отегчено, наистина бе много досадно. – С теб няма да има нищо друго, освен чукане.
-Не е вярно. – изрече внезапно с висок тон и я погледнах учудено. – Само говориш така, но снощи ме люби. Какво? Сега не искаш да си го признаеш ли? Поне бъди мъж и си го признай. – извика накрая и стана от леглото, както и аз, като я хванах за ръката и я придърпах към себе си.
-Не ми се прави на толкова интересна. – изръмжах с вбесен тон, гледайки я студено. – Щом искаш да се държа като мъж, тогава с теб ще се държа като с курва, защото си точно такава. – изрекох в лицето й, и усетих как ръцете й искаха да се освободят от моите, сигурно за да ми забие шамар, но ги стиснах още по-силно.
-Не съм. – изрече, гледайки ме в очите и видях как една сълза се стече по лицето й. – Не съм спала с никой друг, освен с теб. – засмях се, когато чух това. – Обичам те. – изрече и смеха ми изчезна, гледайки я безизразно. Наистина го мислеше, виждах го в очите й. – За това ти се отдадох.
-О, и какво? – запитах я подигравателно. – Като спя с теб и ми кажеш тази сладка дума си мислиш, че всичко ще се върне по-старому ли? – запитах я смразяващо. – Че ще ти простя? – попитах насмешливо и тя млъкна, гледайки ме безизразно. Загледах се в очите й, които не показваха никаква емоция. Идеше ми да се разсмея. Мамка му! Тя наистина си бе помислила точно това! – Наивна глупачка. – изрекох, защото точно това беше тя. Очите й ме погледнаха целите насълзени. – Знаеш ли защо няма да ти простя? Защото всеки път ще си спомням, как те заварих в леглото гола с друг, малка кучка такава. Споменът никога няма да си отиде. Освен, ако не се молиш да получа амнезия и да го забравя завинаги. – изсмях се насмешливо. – Да, все още те желая. Искам тялото ти, но само него, друго не искам нищо от теб. – обясних й всичко просто и ясно.
-Тогава повече никога няма да ме получиш. –изрече през сълзи и започна да се дърпа, искайки да се махне от мен, но я стиснах още по-силно.- Пусни ме. – извика и заби силно ноктите си в пръстите ми. – Мразя те. – изрече през сълзи, мятайки се, а погледът й бе забит в гърдите ми. Заболя ме, да го чуя това от нея. – Остави ме намира. – изплака и я пуснах внезапно, като падна на пода, а сълзите й не спираха. Обърнах се и запътих към вратата.
-Чувството явно вече е взаимно. – изрекох безизразно и студено. – До минута, да си напуснала стаята. – наредих й хладно и излязох от стаята.

***
Безчувствен и безсърдечен задник. А аз…да наистина бях наивна глупачка. Пълна глупачка! Как можах да му се отдам и да си мисля, че наистина може да ми прости? Господи, защо трябваше все още да го обичам? А той се държеше…Не заслужаваше любовта ми, не заслужаваше и сълзите ми. Да, аз също не го заслужавах повече, но и той вече не ме заслужаваше. Омръзна ми да страдам по него. Омръзна ми да си въобразявам, че може би някой ден щеше да ми прости, но вече разбрах, че никога нямаше да го направи. Добре тогава. Да върви по дяволите. Да се чука с която си иска. Исках вече единствено да ме остави намира и да го забравя, да го преодолея най-накрая.
Бях си тръгнала от стаята и от хотела. Сълзите ми бяха спрели, а очите ми гледаха безизразно всичко наоколо. Намирах се в таксито и исках час по-скоро да се прибера в къщи. За моя изненада брат ми не бе звънял, от което се учудих, че не се е притеснил, понеже не се прибрах вкъщи, а и не го предупредих. Опитах се да му се обадя, но телефона му бе изключен. Видях, че Питър бе звънял няколко пъти, но нямах желание да говоря с него. Нямах желание да говоря с никой. Платих на шофьора и се прибрах вкъщи. Махнах си дрехите, които Антъни ми бе оставил, колкото и да не исках да ги облека, не можех да тръгна със скъсаната рокля. Оставих ги в една торба и се обадих на куриер, след като дойде му заръчах да ги върне на Антъни Уилсън. Брат ми го нямаше вкъщи. На работа ли бе? Много странно, ако не го предупредя, че няма да спя вкъщи, на следващият ден вдигаше страхотен скандал. Може би най-накрая бе разбрал, че не съм вече малката му сестра, която трябваше да пази от всеки и от всичко. Пуснах едни спагети, за да хапна и изчаках да станат. Как можеше да ми говори по-този начин? Снощи беше толкова хубаво. Нищо ли не можеше да го трогне, да се държи като човек, а не като безчувствен кучи син? Само в леглото ли показваше чувствата си? А после се правеше, че нищо не е станало кой знае какво. Не! Никога повече няма да позволя да се озова отново в леглото му. Никога! Искал само тялото ми, никога повече нямаше да го получи отново. Не бях курва, не бях проститутка, че да иска само тялото ми. Направих веднъж грешка, която никога нямаше да си простя и ми струваше скъпо. Но, за бога, никой не бе безгрешен, нали? Като чели той никога не е допускал грешки през живота си. Върви, по дяволите Антъни Уилсън, нямам намерение цял живот да страдам и да се измъчвам по теб. Ти беше първата ми любов, но бях млада, щях да се влюбя отново. Но, о, господи, той нямаше да е като него Дали щях да изпитам отново тази луда страст и любов с някой друг!?
Внезапно чух телефона ми да звъни и го изкарах от чантата си, виждайки че отново бе Питър. Какво за бога искаше толкова?
-Да. – проговорих, когато вдигнах, чудейки се защо ме търсеше толкова много.
-Летисия, най-накрая. – чух гласът му, който бе нервен и разтревожен.
-Какво има? – запитах го изненадана и любопитна.
-Аз…седнала ли си? – попита ме и се зачудих. –Не, чакай. Къде си? Ще дойда при теб.
-Питър, какво има? – запитах го с твърд тон, вече нетърпелива да разбера и го чух как си поех въздух.
-Дейниъл…той е в болницата. – съобщи ми накрая и замръзнах.Какво? Брат ми? В болницата? Какво? – Ало? Лети…кажи ми къде си, ще дойда при теб. – заяви ми, а аз се опитвах да осмисля, какво ми бе казал. Не е възможно! – Къде си Летисия? – чух го отново, но гласът му бе като ехо.
-Вкъщи. – изрекох тихо и едва, едва, а после пуснах телефона от ръката си и се свлякох на дивана.
Колко ли е зле? Много ли е? Не, не. Моля те, Господи! Може би не е толкова зле, Питър нищо не спомена, само каза, че е в болницата. Сигурно не е чак толкова сериозно, нали? Не биваше да преувеличавам веднага. Да, бъди оптимист. Но, винаги когато бях, винаги се случваше точно обратното. Исках да заплача, но сълзите ми сякаш бяха пресъхнали и само гледах безизразно и замръзнала, не смеейки да помръдна. Какво точно се е случило и от кога е в болницата? Глупачка! Забавлявала си се в леглото с този безсърдечен идиот, докато брат ти е бил зле! Не, не. Станах от дивана, като не знаех къде се намирам вече. Взех чантата си и се запътих към вратата. Тъкмо я отворих, като щях да се сблъскам с Питър, който бе дошъл веднага. Хвана ме и се сгуших в прегръдките му, като започна да ме успокоява, но не помагаше.
-Колко е зле? – попитах го тихо, като се отдръпнах и го погледнах в очите. – Кажи ми истината. – подканих го, а той ме погледна с тъжни очи. – Колко е зле? – попитах вече високо и отчаяно.
-Оперират го в момента. Има два куршума. – отвърна ми накрая и сърцето ми се сви, като огромна буза заседна в гърлото ми. Два куршума!? Мили боже!
Питър ме хвана за ръката, понеже не можех да се помръдна и ме задърпа, а после влязох в колата му. Качи се и подкара към болницата, като гледах безизразно пътя.
-Успокой се. – обади се той, докато караше бързо. –Той ще се оправи, ще видиш.
Да се успокоя? Ще се оправи? Дали? Така казваха и за баща ми, но накрая не се оправи и сега лежеше няколко метра под земята. Сякаш всичко отново се повтаряше. Отново това ужасно и нетърпимо чакане. Питър спря колата рязко пред болницата и двамата излязохме от нея, влизайки в болницата.
-Той е в спешното, но няма да ни пуснат там. – изрече той, докато вървяхме. – Ще трябва да чакаме, докато операцията приключи. – О, да. Любимото ми занимание! Чакане. Мразех болниците. Презирах ги. Гадеше ми се от тях.
Влязохме в един коридор и тогава зърнах, повечето им колеги, които също чакаха. Началникът също беше тук и говореше по телефона.
-Летисия. – обади се Ванеса, гледайки ме тревожно и дойде, като ме прегърна. – Толкова съжалявам. Но Дейниъл ще се оправи, трябва да имаме вяра. – изрече мило тя, гледайки ме разтревожена.
Не казах нищо, не знаех дали бях способна да говоря. После всички останали дойдоха, като ме прегърнаха. Накрая седнах до Никол и зачаках времето да отмине. Чакане, време. Какво правеха вътре? От колко време бе вътре?
-Виновници те? – запитах и направо не можах да си позная гласът. Всички ме погледнаха предпазливи и обезпокоени. По дяволите, не бях саката, не бях с толкова слабо сърце. Исках да им се развикам, но едва можех да говоря нормално.
-Някой са мъртви, а другите са задържани.- отвърна ми мило, Питър. – Не се тревожи. – изрече и отново млъкнах.
Исках да го видя! Исках да го видя още сега! Но от опит знаех, че бе безсмислено и никой нормален лекар нямаше да ме пусне вътре, поне докато не приключи операцията. Внезапно чух телефона ми да вибрира в чантата ми. О, не неисках да говоря с никой и да обяснявам. Изкарах телефона и го подадох на Питър, той да се оправя.
-Здравей, Каролайн, Питър е. – чух го да говори, като стоях на едно място и непомръдвах. – Летисия не може да говори в момента. Всички сме в болницата, Дейниъл е зле. – последва пауза, като после отново проговори. – В централната болница сме. – след това й затвори.
-Дръж го. – изрекох, като отново гласът ми бе безизразен, без никаква емоция.
Времето минаваше бавно, много бавно, часовниците сигурно бяха спрели. Струваше ми се, че са минали векове от както дойдох в болницата. Питър предложи да хапнем нещо, но отказах да се мръдна от мястото си. Сякаш бях пуснала корени тук и не можех да се мръдна и със сантиметър. Той ми донесе и кафе, но не можех да пийна абсолютно нищо. Единственото, което исках е да видя най-накрая брат си, да разбера, че ще се оправи. Чак тогава щях да се успокоя.
-Летисия. – чух разтревоженият глас на Каролайн и вдигнах поглед към нея. – О, господи! – възкликна, като видях и Кристиян. Тя дойде до мен и ме прегърна. – Как си? Как се чувстваш? Дейниъл? – започна да разпитва, но не казах и думичка.
-Мисля, че е в шок. – чух гласът на Питър и Каролайн погледна към него. Не бях в шок! Просто не можех да говоря…не исках да говоря. Защо не ме оставите намира!? – Не е яла нищо.
-Толкова ли е зле, Дейниъл? – чух гласът на Кристиян и Питър им обясни.
Каролайн седна до мен, гледайки ме тревожно. Обви ръката си около мен и подпрях главата си на рамото й, отново чакайки. Изминаха още няколко мъчителни часа, като все още никой нищо не ни казваше.
Внезапно от вратата, започнаха да излизат сестри и лекари и станах моментално, гледайки ги, но никой не казваше нищо и всеки ни подминаваше.
-Кои са семейството на Дейниъл Ернандес? – попита един лекар, който тъкмо излезе и ни погледна всичките.
-Аз. – отвърнах с дрезгав глас, като се опитах да го пречистя и да говоря нормално. –Аз съм му сестра.
-А родители? – запита той. – Майка, баща? – попита и поклатих глава.
-Починаха. – обади се, Питър.
-Добре тогава, аз съм доктор Робъртсън. – представи се той и кимнах сковано. – Операцията мина, извадихме куршумите от тялото му, но получи силен кръвоизлив. Ще трябва да му прилеем кръв, най-вероятно ще ни трябва вашата. – обясни той и кимнах отново сковано, като Каролайн ми държеше силно ръката.
-Ще се оправи ли? – попитах въпроса, който най-много ме интересуваше.
-Все още не мога да потвърдя със сигурност, ще трябва да почакаме, докато се събуди и разберем как се чувства, но за сега най-лошото отмина. – отвърна и ми се усмихна мило. – Сега ела те с мен, за да му прилеем нужната кръв. – обясни и отново кимнах.
-Може ли да я придружа? – попита, Каролайн.
-Да, може. – отвърна доктора и тримата се запътихме в един лекарски кабинет.
Легнах на бялото легло и зачаках.
-Не се тревожи. – заговори ми мило, Каролайн. – Операцията мина, той ще се оправи. – каза ми окуражително и просто кимнах.
Дойде една медицинска сестра с игла и система. Намери вената ми и след това, започнаха да взимат от кръвта ми. След като приключи ми казаха да хапна нещо сладко, но не ми бе до ядене. Станах от леглото, като залитнах и за моя изненада Кристиян ме хвана, като ми се усмихна мило.
-Внимателно. – проговори той с спокоен глас. – Ще си замаяна сега. Каролайн отиде да купи един, два шоколада. – обясни ми и се облегнах на рамото му, държейки ме да не падна.
-Не съм гладна, искам да видя брат си. – казах му, докато вървяхме по коридора.
-Трябва да хапнеш първо, после ще намерим доктора, да видим дали ще те пусне. – не бях съгласна с него.
-Намери го сега, моля те. – замолих му се, като ми се виеше свят, бях ужасно омаляла и едва можех да вървя, той ме положи внимателно да седна и се облегнах на стената, затваряйки очи.
Исках този кошмар да свърши. Исках да се прибера вкъщи заедно с брат си и да го чувам как се шегуваше, как се смееше, как ми викаше. Исках да го прегърна и никога да не го пусна.
Стоях седнала на леглото му и гледах брат си. Успях да накарам доктора да ме пусне за малко, макар и в началото много да се дърпаше, накрая ме пусна, но само за няколко минути. Бе ужасно блед имаше хиляди, разни системи окачени около него. Единственият шум бе от апаратурата. Хванах ръката му в своята, стискайки я силно. Бе ужасно да го гледам в това състояние. Напомняше ми за татко. Само че той тогава бе с мен, а сега бях напълно сама.
-Помниш ли… - започнах да му говоря, макар и да съзнавах, че нямаше начин да ме чуе. – че ми обеща нещо. – довърших и го погледнах в затворените му очи. – Обеща ми, че винаги ще бъдеш до мен. – припомних му и изтрих бързо сълзите, които се стекоха по-лицето ми. – Трябва да си спазиш обещанието. Не можеш да ме оставиш сама. – изплаках и погледнах спокойното и бледото му лице. – Не можеш и ти да ме оставиш. Не искам и теб да загубя. – отново изтрих сълзите си и целунах ръката му. – Трябва да се оправиш.
-Г-це. вече трябва да си ходите. –обади се една медицинска сестра, която влезе. Кимнах сковано и наведох главата си, като го целунах по челото. Станах и се обърнах към вратата, но отново се обърнах към него и го погледнах за последно. Утре сутринта щях да дойда отново. Исках да остана тук, но никой не ми позволяваше и за това накрая се примирих. Излязох от стаята накрая и се запътих бавно към коридора, където бяха другите. Нямах сили дори и да вярва. Като ми взеха кръв още повече се чувствах отпаднала. Спрях се и се облегнах на стената, като затворих очи. Защо всички ме оставяха? Майка ми, баща ми, Антъни, а сега и…не той нямаше да ме остави. Трябваше да се събуди и да се оправи. Бях напълно сама. В мен ли бе проблемът? Аз ли винаги бях виновна за всичко?

Стоях в кабинета си и се опитвах да работя, но не можех да се съсредоточа. Главата все още не ми бе минала, а и постоянно в съзнанието ми се въртяха и показваха откъси от снощната вечер. Хвърлих химикала ядосан на бюрото, въздъхнах и се облегнах на стола. Взирах се невиждано в вратата, въртейки се на стола замислен и си припомнях как бях правил любов с нея, как ме целуваше, как тялото й се извиваше под моето и как свърши, докато бяхме до стената. Самата мисъл за това и ерекцията ми се съживи отново.
-По дяволите. – изругах ядосан, опитвайки се да не мисля. Подпрях ръцете си на бюрото и разтрих леко челото си.
Добре, осъзнах, че съм се държал като пълен задник с нея сутринта. Но се ядосвах затова, и че съм правил любов с нея, че съм бил толкова мек с нея. Трябваше да я изчукам. Трябваше да й покажа какво е, да я нараня така както нарани мен. Но, по дяволите да виждам болката в очите й, нараняваше и мен. Трябваше да съм по твърд. Мамка му! Защо толкова много ми бе влязла под кожата? Защо толкова много бях пристрастен към нея?
О, не исках да стоя сам повече. Къде беше загубеният ми брат? Изкарах телефона от джоба си и набрах номера му, като зачаках да ми вдигне.
-Какво? – проговори той, когато вдигна и се учудих от сопнатият му тон.
-Къде си? – запитах го отегчен.
-Виж, в момента не ми е до теб, Антъни. – изрече с тих тон, но и раздразнен. Какъв му бе проблемът? – В болницата съм.
-Какво? – запитах доста изненадан. – Какво се е случило? Добре ли си?
-Аз съм наред. – отвърна ми Кристиян. – Братът на Летисия е зле.
-Моля!? – възкликнах изненадан и станах от стола. – Какво е станало? Летисия добре ли е?
-Простреля ли са го. –отвърна ми. – На Летисия нищо и няма, но е зле.
-В коя болница сте? Казвай, идвам веднага. –подканих го, като вече си взех якето и се запътих към вратата.
-В централната. – отвърна ми, когато вече излязох от кабинета.
-Хубаво, идвам. – заявих му и затворих телефона.
Излязох бързо от сградата и се качих в колата си, като подкарах към болницата.
Какво е станало? Защо, по дяволите трябваше да науча последен? Никой ли не се сети да ми се обади. Спрях рязко колата в подземния паркинг на болницата и излязох, а после влязох в сградата. Започнах да се оглеждам, но никъде не виждах никой от тях. Отидох на информацията.
-Извинете, може ли да ми кажете, в коя стая е Дейниъл Ернандес? – запитах жената, която бе на информацията.
-Момент само. – проговори тя и започна да търси из документите, а после и на компютъра. – Той е в спешното, не може да влизате там.
-Добре. – отвърнах и се запътих към спешното отделение.
Влязох в коридора и тогава видях брат си и Каролайн, както и други хора да чакат.Кристиян ме видя и се приближи към мен.
-Какво е станало? – запитах го нетърпеливо и очакващо да ми отговори.
-Не, казах ти, че е в безсъзнание още. – чух гласът на Питър, който говореше по телефона. – Операцията приключи преди малко, човече. Виж, ти се заеми с онези двамата и почни да ги разпитваш, след малко ще дойда и аз.
-Казах ти, простреля ли са го. – отвърна ми тихо, Кристиян. – Опираха го доста време и до преди малко приключи.
-А, Летисия? – запитах това, което ме интересуваше най-много.
-Взеха й кръв, а после успя да убеди доктора да я пуснат да го види за малко. – отвърна ми и се намръщих.
-Татко, престани да говориш глупости. – чух Каролайн и двамата с Кристиян я погледнахме. – Няма смисъл да идваш днес, вече е късно. След малко се прибирам, утре ще дойдем пак сутринта и тогава вече ще го видиш. – обясняваше му. – Виж, съжалявам, че не ти се обадих по-рано. Ще се погрижим за Летисия не се тревожи, затварям. – каза му накрая и затвори телефона.
-Баща ти сигурно много се е притеснил за Дейниъл. – отбеляза, Кристиян.
-Да. – потвърди му, Каролайн. –Ядоса се, че не съм му се обадила по-рано.
Игнорирах ги и се запътих да намеря Летисия. Отворих вратата за следващият коридор и тогава я зърнах, как се бе облегнала на стената със затворени очи. Изглеждаше ужасно бледа и бях сигурен, че едвам стъпваше на краката си. Приближих се до нея, като все още не бе усетила присъствието ми. Хванах я за ръцете, а след това я придърпах в прегръдките си, като тя се сгуши в мен. Внезапно обаче се отдръпна от мен и ме погледна с невярващи очи.
-Какво правиш тук? – запита ме изненадана, а гласът й бе тих и покрит с болка.
-Чух за брат ти. – отвърнах, като въздъхнах уморено, а тя ме погледна предпазливо. – Как е той?
-Нима ти пука? – попита ме с невярващ тон, а очите й ме погледнаха безизразни, от което се учудих и я погледнах мрачно.Отдръпна се от мен, като се обърна и започна да върви, но виждах, че едвам ходеше. Никога не я бях виждал толкова зле, в толкова лошо състояние. О, по дяволите! Не можех да я оставя просто така. Внезапно видях, как се олюля и се подпря с ръката си до стената. Тръгнах към нея, като с бързо движение я повдигнах и започнах да я нося. За моя изненада тя не протестира и се сгуши в мен, като с едната си ръка обви врата ми. Върнах се отново при другите, като Каролайн, брат ми, Питър и някаква друга жена ме погледнах разтревожени, но знаех, че бе заради Летисия.
-Какво стана? – запита Каролайн с разтревожен тон, гледайки мен и Летисия.
-Едвам може да ходи, защо не я закарахте у тях направо? – запитах ги с тих и ядосан тон.
-Това е заради зимането на кръв. – отвърна брат ми. – Затова е отпаднала.
-Ще я закарам у тях. – заявих им просто.
-Някой трябва да остане с нея. – обади се Питър. – Аз не мога, трябва да се върна в участъка.
-Аз ще… - започна, Каролайн, но я прекъснах.
-Не, аз ще остана с нея. – заявих им и те ме погледнаха учудени. – Тръгвам. – съобщих им просто, не им обръщайки внимание и се запътих към изхода.
Стигнах до колата, като я положих внимателно върху седалката, после се качих и аз и подкарах към дома й.След няколко минути паркирах пред дома й, като я повдигнах отново и се запътих към входната й врата.
-Вкъщи. – измърмори тихо и се усмихнах.
-Да, у вас сме. – отвърнах й също тихо, като взех ключовете от чантата й и отключих вратата.
Светнах лампата, като се зачудих къде ли бе нейната стая.Отправих се към вторият етаж, докато я носех и после отворих една стая, но като светнах, разбрах, че бе стаята на брат й. Затворих я отново и отворих следващата, като вече я уцелих. Прекосих я, отидох до леглото, като махнах завивките и я сложих внимателно да легне. Тя измърмори пак нещо, но не можах да разбера какво точно. Извърнах главата си, като се заех да махам обувките й. След като го направих, свалих блузата й внимателно, а след това и дънките й, оставяйки я само по бельо. Станах от леглото и затършувах из гардероба й, търсейки някаква нощница. Намерих я, след което я сложих върху нея и най-накрая я завих с одеялата.
Останах няколко минути седнал до нея и се загледах в бледото й лице. Летисия! Дори й това, че ми изневери явно не означава нищо за мен! Аз съм пълен глупак, след като отново тичам след теб и искам да се грижа за теб. Наистина съм пълен глупак и поклатих глава.
Станах от леглото, като загасих лампата и излязох от стаята. Влязох в хола, като смятах сигурно да легна на дивана. Но тогава се загледах в снимките, които бяха поставени на секцията. Беше красива и щастлива на всяка една снимка. На едната бе с брат си и двамата усмихнати щастливо, на другата бе сама седнала на нещо, скръстила крака, подпряла главата си с ръка върху крака. Имаше и една снимка на родителите й. Приличаше на майка си, която бе също с дълга кафява коса, а баща й бе с черна коса и носеше очила и двамата изглеждаха щастливо усмихнати. Колко ли я е боляло, когато ги е загубила? Дали я болеше и толкова много, когато загуби и мен? Имаше и една самостоятелна снимка на брат й. Да не си посмял да я оставиш сама! Трябва да се оправиш и да се грижиш за нея! Въздъхнах, взех някакво одеяло, като легнах на кожения и мекия диван, след което се завих и заспах.

****
Събудих се, като отворих очите си и видях, че е вече сутрин. Чувах и някакъв шум от долният етаж и се зачудих. Какво бе станало? Всичко просто сън ли бе? Брат ми си бе вкъщи! Станах развълнувана от леглото и веднага се облякох. О, чувствах такъв глад в корема си. Излязох от стаята и се запътих към долния етаж. Всичко бе сън. Брат ми си бе вкъщи и бе добре. Влязох в хола, търсейки го с поглед, но го нямаше тук. Видях някакво одеяло на дивана и се зачудих. Защо бе спал на дивана, а не в стаята си? Разбрах, че шумът идваше от кухнята и се запътих на там, но когато влязох очите ми се отвориха широки, виждайки, че всъщност бе Антъни. Какво? Какво правеше той тук? В моя дом? Къде бе брат ми? И тогава осъзнах реалността. Не бе сън. Дейниъл наистина бе в болницата и бе зле.
-Летисия. – чух гласът на Антъни, за моя изненада, който бе разтревожен. Той разтревожен? За кого, за мен ли? Внезапно се приближи към мен, а аз не можех да се помръдна от мястото си.Прокара ръката си по лицето ми нежно и изтри нещо мокро. О, бях заплакала! Дори не го бях осъзнала. –Ей. – прошепна тихо и ме гледаше със загрижен поглед.
-Какво правиш тук? – запитах и извърнах лицето си да него гледам. Припряно с ръцете си, изблъсках неговата ръка и изтрих сълзите си, които се бяха появили от нищото и накарах изражението си да изглежда твърдо.- Защо си в моя дом? – запитах го и го погледнах отново в очите. – Кой ти е позволил да влезеш тук? – запитах и видях как се намръщи.
-Беше зле вчера и аз те докарах тук. – отвърна ми, гледайки ме с мрачно изражение. – Извинявай, трябваше да поискам позволението ти, но ти не можеше да кажеш и една свястна дума тогава. – повдигнах веждите си изненадано, защото говореше с ирония. Така ли?
-Колко благородно от твоя страна. – изрекох също с ирония. – И не ме гледай така загрижено, не ти отива. – заявих му и ме изгледа учудено.
-И как ми отива? – попита ме със сарказъм, но и усещах прикритият му гняв. Да се вбесява, не ми пукаше.
-Отива ти… да си груб, арогантен, безчувствен, суров, егоистичен, вулгарен...Да продължавам ли? – попитах го и той ме погледна с вбесено изражение. –Ето, така ти отива.
-Явно познаваш само лошите ми качества. – отвърна ми с леден тон.
-Ами явно, нищо друго не сам видяла от теб. – отвърнах му също с леден тон.
Внезапно ме хвана за ръката, притисна ме до стената и впи устните си в моите грубо и страстно. Отказвах да си отворя устните, но той ме принуди и пусна езика си в устата ми, като се преплете с моя. С ръцете си го удрях по гърдите му, за да спре, но не го правеше и продължаваше да ме целува, толкова грубо и страстно.
-А това забрави ли го? –запита ме с дрезгав глас, когато отдръпна устните си от моите и го изгледах с ядосано изражение.
-Чукането ли? – попитах го и той ми изръмжа ужасно недоволен. – Не, не съм, след като сега ми припомни толкова грубо.
-Какво ти става? – извика с вбесен тон, гледайки ме със потъмнели очи. – Защо се държиш по-този начин?
-О, не ти харесва, така ли? – попитах го с ирония. –Не ти харесва да се държа така, както и ти се държиш с мен.Какво ми става? – запитах и аз на самата себе си. – Омръзна ми да се чувствам виновна, омръзна ми да страдам по теб, омръзна ми да ти се моля да ми простиш, омръзна ми от всичко. – казах накрая и той ме гледаше озадачен.
-Разстроена си заради брат си. – внезапно заключи той и го погледнах невярващо.
-Не го споменавай. – извиках вбесена, а той ме погледна изненадано. – Нямаш право да говориш за него. – уточних се и очите му отново потъмняха от гняв. – Може да е женкар като теб, но е сто пъти по-добър от теб.
-Така мислиш, защото ти е брат и е нормално да го защитаваш. – отвърна с учудващо спокоен тон.
-Знаеш ли какво? – запитах и той ме погледна очакващо. – Върви си. – наредих му и се опитах да се отдръпна от него, но той сложи ръка, подпирайки я до стената и попречи пътя ми, повдигнах отново поглед към него с ядосано изражение. – Нямам никакво желание да споря с теб, изобщо даже не искам да те виждам повече. Нали се интересуваш само от тялото ми? – припомних му внезапно и той повдигна веждите си изненадано. – Защо тогава те е грижа сега за мен? – запитах го и ме изгледа с мрачно изражение. – Защо, Антъни? – попитах го отново, след като не ми отговори нищо. – Нима после ще искаш да ти се отплатя за добрината? Това ли очакваш? – попитах го и изражението му стажа ужасно мрачно и вбесено. – Хайде, тогава още сега да отидем в леглото. – подканих го и го хванах за ръката, а той ми я изблъска и внезапно вдигна ръката си да ме удари, но се спря в въздуха, като я стисна силно в юмрук и я спусна, поставяйки я до крака си. За миг го гледах вцепенена, а после се засмях. Оу, бях го изкарала извън релси. – Ще ме удариш ли, Антъни? Това ли искаш? – засмях се ужасно изнервена и леко притеснена. Толкова далеч ли щеше да стигне?
-Не. – отсече през стиснати зъби ужасно вбесен. – Престани. Да. Ме.Предизвикваш. – изрече думите бавно гледайки ме с блеснали очи от гняв.
-Не те предизвиквам, Антъни. – поправих го с невероятно спокоен глас, от което се учудих. – Казвам ти това, за което ти твърдиш, че съм. Курвите се отплащат, нали? – попитах го и той ми изръмжа вбесено. – Значи и аз трябва да ти се отплатя за добрината, която си направил вчера. – изрекох и внезапно отново ме хвана, като ме блъсна до стената и гърба ми се удари силно, от което ме заболя.
- Играеш си с търпението ми, Летисия. – изрече с смразяващо леден тон, от който ме полазиха тръпки. – Разбирам, че си разтроена заради брат си и сега си го изкарваш на мен, но търпението ми си има граници. – предупреди ме, стискайки силно ръцете ми, които бе поставил до главата ми.
-Моето също. – отвърнах му гледайки го в очите бясна, а той повдигна веждите си изненадано. – Веднага ме пусни! – наредих му и се опитах да изтръгна ръцете си от неговите, но не успях. Опитах се да го ритна, но той мушна краката си между моите, раздалечавайки ги, от което усетих ерекцията му. – Престани да… - започнах, като мятах тялото си, но това накара само да се отъркам в неговото. По дяволите, възбуди ме. – Махни се от мен! – заповядах му, гледайки го с блеснали очи от гняв, а той ми се подсмихна. – Махни се от мен веднага! – извиках силно, надявайки се най-накрая да се запечата в мозъка му, който и без това го нямаше и да ме пусне, но той не го направи и побеснях. – Ти си толкова егоистичен. Мислиш единствено за себе си, само твоята болка е важна. – започнах вече да го нареждам, от което отново видях вбесеното му изражение. – Егото ти е толкова голямо,а за гордостта ти да не говорим. Но знаеш ли какво? Накрая заради тази гордост ще останеш сам. – изрекох и внезапно видях наистина някаква болка в очите му, но бе само за миг и лицето му стана каменно. Май си я бях въобразила - Заради това, че не можеш да прощаваш, ще останеш напълно сам. – продължих въпреки всичко. –Ами, ако някой ден Кристиян те предаде с нещо? И на него няма да можеш да му простиш. Виждаш ли? Ще бъдеш напълно сам, Антъни.
Внезапно ме пусна, от което се свлякох на пода и разтърсих ръцете си от болката, надявайки се да ми минат.
-Ти си една кучка, Летисия. – чух гласът му, който бе ужасно леден и повдигнах поглед към него. Гледаше ме с каменно изражение, с пълна безчувственост. – Най-накрая да видя истинската ти същност. Благодаря ти, че ми я показа. – изрече хладно, след което ме подмина и излезе от кухнята.
Стоях вцепенена на пода и не можех да осъзная какво бе станало току що, къде се намирах. Внезапно ми замириса на нещо изгоряло. Вдигнах поглед към котлона и печката и тогава забелязах, че е почнал да гори тигана. По дяволите! Станах от пода и взех пожарогасителя, като почнах да пръскам по огъня, който угасна и чак сега осъзнах, че плачех неудържимо, а сърцето ми биеше ужасно бързо. Махнах тигана от печката, като се опарих ужасно много и го пуснах в мивката. Ръката ми пареше. Започнах да търся из шкафчетата лек за изгорено. Нямаше. Свлякох се отново на пода и покрих лицето си с ръцете си, като дадох воля на сълзите си.

Изминаха три дена, а Дейниъл все още не идваше в съзнание. Доктора казваше, че не знаят как ще реагира, когато се събуди. Има и удар в главата и за това се съмняваха дали ще помни всичко, когато се събуди. Искаха да му направят куп изследвания, но чакаха да се събуди, да разберат дали някои от куршумите ще засегнат органите му. Господи, исках единствено да се събуди, да чуя отново гласът му, да разбера, че всичко ще е наред с него и отново да се прибере вкъщи. Мислех, че ще полудея сама вкъщи, но нито една вечер не ме оставяха сама. Едната вечер, останаха Питър и Ванеса, другата Каролайн и Кристиян, а на третата, дойде и Кристина. Въпреки, че ми помагаха да не се чувствам сама, аз наистина се чувствах така, чувствах невероятно ужасна празнина в себе си, просто не бе същото, ако брат ми бе с мен. Каква ирония! Казвах на Антъни, че той ще бъде сам, а всъщност аз се чувствах така. Осъзнах, че наистина се бях държала доста зле с него, но ми беше дошло в повече всичко и накрая просто не издържах и си изкарах всичко на него. Не го бях чувала или виждала от тогава, но честно казано мислех, че така е най-добре. Той никога нямаше да ми прости, за това не исках повече да се измъчвам, да страдам по него, колкото и да го обичах. Трябваше да го забравя и да го преодолея.
-Направих яйца с бекон. – проговори на сутринта Кристина, когато влязох в кухнята.
-Благодаря ти. – отвърнах й мило, но напоследък изобщо нямах никакъв апетит и се храних насила.
-Трябва да се храниш. – смъмри ме тя, гледайки ме укорително. – Брат ти няма да е доволен, когато разбере, че не си се хранила заради него.
-Не смятам да му споделям това. – отвърнах й просто и тя ми се намръщи. – Наистина ли чичо ти няма нищо против, че не идвам на работа? – запитах я невярвайки, когато ми го каза.
-Казах ти, не се тревожи. – изрече тя, докато се хранихме. – Има толкова много служители в тази компания и той разбира ситуацията с брат ти, за това бъди спокойна. – обясни ми тя и кимнах с глава.
Нахранихме се и след това излязохме от вкъщи и отново щяхме да ходим в болницата. Бяха го преместили от спешното отделение и сега бе в самостоятелна стая. Тъкмо влязохме в коридора, който бе за неговата стая и видяхме пред вратата му, чичо Ерик и леля Мишел и се запътихме към тях.
-Здравей, миличка. – поздрави ме Мишел и дойде при мен като ме прегърна. – Как си?
-Мърдам. – отвърнах й закачливо, понеже ме гледаше ужасно разтревожено, но не можах да я накарам да се усмихне.
– Дейниъл все още не реагира. – изрече с тъжен глас.
-Да. – потвърдих. – А, това е Кристина, моя приятелка. – представих я и тя се запозна с нея, както и с чичо ми, Ерик.
-Знаеш ли? – започна, чичо Ерик и го погледнах. – Наредих да получи най-доброто обслужване, но ми казаха, че вече някой го е направил. Имаш ли представа кой? – запита ме и се зачудих.
-Не. – поклатих глава, наистина изненадана. Той имаше много приятели. Мое би бе някой от тях, но нищо никой не ми бе споменал до сега.
-Стига си я разпитвал, Ерик и я остави да влезе и да го види. – скара му се, Мишел, а той я изгледа намръщено. – Ще те чакаме долу в кафето, скъпа.
-Добре. – кимнах и те се запътиха натам, а ние с Кристина влязохме в стаята.
Отново около него имаше хиляди системи и игли. Седнах на стола, който бе сложен до леглото му и го гледах как спеше спокойно и отпуснато. Нямаше ли най-накрая тези зелени очи да се отворят?
-Има доста картички и подаръци, с пожелания да се оправя бързо. – обади се, Кристина гледайки нещата, които бяха изпратили приятелите му и просто кимнах.
Станах и отидох за малко до тоалетната, оставяйки я насаме с него. Тъкмо, когато започнах да си мия едната ръка, понеже другата ми бе превързана, заради онзи път, в който се изгорих, тя връхлетя в банята развълнувана.
-Той си мръдна пръстите. – съобщи ми и я погледнах невярващо. – Усетих го, наистина ги мръдна. – заяви ми сигурна в себе си и излязох незабавно в стаята, а тя веднага отиде да извика доктора.
Хванах го за ръката и го погледнах нетърпеливо. О, боже, моля те! Замолих се и тогава наистина и аз усетих как си мръдна пръстите и тогава отвори бавно очите си, които бяха объркани.
-Дейниъл! –възкликнах щастлива и сълзи започнаха да се стичат по-лицето ми от радост. Тъмните му зелени очи ме фокусираха объркани и неориентирани Внезапно изхока от болка и изпъшка раздразнено и объркано. – Всичко е наред. В болницата си. Как се чувстваш?
- Имам чувството, че камион е минал през мен. – отвърна ми с дрезгав глас и се засмях радостна, че отново чувах гласът му. – Какво стана? Как съм се озовал тук?
-Не помниш ли? – запитах го и му подадох една чаша вода, помагайки му да пийне малко. – Помня, че с Питър отидохме в онзи склад.
-Г-н. Ернандес, колко се радвам, че най-накрая дойдохте в съзнание. – проговори доктор Робъртсън, който влезе в стаята и брат ми го изгледа намръщено.
-О, вие ли сте моят ад? – запита го с ирония, Дейниъл и доктора вдигна учудено веждите си.
-След като говори с ирония, явно се чувства прекрасно. – обади се, Кристина.
-Ти пък какво правиш тук? – запита я учудено брат ми. – Нима си се притеснила за мен? – тя не му отговори, а само го изгледа намръщена.
-Ще ви помоля да ме оставите насаме с него, за да го прегледам. – помоли ни гн. Робъртсън. –После ще трябва да му направим някои изследвания.
-Ето, за това казах, че сега вие сте моят ад. – отбеляза брат ми
Усмихнах се и с Кристина излязохме от стаята, за да оставим доктора да си свърши работата. Боже, сякаш камък ми бе паднал от сърцето и отново можех да се усмихвам и да се радвам.Обадих се на Каролайн и Питър да им съобщя радостната новина, както и на чичо Ерик, за да се върнат обратно.Чичо Ерик и Мишел се върнаха веднага и двамата усмихнати и облекчени. Питър, Ванеса, Кристиян и Каролайн също дойдоха след няколко минути и зачакахме да излезе доктора. Всички станахме и го погледнахме с очакване, когато доктора излезе.
-Изглежда се чувства добре. – започна да говори той. – Наистина е цяло чудо, че е добре. Слава богу, само един от куршумите бе сериозен, а другият само го бе одраскал. Но, както казах, ще трябва да му направим изследвания. И най-важното е сега да си почива и да се храни здравословно, за да силите му да се завърнат. – обясни той и кимнах. – Моля ви, не влизайте всички наведнъж, не бива да се претоварва, трябва му почивка.
След това той си тръгна, а аз, Питър, Каролайн и чичо Ерик влязохме вътре при него, който веднага ни погледна и се ухили.
-Нима се смееш? –запита го намръщено, Питър. – Знаеш ли през какво ни накара да минем?
-Нали съм жив. – сви рамене той и всички го изгледахме неодобрително. А седнах на леглото до него, а Питър седна на стола, като другите стояха прави. – Е, каква е присъдата? – попита ни той.
-Трябва да си почиваш. – казах му, а той ме погледна неодобрително.
-Ако остана още един ден на това легло ще полудея. – отбеляза, Дейниъл. – Какво ти е на ръката? -запита ме, гледайки превръзката и я скрих от погледа му.
-Изгорих се. – отвърнах му кратко и ме изгледа недоверчиво.
-Току що дойде в съзнание и вече не искаш да лежиш. – отбеляза, Каролайн и брат ми й се ухили.
-Мразя да бездействам. – отвърна й той. – А съм сигурен, че този дърт лекар ще иска да остана тук поне седмици. Няма как да стане това. – заключи той, клатейки глава.
-Приеми го от положителната страна. – намеси се чичо Ерик. – Ще те обсипват с грижи. Всички ще правят това, което ти искаш. – отбеляза и брат ми се засмя.
-Стига да е някоя готина секси медицинска сестра, която ще ме обсипва с грижи и ще прави, каквото аз й наредя, ще остана. – отвърна му той намигайки му, усмихвайки се дяволито.
-Мога да уредя това. – каза му чичо, Ерик и го изгледах неодобрително.
-Татко! – предупреди го, Каролайн намръщена. – Това е болница.
-Хайде да не казвам, колко случаи има такива в болницата. – каза й брат ми.
-Запази си мръсното си подсъзнание за себе си. –сопна му се, Каролайн.
-И аз те обичам, Каролайн. – ухили й се, Дейниъл.
-Само не го казвай пред гаджето й. – изрече чичо, Ерик намръщен.
-О, той тук ли е? -запита брат ми любопитно.
-Разбира се, че е тук. – отвърна му, Каролайн. – И той се притесни, както всички останали.
-Не ме карай само да го цункам за благодарност. – изрече, Дейниъл, а Питър се ухили.
-Невъзможен си. Излизам, ще кажа на майка ми да влезе. – каза тя намръщена и излезе от стаята.
-Е, какво ново? – запита ни той, гледайки ни всичките. – Всъщност, колко време съм бил в безсъзнание?
-Почти четири дни. – отвърна му Питър и брат ми изсумтя.
-Направо съм проспал живота си. – изрече с ирония, а аз вдигнах веждите си изненадана.
-Боже, човече не мога да повярвам, че ще го кажа, но ми липсваше чувството ти за хумор. – изрече, Питър и Дейниъл се засмя весело. – Така е, полицейският участък е много скучен без теб.
-Наистина ме трогна. – ухили му се брат ми. – Оставете ме за малко насаме със сестра ми. – помоли ги внезапно и го погледнах учудена.
-Добре. – изрече чичо Ерик и Питър стана от стола. – Ще бъдем отвън. – след което излязоха и го погледнах очакващо.
-Добре ли си? – запита ме, гледайки ме сериозно.
-Да. – потвърдих и се заиграх с пръстите ми с одеялото му.
-Не си се уплашила много, нали? – попита ме, усещайки загрижения му глас, а аз гледах към одеялото. – Сигурен съм, че това ти е довело лоши спомени. – изрече и внезапно усетих ръката му на брадичката ми, карайки ме да го погледна. – Говоря за татко. – уточни се, наблюдавайки ме със сериозно изражение.
-Вече съм добре. – въздъхнах накрая. – Но не можеш да ме виниш, че съм се паникъосала, когато разбрах. – обясних му, а той се намръщи. – Не ми се мръщи, да преживявам същото както преди не беше много хубаво, а този път бях сама. Нямаш си на представа, какъв страх изпитах, знаейки, че ще загубя по-същият начин, както загубих и татко.
-Няма да ме загубиш, никога. – поправи ме той. – Нали ти обещах, че винаги ще съм до теб. – усмихна ми се и помилва нежно лицето ми. – Та каква е случката с ръката ти?
-Казах ти, изгорих се. – отвърнах му отново.
-Къде и как? – попита, искайки да разбере и въздъхнах.
-Вкъщи в кухнята. Забравих котлона включен. – отвърнах му и отново се намръщи.
-Добре, извикай Питър и Ванеса искам да говоря с тях насаме. – нареди ми и го изгледах неодобрително.
-О, не. – отсякох, като станах от леглото и той повдигна веждите си изненадано. –Няма да говорите за работа. Трябва да си почиваш и не бива да се вълнуваш прекалено много.
-Извикай ги. – нареди ми с твърд тон и го изгледах на криво.
Намръщих се и излязох от стаята, а после казах на Питър и Ванеса да влязат.
-Какво ще кажеш да отидем и да хапнем. – предложи ми, Каролайн и кимнах.
-Аз трябва да тръгвам, че имам важна среща. – обади се чичо, Ерик. – По-късно ще дойдем пак. – обеща ми.
-Добре. –отвърнах му и с леля Мишел си тръгнаха, а аз Каролайн и Кристиян отидохме долу в ресторанта. – Къде е Кристина? - попитах ги, чудейки се, защото не я видях.
-Тръгна си. –отвърна просто, Каролайн.
-Е, Дейниъл по-добре ли е вече? – запита Кристиян, като си поръчах един пържени картофки и кола.
-Да. – отвърнах му усмихната.
-Със сигурност е добре, след като чувството му за хумор се е завърнал. – отбеляза, Каролайн намръщено и се изкисках. – Както виждам и ти вече си добре.
-Да. – отвърнах отново. – Кошмара свърши. – изрекох и изпих глътка от колата си, когато ми я донесоха.
-Виждаш ли. – отбеляза Кристиян усмихнато. – Брат ти очевидно не е имал никакво намерение да те остави.
-Вие двамата не се ли сдобрихте? – попитах го учудено.
-Вече не ревнувам, ако това питаш. –отвърна ми Кристиян намръщено.
-Слава богу! – възкликна Каролайн и го целуна по-бузата. Внезапно, Кристиян си изкара телефона.
-Какво? – запита той с малко раздразнен тон и го погледнах любопитно. – И? – запита отново, като последва пауза. –Не и дума да не става, Антъни. – отсече и го погледнах стреснато. Антъни!? Говореше с него. – Виж, след малко се прибирам, когато дойда ще уточним подробностите. – заяви му и след това затвори телефона, а аз се загледах в картофите си.
-Какви подробности? – запита, Каролайн любопитно.
-Просто една сделка. – отвърна й кратко той и тя изсумтя.
-Вие друго не правите ли, освен да сключвате сделки? – запита го намусена, Каролайн.
-Правим и много други неща. – намигна й весело, Кристиян, а тя изсумтя.
-О, да. – възкликна, Каролайн. – Като например да организирате невероятни скъпи откривания. – отбеляза намусена и той се ухили.
-Татко обича вниманието. – отвърна й кратко, Кристиян. – А ти как си прекара тогава, Лети? – попита ме внезапно и вдигнах поглед към него.
-И питаш, след като този надут пуяк я унижи. – изрече, Каролайн ядосана преди аз да успея да отговоря.
-Беше наистина хубаво, а и аз съм виновна, не баща ти. – отвърнах му, а Каролайн поклати глава не съгласна с мен.
-Но, защо излъга? – попита ме не разбирайки, Кристиян.
-Беше идея на Кристина. – вдигнах рамена, взимайки си една картофче.
-На тази кучка? – попита ме, Каролайн вбесена и я погледнах учудена. – Тя ти влияе зле, Лети. Кара те да се напиваш, кара те да лъжеш. – изреди нещата ядосано.
-Съжалявам, но тя е единствената, която няма нищо общо с Уилсън. – изрекох внезапно и двамата се намръщиха. – Наистина съжалявам. –изрекох отново, чувствайки се виновна. – Но няма да мога да успея да го забравя, да го изкарам от мислите си, ако постоянно го виждам, ако постоянно ми говорете за него, не че го правите, но както преди малко, когато той ти се обади. – изрекох, гледайки към Кристиян.
-Искаш да кажеш, че аз съм виновен, понеже съм ти връзка с Антъни. – изрече той и се почувствах ужасно, че го обвинявах. – Съжалявам, но няма как да променя това, че той е мой брат. – изрече с мрачно изражение. – Но ти си виновна, че се разделихте. – обвиняваше ме за пръв път, макар й да говореше със спокоен глас. – Още от самото начало той ти бе заявил, че не харесва, Марк. Няколко пъти те беше виждал с него. Как, по дяволите тогава се съгласи, съгласихте да отидете на онзи купон?
-Аз съм виновна. – изрече, Каролайн отново преди аз да успея да кажа нещо. – Аз я накарах да отидем.
-Но не ти си я накарала да легне с него, нали? – попита я, Кристиян. За пръв път обсъждахме това. Беше ми трудно в началото да говоря за това и до сега не го бяхме обсъждали.
-Не знам, какво се е случило. – изрекох и двамата ме погледнаха. – Мъчих се да си спомня, но така и не можах.
-Какво е последното нещо, което си спомняш? – попита ме Кристиян със сериозно изражение.
-Танцувахме.. – изрекох бавно, мъчейки да си спомня. – Бях много пияна, той ме задърпа, помня стълбите и че тогава ме целуна. – обясних печално и Кристиян поклати глава.
-Единственият, който може да ни каже, какво точно се е случило е самият, Марк. – отбеляза, Кристиян. – Но копелето е изчезнало в дън земя. Макар че това, което каза току що, само потвърждава, че наистина си спала с него.
-Сетих се. – внезапно каза, Каролайн, като плесна с ръце. – Защо не говориш с Дейниъл и Питър да го намерят? – попита и я погледнах невярващо. – Няма да им казваш, за какво точно става дума. Ще му кажеш, че е изчезнал и че трябва да го издирят.
-И, какво? – запита я, Кристиян. – Когато го намерят после и той им каже, че не е изчезнал,с какво ще се оправдае?
-Че е сбъркала. – отвърна му просто тя. – Важното е да го намерим и да го накараме да ни каже истината за онази нощ.
-А, ако каже, че наистина съм спала с него? -запитах я и аз притеснена. – Ще бъде безсмислено.
-Важното е да опитаме. – отвърна ми тя. – Представи си, че пък не си спала с него. – изрече и я погледнах отново невярващо.
-Била съм гола. – припомних им печално. – Той е бил гол.
-Полугол. – поправи ме, Кристиян. –Беше само по боксерки, когато влязохме и после, Антъни се нахвърли върху него.
-Както и да е. – изрекох. –Мисля, че няма смисъл да го търсим. – казах накрая и те се намръщиха.
Защо да се ровя в миналото? Да тая някаква малка надежда, която бе безсмислена.

Събудих се, усещайки нечии устни върху рамото ми, а после се придвижиха бавно към врата ми. Въздъхнах и отворих очите си сънено, взирайки се в белия таван. Устните се преместиха близо до ухото ми, обикаляйки го с език.
-Честит рожден ден, Антъни. – прошепна ми тихо, Валерия и отново въздъхнах.
-Няма никакво добро утро, а направо честит рожден ден. – издразних се аз, а тя положи главата си на гърдите ми и ме погледна.
-Това ли искаше първо да ти кажа? – запита ме с невинно изражение, прокарвайки пръста си около зърното ми. – Не си ли доволен, че днес си се родил? – попита ме и повдигнах веждите си изненадано.
-Моля те, Валерия не почвай да ми философстваш. Не те бива. – изрекох с тих глас и облегнах главата си на меката възглавница. Не че не обичах рождените си дни, напротив, но нещо не бях в настроение да празнувам.
Усетих, Валерия как почна да ме целува по тялото ми, насочвайки се към мъжествеността ми и се подсмихнах. Това ли беше нейният й подарък за мен? Е, харесваше ми. Мушна се под завивките, сваляйки боксерките ми, а после усетих как прокара език по главичката ми. Биваше си я, не можех да го отрека. Изглежда дъщерята на Грегъри, нямаше нищо против да ми споделя леглото, от време на време, както и аз. Внезапно чух телефона ми да звъни и се издразних недоволен, че ме прекъсваха.Протегнах ръката си към нощното шкафче и го взех Валерия обаче не спря с действията си.
-Да. –отвърнах, опитвайки се да прочистя дрезгавия си глас.
-Честит рожден ден, старче. – проговори, Джереми и изсумтях, като едновременно стиснах юмруци, заради действията на Валерия.
-Наречи ме още веднъж така и ще ти забия един. –заплаших го с твърд тон,като протегнах ръка към Валерия и я спрях.Той повдигна главата си я погледнах с очи, наистина да спре.
-Няма как да го направиш в момента. –изкиска се той. – Е, как е рожденика ми? – запита ме той, а Валерия легна обратно до мен с намръщено лице.
-Супер. –излъгах го.
-Какви са плановите ти за лудата вечер, която предстои? – запита ме любопитно.
-Нямам никакви планове за сега. – отвърнах му просто.
-Сериозно? – попита той, явно не вярвайки. – Миналата година го планираше от преди две седмици още.
-Е, тази година не съм. – отвърнах му отново.
-Да не би да прекъсвам нещо? Много си сопнат. – отбеляза, Джереми.
-Всъщност да, прекъсваш ме. –отвърнах му и чух смеха му.
-Добре, тогава. Свърши си секса и после ела у вас. Току що дойдох и майка ти, какво да ми каже, нехранимайкото не е спал вкъщи. – отбеляза той.
-Хубаво, след малко се прибирам. – казах му и затворих телефона, оставяйки го обратно на шкафчето и извърнах главата си към Валерия. – Вече може да продължиш. – подканих я и тя ми се усмихна лукаво.
Приключих секса си с нея и след това си взех душ, а после облякох черен панталон и сива риза, без ръкави. Излязох от апартамента и се качих в колата си, потегляйки за вкъщи. Какво щях да правя тази вечер? Миналата година отидохме в Лас Вегас и цяла вечер купонясвахме. Паркирах колата си пред вкъщи и после влязох в големият хол, където ме чакаха брат ми и Джереми.
-Ето го рожденика. – обади се пръв, Джереми ухилен и стана от дивана, като дойде и ме прегърна. – Я да видя, остарял ли си? – запита той, като се отдръпна от мен и ме изгледа преценяващо, а аз му изръмжах.
-Наистина плачеш за един бой, Джер. – проговорих, гледайки го с мрачно изражение, а той се засмя.
-Стига Тони, знаеш, че обичам да те тормозя. – отвърна ми той.
-Мразя да ме наричаш, Тони. – изрекох, гледайки го убийствено, а той отново се засмя.
-Знам, за това го правя. – каза през смях той.Единствено Джереми ме наричаше така, само на него бях дал тази привилегия, но го правеше в присъствието единствено, когато сме си наши хора. Мразех прякора си, защото звучеше женско. – Между другото с тази малка брада, изглеждаш по-стар. – изкиска се той.
-Благодаря ти, че ми каза, тогава сега ще отида и ще се обръсна. – заявих му аз.
-Явно от много секс не си имал време. – отбеляза той, отново през смях.
-Джер, прекаляваш. – заявих му. – Днес имам рожден ден, дръж се по-добре с мен.
-Честит рожден ден, братле. – изрече брат ми и ме прегърна и той.
-Синко. – проговори майка ми, която влезе при нас и дойде при мен, като също ме прегърна. – Честит рожден ден, миличък. – ох, сега пък ‘миличък”. Видях как Джереми отново се засмя.
-Благодаря ти, мамо. – отвърнах й мило.
-Ако си спеше по-често вкъщи, щях да те събудя с една от любимите ти торти. – изрече тя, а брат ми и Джереми се ухилиха.
-Мамо, не съм на петнадесет години, че да се прибирам, да си лягам в девет и да ме събуждаш с такива неща. – изрекох й, опитвайки се гласът ми да е мил.
-Да. – изрече с тъжен глас. – Кога пораснахте толкова бързо? – запита, като явно я бе хванала носталгията. – Е, поне ще си празнуваш тук рождения си ден, за разлика от брат ти. – каза тя и погледна Кристиян, който я погледна с виновно изражение.
-Мамо, няма да си бъдем вкъщи. – отбелязах аз. – Така че няма значение, че съм си тук.
-Добре, добре. Вие си знаете. – каза накрая майка ми.- Поне хапнете първо нещо. – подкани ни тя.
Джереми и брат ми се запътиха към залата, в която се хранихме, но аз отидох в стаята си и се избръснах. Така, лицето ми вече бе гладко. Телефона ми отново прозвъня. По дяволите, получих вече около хиляда смса. Заслизах на долу и отидох при брат си и Джереми.
-Е, какво ще правим довечера, всъщност направо днес? – запита любопитен, Джереми и видях, че майка ми наистина бе накарала прислугата да направи ястията, които най-много обичах.
-Не знам. – отвърнах му. – Казах ти, нямам никакви планове.
-Да го съставим тогава сега. – предложи той ентусиазиран.
-Каролайн също има рожден ден днес. – заяви внезапно, Кристиян.
-Какво!? – запитахме в един и същ глас и двамата с Джереми.
-Не може да е родена на същата дата, като моята. – изрекох възмутен.
-Може. – отвърна, Кристиян.
-Ама тя е по-малка, нали? – запита, Джереми и брат ми кимна.
-И то в един и същ месец. – простенах отново възмутен. – Дори не си приличаме.
-О, сигурно тя е твоята женска същност. – изкиска Джереми и аз и брат ми го изгледахме убийствено.
-Защо не ги съчетаете и двата рождени дни? – запита, Джереми. – Да ги празнувате заедно. –уточни се и го изгледах на криво.
-Не. – отсякох твърдо.
-Но така брат ти, ще може да бъде и с двама ви. – обясни, Джереми. – Иначе ще трябва да избира, нали? – попита той. – Кой да бъде? Брат му или приятелката му? – запита се замислен, Джереми.
-Избирай, Кристиян. – изрекох и аз нетърпеливо и той ме погледна с изненадано изражение.
-Много си лош, Тони. – каза ми, Джереми и му изръмжах ядосано.
-Не мога да избера. – каза, Кристиян, гледайки ни и двамата. – Искам да бъда и с двама ви.
-Няма как да стане това, Кристиян. – изрекох му аз, гледайки го с твърдо изражение.
-Защо не искаш? – запита ме учуден брат ми.
-Много просто, защото малката кучка, Летисия ще бъде там. – изрекох му и той се намръщи.
-О! – възкликна, Джереми. – Да, определено няма как да стане. – съгласи и той накрая с мен и го изгледах изненадано, а Кристиян въздъхна тежко, като се облегна на стола.
Не я бях виждал от вече почти месец. От онзи път, в който ме изкара извън релси. Отдавна не ме бе вбесявала до краен предел. Обиждаше ме по всякакви възможни начини, искайки да ме нарани. Е, определено успя накрая. Думите й, наистина ме заболяха. Бил съм егоистичен! А тя е една кучка! Щял съм да остана сам! Е, тя пък за малко не загуби брат си и тя щеше да остане сама. За това по-добре да внимава, какви ги говори, защото накрая всичко се връща. Търпях всичко единствено,защото знаех, че е разстроена заради брат си, иначе щях така хубаво да я изчукам, че щеше да млъкне веднъж завинаги. Разбрах от брат си, че Дейниъл вече се е оправил и вече си е вкъщи. Бях се обадил на собственика на болницата, понеже бе приятел с баща ми и го накарах да получи най-доброто обслужване. Не знаех дали е разбрала, че съм бил аз, но не ми и пукаше вече.
Отидохме в един лоби бар, като си поръчахме по една бутилка. Още от сега започнахме да пием, но днес ми се полагаше. Ставах на цели двадесет и шест години. Не беше чак толкова зле. Когато станех на четиридесет, тогава щях да почна да се притеснявам за годините си.
-Да, благодаря ти, Дейвид. – отговорих на поредният поздрав на един мой приятел от университета.
-Какво ще правите? – запита той.
-Нямам представа. – отвърнах му. – Най-вероятно ще отидем в някой клуб. Ще ти се обадя, да ти кажа в кой сме.
-Добре и не се напивай толкова много, че когато те видя, да не мога да говоря с теб. – предупреди ме той, като се изкиска.
-Чао, Дейв. –казах му и затворих телефона, поставяйки го на масата.
-Много си търсен днес. – ухили се, Джереми. – Колко любовници те потърсиха?
-Много. – отвърнах му, като се ухилих. Ариана също ми се бе обадила и ме поздрави. Единствено Летисия не го бе направила.
-Е, съжалявам… - заговори, Кристиян и го погледнахме. – Но трябва да тръгвам и да се оправя за рождения ден на, Каролайн. – повдигнах веждите си изненадан.
-Значи ме зарязваш? – запитах го, правейки се на жестоко обиден.
-Не мога да не отида, знаеш го. – заяви ми той.
-Добре, после ела те в клуба. – казах накрая и той ме погледна учуден. – Резервирал съм го целият. Предполагам ще намеря място и за тях.
-Колко си великодушен. – отбеляза, Кристиян и стана. – Тогава ще се видим по-късно. – изрече и след това си тръгна.

****
Облякох една бяла пола до коленете и тъмно розов потник, косата си оставих небрежно спусната и само прибрах бритона си с една фибичка. Взех подаръка за Каролайн и излязох от стаята си, като брат ми ме чакаше вече нетърпеливо. Минаха три седмици от инцидента и вече бе много по-добре. Излязохме от вкъщи и после се качихме в колата, като се запътихме към дома на Каролайн. Честитихме й двамата рождения ден. Тя бе облечена с червена рокля, с деколте и гол гръб.
-Гаджето ти няма ли го? – запита я любопитно брат ми.
-Не. – отвърна й намръщено тя. – Изглежда с брат му сме родени в един и същ ден. – съобщи и я погледнах смаяно. Антъни също имаше рожден ден! Не можех да повярвам! – Ще закъснее малко. – допълни после.
-Виж ти, какво съвпадение. – отбеляза, като се ухили, Дейниъл.
Не го бях виждала от последния път, в който се бях държала ужасно с него. Исках да му се обадя и да му се извиня за държанието си, но не смеех, а и мислех, че така е най-добре. Трябваше да спра да го виждам, да чувам за него, само така щях да успея да го забравя.
Сипахме си по една чаша шампанско, докато чакахме Кристиян да дойде. Чичо Ерик се правеше, че не забелязва намръщеното изражение на дъщеря си, на което се дължеше, че Кристиян закъсняваше с около почти два часа.
-Ще го убия, когато дойде. – изръмжа до мен, Каролайн. – Не ще убия, Антъни, той е виновен, че закъснява.
-Каролайн, изглеждаш страхотно. – обади се една нейна приятелка, мисля че се казваше Беки.
-Много ти благодаря, Беки. – отвърна й с престорен ентусиазъм приятелката ми.Каролайн не искаше прекалено хора на рождения си ден, но чичо Ерик се бе погрижил да покани доста хора, на които половината не ги познавах.
-По весело, Каро. – казах й усмихнато. – Сигурна съм, че Кристиян ще дойде всеки момент. Наздраве. – казах като вдигнах чашата си и тя вдигна своята и изпих една глътка, но тя направо изпи на екс своята и я гледах слисана. Да не се опитваше да се напие?
-Лети, ела да те запозная Лукас. – обади се, чичо Ерик и го погледнах с лек ужас. О, не! Отново ли започваше?
-Сега май и ти ще искаш да си изпиеш чашата на екс. – прошепна ми тихо, Каролайн в ухото. – Успех с него. – намигна ми после, а аз се намръщих.
-Здравей те. – поздравих ги, когато се приближих и момчето ми се усмихна. Изглеждаше с тъмна кафява коса, която бе прилежно зализана с гел. Имаше слабо тяло, и бе облечен с изискан черен костюм
-Той е син на Тревър. – съобщи ми чичо Ерик. – Е, ще ви оставя да се опознаете. – заяви после весело. – Дейниъл го одобри. – прошепна ми после в ухото и след това изчезна.
-Значи ти си Летисия. – започна, Лукас, като ме гледаше и кимнах. – Ерик говори доста за теб. – простенах, исках да го убия. Каквото и да му говорех, той продължаваше да държи на своето си.Мисля, че бе от възрастта.
-Виж, не знам какво ти е казал.. – започнах притеснено аз и чувствайки се неудобно.
-Спокойно, не ми е казал нищо, кой знае какво. – прекъсна ме с красива усмивка той. – Но наистина ми бе интересно да се запозная с теб. Баща ти е бил началник, нали?
-Да. – потвърдих изненадана, че знае.
-Той беше помогнал на семейството ми. – заяви и го погледнах леко слисана. – Хвана онова копеле, което беше изнасилило сестра ми.
-О! – възкликнах учудена. – Много съжалявам. – отвърнах му искрено и цялата изтръпнах, не можейки да си представя този ужас.
-Пет години не можеше да се съвземе. – обясни ми, Лукас. – Но сега вече е по-добре, има си приятел. – допълни с лека усмивка. – Мисля, че го превъзмогна.
-Радвам се. – усмихнах му се мило и изпих една глътка от шампанското си, като съзрях, че Кристиян най-накрая е дошъл и говореше с Каролайн.
-Чух, че й брат ти е полицай. – отбеляза той и кимнах.
-Той дори е тук. – казах, обръщайки се да го потърся с поглед. – Говори с чичо, Ерик.
-Да, знам. – изрече. – Изглежда готин. – сви рамене и леко се ухилих.
-Такъв е. – потвърдих усмихнато.
-Здравей, Лети. –поздрави ме, Кристиян, който дойде до нас заедно с Каролайн.
-Здрасти. – отвърнах му.
-Лукас, нали не я сваляш? – запита го съмнително, Каролайн.
-И през ум не ми е минавало такова нещо. – отвърна й шеговито той.
-Лукас, Кристиан. – представи ги, Каролайн.
-Най-накрая да се запозная с приятеля ти. – отбеляза усмихнато, Лукас. – Приятно ми е.
-На мен също. – отвърна, Кристиян, като пое ръката му за поздрав.
-Е, къде се премества купона после? – запита любопитно, Лукас.
-В един клуб. – отвърна му, Каролайн. – Ще дойдеш ли?
-Разбира се. – отвърна той, като кимна.
Когато стана вече към единадесет часа, Каролайн оповести, че отиваме в нощен клуб. Излязохме от тях и си хванахме такси.
-Предупреждавам те, че Антъни ще е там. – прошепна ми тихо, Каролайн и я погледнах смаяна.
-Какво? – запитах шашната, докато бяхме в таксито.
-Е, нали и той има рожден ден. – отбеляза намусена тя. – По-добре така, иначе Кристиян трябваше да се раздели на две части.
Намръщих се на обяснението ти.Сега нямаше да мога да се отпусна, заради него.
Не знаех какво да му кажа, след онази случка. Да му се извиня!? А той някога да се е извинявал, за хилядите пъти, в които се е държал зле с мен? Не! Макар й наистина да си го заслужавах отношението му, понякога прекаляваше. Излязохме от таксито и после влязохме в нощния клуб. Видях, че дойдоха Питър и Ванеса, явно брат ми им се бе обадил. Бе много шумно и задимено на всякъде. Намерихме си едно сепаре и се настанихме на него, като се обърнах и видях, че малко по-далеч бе и Антъни, облечен в сива риза, която бе разкопчана малко и черен панталон и разбира се пиеше. Имаше много мъже при него, които не ги бях виждала до сега и жени също. Зърнах и братовчед му, Джереми, не го бях виждала от рождения ден на Кристиян. Каролайн и приятелят й, отидоха при него, като Антъни прегърна прекалено щастливо Каролайн. Защо ли имах чувството, че е ужасно много пиян? Пусна я и тогава погледа му се спря за миг на мен, но после веднага извърна погледа си. Аз също се обърнах да не го наблюдавам повече. Видях, че на масата имаше вече водка, уиски и шампанско. Сипах си отново шампанско, за да не ги смесвам. Брат ми, Питър и Ванеса танцуваха и се забавляваха, аз седнах до Лукас, който също просто гледаше.
-Не танцуваш ли? – попитах го високо, заради шумната музика.
-Танцувам. – отвърна ми той, също високо. – Искаш ли? – запита ме и подаде ръката си, а аз поклатих глава.
-Не, не. – отсякох, клатейки глава. – Просто те попитах.
--Забавляваш ли се? – изведнъж гласът на Каролайн дойде до мен и се обърнах към нея, като кимнах. – Наздраве. – викна тя и с Лукас вдигнахме чашите си, тя изпи своята отново на екс, а след това хвана, Кристиян и го задърпа да танцуват. Боже, наистина бе пияна!
Станах от сепарето и се запътих към тоалетната. Аз също усещах, че ми бе замаяно малко, но не бях чак толкова много пияна. Измих ръцете си, а след това излязох от тоалетната, но се сблъсках с някой
-Съжалявам. – изрекох веднага, но като вдигнах поглед видях, че бе Антъни, който ме гледаше изненадано.
-Я, бившата ми приятелка. – изрече с престорена изненада и леко подигравателно, като вдигнах учудено веждите си. – Няма ли да ме поздравиш? – запита ме и се зачудих за какво да го поздравявам. – Само ти не си го направила. Отчаян съм вече. – изрече, но изобщо не бе. О, рождения му ден!
-Честит рожден ден. – изрекох леко изнервена, а той повдигна ведите си изненадано.
-Само това? – попита, като се намръщи.
-Какво още искаш? – запитах го и аз.
-Явно държанието ти не се е променило от последният път. – заяви ми. – Все още се държиш сопнато. – С какво съм го заслужил, а? Не, аз съм виновен за разпадането на връзката ни. – отбеляза, като тъкмо една жена мина покрай нас, гледайки ни учудено и влезе в тоалетната. Хвана ме за ръката и ме задърпа в мъжката тоалетна. – Така тук ще можем да поговорим на спокойствие.
-Някой може да влезе. –изрекох аз неодобрително.
-О, моля те. Не ми се прави на толкова срамежлива. – изрече той и погледа му се плъзна по цялото ми тяло. – Хубава поличка. – отбеляза внезапно и се приближи към мен, навеждайки главата си. – Защо не я свалиш? – прошепна в ухото ми, усещайки дъхът му.
-Няма да… - започнах да протестирам, но внезапно впи устните си в моите, грубо и страстно.
Стиснах силно ризата му, а той преплете ръката си в косата ми, придърпвайки ме още по-близо до себе си. Отърка тялото си в моето, като спусна езика си в устата ми, карайки целувката да е още по-дълбока. Опитах се да го изблъскам, но той не откъсваше устните си от моите.
-Виж ти, наистина ме изненада този път! – чух внезапно гласът на Дейниъл, твърд и хладен, като Антъни отдръпна устните си от моите, а аз замръзнах на мястото си, не смеейки да погледна към брат си.

О, мили боже! Простенах ужасена и все още замръзнала. Как е възможно, Дейниъл да ни завари така? Господи! Лицето на Антъни все още бе на сантиметри от моето, което бе и безизразно. Извърна главата си към посока на брат ми, като се отдръпна от мен и му се усмихна.
-Щях да ти казвам, че първо трябваше да почукаш. – започна със спокоен глас, Антъни.
-Това е обществена тоалетна. – отвърна му, Дейниъл, като долових ядосаният му тон. - А ти нямаш работа в мъжката в тоалетна. – знаех, че обвиняваше мен и се почувствах ужасно виновно и неудобно.
-Сестра ти е голяма. Мисля, че е и пълнолетна. – отбеляза, Антъни, като подпря ръката си на стената. – Може да ходи където си иска и да прави каквото си иска. Спести си лекциите. – изрече с лека насмешка той.О, боже! Не, не. Не му говори по-този начин. Вече усещах напрежението.
-Не ми казвай, как да се държа със собствената ми сестра. – изрече заплашително, Дейниъл, а Антъни се подсмихна.- Точно пък с теб, няма да й позволя да бъде.
-Защо? – попита го подигравателно, Антъни. – Защото съм като теб ли? Моля те, много добре знаеш, че жените доброволно ни се отдават, както направи и малката ти, скъпа сестричка. – изрече и ми идеше да се скрия в дън земя. Как можа? Как можа да му каже, да му говори така? Само слушах и не смеех да се обадя, иначе подозирах, че щеше да стане по-зле.– Като гледам изненаданото ти лице разбирам, че си нямаш и на понятие за нас. – подсмихна се, Антъни . – Доста дълго кри от него, Летисия. – отбеляза той, а аз гледах съсредоточено в пода.
-Вярно ли е? – запита, Дейниъл и извърнах очи към него, гледайки ме слисан и ядосан. – Спала си с този долен женкар?
-Аз… - започнах заеквайки.
-Долен!? – възкликна, изненадано Антъни прекъсвайки ме. – Наричали са ме по-много начини, които ги приемам, но не съм долен. – отбеляза той, клатейки глава. – Може да попиташ сестра си. Тя знае много добре, кои са лошите ми качества, нали скъпа? – запита ме той престорено и подигравателно.
-Предупреждавам те, стой далеч от нея. – заплаши го, Дейниъл и Антъни се засмя.
-Спести си предупрежденията, няма да те послушам. – поклати глава той. – Хайде, изчезвай, за да мога на спокойствие да се позабавлявам малко с нея. – изрече и го погледнах слисана, а брат ми го погледна вбесено. – Дължи ми подарък. – продължи съвсем спокойно, Антъни.
-О, забравих и аз да поднеса подаръка си. – заяви, Дейниъл, а после внезапно стовари юмрука си върху лицето на Антъни и изпищях стресната и уплашена.
Антъни извърна лицето си, като устната му бе разкървавена и с ръката си изтри кръвта, а после внезапно също удари брат ми. Отдръпнах се стреснато от стената и на разстояние от тях, а те започнаха да се удрят, кой където свари.
-Стига! – извиках силно, но никой от тях не ми обърна внимание. – Стига, Дейниъл не виждаш ли, че е пиян? Престанете! – викнах отново и пристъпих към тях, с намерението да ги спра, но те се заборичкаха и паднаха на пода. Отново пристъпих към тях, искайки да хвана един от двамата, но те само се въртяха бързо. – Достатъчно! – извиках, колкото глас имах, но отново не ми обърнаха внимание и тогава внезапно вратата се отвори, влизайки Питър.
-Какво става тук? – запита той, гледайки шокирано, как Дейниъл и Антъни се биеха.
-Спри ги! – извиках му и той престъпи на пред, като хвана силно брат ми и го задърпа най-накрая, като стана, а Питър го държеше силно.
-Достатъчно, Дейниъл. – каза му Питър, а Антъни седеше подпрял коленете си на пода, като после с ръката си се хвана за мивката и се изправи.
-Ще се забавляваш ли още с нея, а? -викна му силно, Дейниъл, а Антъни се ухили.
-Престани! – викнах му и аз, като застанах срещу брат си. – Пиян е! Не знае какво говори и какво върши.
-Нима го защитаваш? – запита ме невярващо той.
-Да. – потвърдих аз. – Защото наистина в момента не е на себе си.
-Не ме интересува. – изрече той с вбесен тон. – Хайде, идваш с мен. – заяви ми внезапно и ме хвана за ръката, но аз я изблъсках.
-Няма да ходя никъде. – изрекох му и ме погледна изненадано. – Първо ще се погрижа за него.
-Какво!? – запита шокирано, Дейниъл.
-Ще ми викаш вкъщи, не сега и тук, разбра ли? – попитах го аз и той още по невярващо ме погледна. Изпсува някаква ругатня, след което с Питър излязоха от тоалетната, затръшвайки силно вратата.
Извърнах се отново към Антъни, който се бе подпрял на мивката и ми се усмихна.
-Ще се погрижиш за мен, така ли? – попита ме с лека насмешка.
-Ще се погрижа за раните ти. – уточних се аз и той повдигна веждите си изненадано, а после се намръщи.
-Хмм… - замисли се внезапно, а после ме погледна дяволито. – Тук няма да имаш необходимите неща, за да го направиш. – отбеляза и го изгледах невярващо.
-Ще попитам бармана – съобщих му, но тъкмо когато щях да се обърна, той ме хвана за ръката и ме придърпа в прегръдките си. Долната му устна все още бе разкървавена, имаше малки синини по тялото си и лицето си.
-Искам да се прибера в апартамента. Едвам стъпвам на краката си, още от сутринта почнах да пия. – изрече той и се намръщих. – Ако искаш да ми помогнеш с раните ела, ако не, недей. – отново се намръщих. Винаги ми предлагаше право на избор.
-Ще дойда. – изрекох му и той се усмихна.
Отдръпна се от мивката, като ме хвана за ръката, преплитайки пръстите на ръцете си с моите. Излязохме от тоалетната, а после влязохме отново в клуба, като направо той ме задърпа към изхода. Не смеех да погледна към другите дали са ме видели, но определено после щях да пратя един смс на брат ми, да не се притеснява.
Качихме се в едно такси, като Антъни упъти шофьора, давайки му адреса. Апартамент! Негов ли бе? Сигурно. Семейството му имаше толкова много пари, че изобщо не можех и да си представя, всъщност колко ли бе богат. Таксито спря, като излязохме пред една голяма и хубава сграда, а после се качихме в асансьора. Внезапно, докато се возихме си припомних, как една вечер, когато пак бе пиян на откриването ме целуваше толкова страстно в асансьора. Как ме бе повдигнал, как…О! Какви ги мислех!?Тръснах глава, като се загледах в вратата на асансьора, молейки се по-бързо да се отвори. Скришом погледнах към, Антъни и той се бе подпрял до стената. Наистина бе много пиян. Сигурно много повече от вечерта на откриването. Въздъхнах и вратата на асансьора най-накрая се отвори, след което се запътихме към входната врата. Той изкара ключовете си, като явно дори не помнеше, кой бе точния ключ.
-О, за бога, дай на мен. –изрекох нетърпеливо, гледайки го как се мъчи, но той ме спря с ръка. Ту ми бе смешно да го гледам така, но ту и ми бе печално да го гледам такъв.
Най-накрая все пак отключи и влязохме вътре, като светна лампата. Апартамента бе доста голям, обзаведен с луксозни мебели, за което вече не се учудвах. Стените бяха бели, а плочките на пода бяха светло сини. Той отиде към малкия бар, като отвори едни шкафчета и изкара някакви малки торбички.
-Тук има памук и други неща. – заяви ми и кимнах, а след това за моя изненада се насочи към вратата на терасата.
-Къде отиваш? – запитах го учудена. Нямах намерение да го гоня из целия апартамент.
-Имам нужда от чист и свеж въздух, за да се съвзема малко. – отвърна ми и отвори вратата, а след това се скри от погледа ми.
Поклатих глава. Взех памука и другата торбичка, като излязох също на терасата. Въздухът бе топъл и самата вечер бе приятна. Погледнах го, виждайки, че бе седнал на стола и за моя изненада бе махнал ризата си и сега можех да съзерцавам прекрасното му тяло. Защо трябваше да изглежда толкова красив? Защо, колкото и да се опитвах да си се накарам да го забравя, отново затъвах все повече и повече. Взех единият стол и се наместих до него, оставяйки нещата на малката масичка. Взех памука и го намазах леко с течността, като усещах как тъмните му сини очи не ме изпускаха от поглед.
-Може да боли. – предупредих го тихо, а той се засмя.
Заех се първо с устната му, прокарвайки бавно памука по нея, като той леко трепна, опитвайки се да гледам единствено нея, но и това не ми помагаше да успокоя нервността си. Само като гледах тази плътна, мъжка устна, как исках да прокарам езика си по нея. О, боже! Извърнах главата си надолу, надявайки се да не съм почервеняла и да не бе усетил неудобството ми, взимайки друг памук, намазвайки го отново с течността.
-За какво си мислиш? – запита ме тихо. Не, нямаше начин да му кажа. Погледнах към малката синина на рамото му и се заех с нея. – Няма да ми кажеш, а? –запита и въздъхна. – Сега можи бе е мое право аз да те попитам, защо те е грижа за мен? – повдигнах поглед към него и потъмнелите му очи ме гледаха настоятелно.
-Защото се държах ужасно. – казах тихо, като отново сведох поглед към рамото му. – последният път. – уточних се, прокарвайки памука по раната му. – И брат ми не трябваше да те напада.
-Нима? – запита, очевидно не вярвайки. – Значи се чувстваш виновна, така ли? – попита ме, усещайки подигравателността в гласът му. Внезапно ръката му се озова на брадичката ми, карайки ме да го погледна и го направих. – Не те разбирам, Летисия. Всъщност не разбирам нищо. – призна накрая, а аз го погледнах учудена, а тъмните му сини очи се загледаха в далечината на гледката.
-Кое не разбираш? – попитах го, искайки да се уточни.
-Защо си толкова добра? – запита, но по-скоро като чели на себе си, от колкото на мен. – Защо все още продължаваш да бъдеш онова момиче, невинна, срамежлива, мила, опитвайки се да устояваш на своето си и наивна, общо взето момичето в което се влюбих. – обясни той, а аз го гледах учудена и изненадана. – Защо не си се променила? Това не разбирам. Би трябвало, след като ми изневериш, да се превърнеш в кучка, да може да ми е по-лесно да те презирам. – добави и сега разбрах всичко. Иска да му е по-лесно да ме мрази.
-Е, съжалявам, че тогава съм те разочаровала. – отвърнах му и погледа му се извърна към моя, гледайки ме обвинително. – Но всъщност съм се променила. Просто ти не си го разбрал. – отвърнах, като свих рамене и отново се заех с раната му.
-В кое си се променила? – попита ме усещайки учудения му и изненадан тон.
-Научих се да бъда по-силна. – отвърнах му и чух тихият му смях.
-Това не е промяна, Летисия. – поправи ме той и вдигнах намръщения си поглед към него, като той ме гледаше развеселено. Как мразех, когато той знаеше много повече и ме караше понякога да се чувствам толкова глупава.
-Това е вследствие от това, което си преживяла. – обясни ми толкова просто. – Винаги, когато преживеем ужасни неща, после сме по-силни, защото сме изкарали този период, не сме се предали, а сме се борили.
-Е, аз явно все още се боря с теб. – казах тогава и той повдигна изненадано веждите си.
-И за какво се бориш с мен? – попита ме любопитно.
-Боря се с това, да те изтръгна от съзнанието си, да спра да се мъча, да те забравя. –обясних му накрая и красивото му лице се намръщи.
-Да ме забравиш? – повтори той, усещайки тъгата му. – Това ли наистина искаш?
-Да. – потвърдих тихо аз. – Защото ти никога няма да ми простиш, затова трябва да те преодолея. –изрекох с мъка, опитвайки да прикрия болката си. Не можех да повярвам, че говорих толкова откровено с него, и че той не се държеше ужасно с мен, както по принцип се държеше.
-Аз също искам да те забравя. – призна внезапно, Антъни и го погледнах изненадано, но ме заболя от думите му. Да ме забрави! Да намери щастието си с някоя друга, защото очевидно не можеше със мен. Извърнах главата си, защото трябваше да взема друг памук, понеже този вече бе мръсен.
-Пожелавам ти да го направиш. – изрекох тихо, намазвайки новият памук със течността. Отново постави ръката си на брадичката ми и го погледнах. Прокара палеца си нежно по-лицето ми, изтривайки явно предателската сълза, която се бе стекла.
-Не си искрена. – отбеляза и го погледнах изненадано. – Не, всъщност си искрена, но те боли, нали? – попита ме и лицето ми помръкна.
-И, какво от това? – запитах и се заех с раната му от дясно на челото му. Опитвах се да се съсредоточа единствено в раната му и да не гледам очите му, които ме разсейваха. – Вече започнах да свиквам с тази болка. – изрекох и той се засмя тихо.
-А, аз не. – отвърна тихо. –Макар, че би трябвало вече да съм свикнал отдавна с нея. Имам предвид и случилото се с Ариана.Би трябвало да съм си взел поука от нея, но очевидно не съм. Но различното при вас е, че тя не беше свободна, а ти все още си. – обясни ми и помръкнах.
-Значи, ако си намеря някой друг, тогава ще ме оставиш завинаги, така ли? – попитах го, попивайки памука в раната му. Исках наистина да го забравя, но не можех да си представя да не бъда повече с него, да не изпитвам тези силни чувства към него.
-Може би. – отвърна замислено, а очите му бяха безизразни. –Желая те в всеки един миг. – започна внезапно и потиснах стона си, чувайки това. – Сънувам те, копнежа ми по теб, по тялото ти е просто…- млъкна, явно опитвайки се да намери точната дума. – налудничаво, необяснимо след това, което ми стори. Но въпреки това… Желая те до лудост, Летисия! – заключи накрая той, а ръката ми замръзна, цялата замръзнах, не смеейки да се помръдна и гледах глупаво раната му.
-Ако ми простиш… - започнах аз с тих глас.
-Не мога. – прекъсна ме веднага той и ръцете ми се свлякоха победени върху коленете ми, а погледа ми остана втренчен върху гърдите му. – Винаги ще си спомням, как те намерих гола, в леглото на друг. Някой път това може да ме изкара извън релси и ще те нараня болезнено, дори е възможно и физически.
-Не би го направил. – изрекох аз, клатейки глава и невярвайки.
-Нима? – попита не съгласен с мен. – Помниш ли последният път, когато за малко щях да те ударя? –запита ме.
-Да, но не го направи. – продължих да споря с него. – А и аз бях виновна, може би дори и си заслужавах шамара.
-Никоя жена не заслужава да я удрят независимо, какво е направила. – поправи ме той, гледайки ме със сериозно изражение.
-Мисля, че си противоречиш със самият себе си. – изрекох аз намръщена. – Уж казваш, че никоя жена не го заслужава, а ако бъдем отново заедно, би го направил. – обясних му.
-Казах, че е възможно. – уточни се намръщено, Антъни.
-И, защо е по-различно дали ще бъдем отново заедно или дали ще ти бъда любовница, след като си мислиш, че ще ме нараниш? – попитах го наистина не разбирайки.
-Ако си ми любовница, няма да ми пука особено. – отвърна ми, усещайки прикритият му гняв. – Нали ти казах една сутрин, че искам единствено тялото ти. – припомни ми и се намръщих при спомена. – Ако си ми любовница, ще му пука единствено за тялото ти.
-Дано пак може да ме нараниш физически. – продължих устоявайки на своето си, а той вече ми изръмжа ядосано.
-Остави ме да довърша. – изръмжа ми, гледайки ме ядосано и млъкнах. – Ако сме заедно, няма да ти имам доверие. Ще ти натяквам за всеки един мъж, който се приближи до теб. – изсумтях раздразнена.
-Като чели не го правеше и когато ми имаше доверие. –отвърнах му.
-И имах право. –отвърна ми, гледайки ме с твърдо изражение.
-Хайде, готов си. – казах внезапно и станах от стола, като започнах да прибирам нещата в торбичката, с малко не нужна сила. Хвана внезапно ръцете ми и ме придърпа към себе си, карайки ме да седна в скута му.
-Благодаря ти. – проговори тихо в ухото ми, усещайки дъхът му, а аз се нацупих. – Стига си се ядосвала. – нареди ми, като извърна лицето ми към неговото.
-Ядосвам се за това, че изобщо не вярвам, че някога би ме наранил. – изрекох срещу лицето му, което се намръщи. – Просто си мислиш, че би го направил. – внезапно стисна силно китката ми и изсумтях. – Това не доказва нищо. – продължих да го провокирам и той ми я стисна още по-силно. Добре, заболя ме малко, а може би много, но нямаше да се откажа. – Ако ме обичаш прекалено силно, никога не би ме наранил и би ми простил. – изрекох, гледайки в очите му. – Но явно не ме обичаш толкова силно. – заключих и се опитах да стана от него, но той не ми позволи.
-Понякога можеш да бъдеш голям инат. – изрече, гледайки ме леко развеселено, а аз не разбирах какво му бе смешното. – Остани при мен тази нощ. – заяви внезапно и го погледнах невярващо.
-Няма да правя секс с теб. – казах категорично и той се засмя.
-Нямам такова намерение. – отвърна и го погледнах не вярвайки. – Просто ще спим. – уточни се, но отново не му вярвах. – Освен, ако не искаш да се прибереш и да срещнеш разяреният си брат? – помръкнах, определено не исках в момента да се карам с брат ми, бях прекалено изморена и не ми се слушаше лекциите му.
-Хубаво. – казах накрая и той се подсмихна.
Станах от него, както и той. Взех торбичката и влязохме вътре, като Антъни затвори вратата на терасата. После го последвах, отваряйки стаята и влязохме в нея, виждайки огромното легло в средата. Щях да го попитам дали и той щеше да спи тук, но вече видях как свали панталона си и веднага легна в леглото.
-Нямам друга спалня, за това идвай тук. – проговори, гледайки ме развеселено.
Отидох от другата страна, за да не ме гледа. О, какво значение има? Той пак щеше да се извърне да ме гледа. Съблякох потника си и полата си, а след това се мушнах под завивките, оставяйки само по бельо. Извърнах се с гръб към него, затваряйки очите си, но после усетих как се долепи до мен и ме обгърна с ръцете си.
-Лека нощ. – прошепна ми тихо в ухото и целуна леко косата ми.
-Лека нощ. – отвърнах му също, въздъхвайки и се опитах да заспя, да не мисля за тялото му, което бе до моето. Накрая все пак се унесох.

Събудих се от нечии нежни целувки по рамото си, а после бавно се придвижиха към врата ми, като с ръката си отмести косата ми, за да има по добър достъп. Тялото му бе плътно до моето и го усещах възможно най-добре, както и ерекцията му.Въздъхнах, като се извърнах, лягайки по гръб на леглото, а Антъни веднага се намести върху мен, започвайки да целува шията ми и повдигнах главата си, за да може да ме целува по-добре. Все още вечер ли бе? Или бе сутрин? Отворих очите си, виждайки светлината и разбрах, че наистина бе сутрин вече, а Антъни не преставаше да ме целува. Все още ли бе пиян?
Накара ме да престана да мисля, като внезапно впи устните си в моите, в дълбока и страстна целувка, а езика му веднага се преплете с моя. Обгърнах врата му с ръцете си, а той разтвори краката ми с неговите, докато все още ме целуваше толкова страстно и жадно. Изстена, когато отдръпна устните си от моите, дишайки тежко, а после се насочи към рамената ми.
-Какво правиш? – запитах тихо, опитвайки се да мисля разумно. – Трябва да се прибера вкъщи при брат си.
-Забрави за брат си. – нареди ми с дрезгав глас, когато започна да целува полуразголените ми гърди. – Забрави за всичко. Цяла нощ спа до мен. – продължи, като мушна ръцете си под гърба ми и разкопча сутиена ми, а после го махна и веднага се зае да обикаля с език около зърното ми. – и не те докоснах и с пръст. – допълни, като захапа леко зърното ми и внезапно ръката му се мушна под бикините ми и влезе с пръст вътре в мен, като изстенах високо. – Ето, този звук исках да чуя и вече поправих грешката си. – изрече, усещайки усмивката му, докато вече обикаляше с езика си другото ми зърно, а пръста му влизаше и излизаше от мен.
Върна се обратно нагоре, като отново впи устните си в моите, а ръката му се махна от мен и изстенах недоволно. Внезапно ме преобърна върху себе си, като ръцете му се преплетоха в косата ми, не ми позволявайки да се отдръпна от него.Уау, никога не бях усещала ерекцията му толкова мощно. Винаги ли бе такъв сутринта? Хмм. Започнах да целувам врата му, а после и гърдите му, като той изпъшка високо. Обожавах да го целувам. Харесваше ми толкова много! Тялото му бе толкова силно, а кожата му мека, топла и гладка. Внезапно отново ме преобърна, впивайки устните си в моите, но изведнъж паднахме на пода, като се строполих върху него.Антъни простена, явно се бе ударил, а аз се изкисках.
-Смешно ли ти е? – запита ме с намръщено лице, а тъмните му сини очи гледаха потъмнели гърдите ми.
-Когато брат ми те удряше, не простена нито веднъж, а сега от едно падане те боли. – ухилих се и той се усмихна. - Всичките ти рани са станали сини. – заключих, заглеждайки се в тях и той отново се намръщи.
-Ще дам под съд брат ти за нанесени щети. – закани се със сериозно изражение , а този път аз се намръщих. – С какво ще ме удовлетвориш, за да не го направя? – попита ме, като ме гледаше дяволито.
-Ще ме изнудваш ли? – попитах го и аз учудена, а той кимна. Знаех, че ме занасяше. Не би го направил. Както бях седнала отгоре му, плъзнах ръката си по тялото му, докато се гледахме в очите и стигнах до мъжествеността му, започвайки да го разтривам леко, а той ме погледна изненадано.
-Виж ти, колко дръзка си станала. – отбеляза с дрезгав глас, като облегна главата си на пода и затвори очите си. Смъкнах боксерите му и мъжествеността му се разкри изцяло пред очите ми. Гледах го слисана. Спомних си, че веднъж исках да го опитам, но тогава не ми беше позволил. Прокарах отново ръката си по дължината му и започнах да си я движа надолу и нагоре. Чух го как изпъшка високо и невероятно много ми хареса, че му доставях удоволствие. Ръката му внезапно се плъзна по тялото ми и с пръста си започна да дразни зърното ми.
-Нямам нужда от това. – заговори с дрезгав тон и го погледнах учудена. – Само един поглед към теб ми е достатъчен, за да ме възбуди. – изрече и гледах леко вцепенено потъмнелите ми очи, докато ръката ми все още бе на мъжествеността му.Хвана ме и отново ме преобърна, като се настани върху мен, а аз усетих твърдият под. На леглото беше много по меко!
-Кога най-накрая ще почнеш да пиеш хапчета? – запитаме с раздразнен тон и се протегна над мен, като отвори шкафчето което бе точно над мен и изкара презерватив.
После внезапно усетих как влезе в мен и простенах високо. Впи устните си в моите, като започна да се движи в началото бавно. Обгърнах с ръце гърба му, усещайки всеки един негов мускул, а движенията му започваха да стават по-бързи. Внезапно ме хвана, карайки ме да бъда полуизправена и го стиснах здраво с ръцете си, усещайки напрежението в мен. Целунах го дълбоко, пускайки езика си в устата му, когато оргазма ми ме връхлетя и изстенах силно. Отново ме постави в легнало положение, като започна да се движи все по-бързо, а дишането му бе учестено, докато накрая и той свърши и зарови главата си в косата ми. Милвах гърба му с ръцете си, гледайки невиждано белия таван.
-Никога няма да ми омръзне, да правя това с теб. – изрече с дрезгав глас в ухото ми, когато дишането му се успокои, а аз се изчервих. Е, и на мен нямаше да ми омръзне, но все още стоеше въпроса с прошката, която той никога нямаше да ми я даде.
Извърна главата си към моята, гледайки ме в очите, докато все още бе вътре в мен.
-Хареса ли ти? – запита ме, гледайки ме с доволно изражение.
-Кога не ми е харесвало с теб? – запитах го и аз и той се ухили.- Имам предвид, разбира се, когато не се държиш като задник. – уточних се и той се намръщи.
Отдръпна се, излизайки от мен и стана, както и аз. Гледах го как вървеше гол из стаята и цялата се изчервих. Как бе възможно да има толкова прекрасно тяло? Да е толкова красив и същевременно понякога да е толкова безчувствен?
-Ще си взема душ. – оповести, като си взе една бяла хавлия. – Остани да закусим, после ще те закарам у вас. – предложи, като се обърна към мен и впи погледа си в тялото ми. – Или пък може и да повторим секса в банята. – отново предложи и поклатих глава намръщена. Секс! Отново ли бе само секс за него? Защо мъжете бяха такива? Защо и аз приемах тази дума, като обида? Още и в началото само му натяквах за това. Може би бях прекалено наивна. Исках да чуя поне веднъж от него, думата „любов”. От малка си мечтаех за красива и истинска любов, а какво получих? Но красивата и истинска любов, с принца на белия кон, съществуваше само в приказките, не и в реалния живот.
Антъни влезе в банята, а аз се облякох и излязох от стаята, търсейки друга тоалетна. Отворих някаква врата, като влязох и видях, че бе друга спалня. Негодник! Излъга ме! Каза, че нямал друга спалня, но какво ли да очаквам друго от него. Запътих се към банята и влязох, като се измих, а после отново влязох в стаята. Тъкмо се запътих към вратата, когато погледа ми попадна случайно на някакъв черен сутиен под леглото. Отидох и с пръстите си го вдигнах, а после го хвърлих на леглото, все едно ме бе гнус от него. С коя си спал, Антъни!? Коя е поредната ти жертва? Долен женкар! Мръсен негодник! Безчувствен кретен! Започнах да го нареждам на ум, вбесена. Излязох от стаята, затръшвайки силно вратата, а сърцето ми биеше невероятно бързо. За какво се вбесявах? Още от началото си бе долен женкар! Нима очаквах да се промени? Да не спи с други жени, а само с мен!? Такава глупачка си, Летисия! Но да си го представям с друга жена в леглото, бе просто ужасно болезнено. Но аз не бях с него. Нямахме никаква връзка. Просто правеше секс с мен от време на време. Нямах право да му вдигам скандал, нали? О, да върви на майната си!
Първо реших да си тръгна, но после реших да остана и да закуся с него. Ще му направя закуска! Щях да му покажа най-ужасното си готвене. Направих яйца с бекон, сипвайки почти всички поправки вътре, като блъсках с вилицата и тигана, с ужасна сила. Сипах и уиски в яйцата, забелязах и някакъв парфюм и ги напарфюмирах. Дано се задавиш! Намерих чесън и го настъргах в яйцата, като го умесих с тях, да не се вижда. Поставих чинията на масата, взех една чаша и вместо червено вино, сипах оцет вътре и зачаках да се появи, опитвайки се да успокоя гнева си.
-Колко хубаво. –внезапно чух гласът му и подскочих стресната, като станах от стола, на който бях седнала и си дадох най-милото ми изражение. Антъни стоеше облегнал се на стената небрежно, вече облечен и с мокра коса. Да, изглеждаше внушително, но бях толкова бясна, че дори и красивото му лице, не можеше да ме успокои.
-Закуската е готова. – проговорих усмихвайки му се престорено.
-Благодаря ти. –изрече учтиво, като се отдръпна от стената и после дойде, като седна на стола, както и аз.Бях си поставила и една чиния пред мен, но нямаше да я докосна. – Имат странен мирис. – отбеляза и се усмихнах мило.
-За пръв път ти готвя. – отбелязах също и той кимна.
Взе вилицата и го гледах как постави в устата си хапката и изражението му стана прекалено сериозно и твърдо.
-Чесън ли има? – запита ме с пълна уста. – Не съм чувал до сега да слагат чесън в яйцата. – отбеляза с намръщено изражение и знаех, че дъвчеше насила.
-Това е мой специалитет. – изрекох аз невинно. – Не ти ли харесва?
-Съжалявам, Летисия, но мисля, че не те бива в готвенето. – изрече въпреки всичко със спокоен тон и видях как преглътна насила.- Господи!
-Обиждаш ме! – изрекох аз и се направих наистина на обидена, а той взе чашата и започна да пие, а после веднага изплю всичко на масата и на пода. Слава богу, че не ме опръска!
-Това е оцет! – възкликна невярващо, гледайки ме потресен.
-Знам. – отвърнах спокойно, а той ме погледна с вбесено изражение.
-Нарочно ли го направи? – запита ме, явно досещайки се.
-Да. – отвърнах отново със спокоен глас.
-Защо? – попита ме с ядосан тон. – Нима си искала да ме отровиш?
-Не можах да намеря отрова, за това използвах това, което намерих. – отвърнах му, гледайки си ноктите силно съсредоточена.
-Отровата за мишки е в второто чекмедже. – информира ме за моя изненада и извърнах погледа си към него.
-Трябваше да ми го кажеш по-рано. – упрекнах го, а той ме гледаше невярващо.
-С какво съм заслужил това? – попита ме спокойно, но усещах прикритият му гняв.
-Съвсем случайно попаднах на друга спалня. – започнах да му обяснявам бавно. – Излъга ме вчера, че нямаш друга спалня. – упрекнах го и той подсвирна тихо. – И съвсем случайно.. –започнах вече с ядосан тон.. – Намерих сутиен под леглото. – довърших, гледайки го бясна. – Коя си изчукал?
-За коя от всичките ми говориш точно? – запита ме най-безцеремонно той с ядосан тон, а аз станах от стола вбесена, като взех чинията и я хвърлих ядно в мивката, чувайки потрошен звук.
-Беше черен сутиен. – информирах го и взех и неговата чиния, като също я треснах в мивката.
-О, значи говориш за Валерия. – припомни си той, като стана от стола и го изгледах невярващо и бясна. – Престани да ми чупиш чиниите! – предупреди ме заплашително. Изгледах го мрачно, взех му чашата и направо я треснах на пода пред него, като се разби на хиляди парченца, а течността се разля.
Изгледа ме бясно и ме хвана за ръката, но с другата си ръка му забих силен шамар. Лицето му се извърна настрани, като бузата му стана червена. Извърна се отново към мен, гледайки ме каменно, а аз изтръгнах ръката си от него, която държеше.
-Ти си… -започнах аз, цялата трепереща. – Най-долният женкар, който познавам и който имах ужасният късмет да срещна и да се влюбя в теб.
-Нямаш право да ми се вбесяваш. –изрече бавно, Антъни, гледайки ме смразяващо мрачно. – Не съм с теб, че да ми вдигаш такива скандали.
-Така е, ти просто правиш секс с мен от време на време, нали? -запитах го, гледайки го мрачно. – Като със останалите си курви. Но, знаеш ли какво? Повече никога няма да ти позволя да ме докоснеш. Никога. Повече. – изрекох бавно
-Така ли? – запита ме насмешливо той и внезапно ме хвана, държейки силно ръцете ми с неговите и се опитваше да ме целуне насила, но аз извръщах главата си на ляво и на дясно, докато накрая не го ухапах силно по рамото му и той простена, като ме пусна. – Малка кучка! – изпсува гневно и аз се засмях огорчено.
-По добре такава, от колкото твоя курва. – изрекох силно, гледайки го ядосана. – Върви по дяволите, Антъни Уилсън! Приключвам с теб веднъж завинаги. Съжалявам, че ти изневерих. Никога няма да си го простя и да престана да се чувствам виновна. Но не искам да те виждам никога повече. – изрекох всичко, а той ме гледаше безизразно. – Сбогом! – казах накрая и взех чантата, като се забързах към вратата, отворих я и излязох от апартамента му, запътвайки се забързано към стълбите.
Излязох от сградата, като сърцето ми биеше прекалено бързо. Бях ужасно бясна и ужасно наранена. Едно беше само да предполагах, че е възможно да спи с други с жени, но съвсем друго бе вече да го знаех със сигурност. Антъни никога нямаше да се промени.Поне аз със сигурност не можах да го променя.
Вървях по улицата бавно, като забързани хора минаваха покрай мен. Обичах го, но тази любов прекалено много ме нараняваше. Да, сега може би разбирах, какво му е било и на него, когато ме е заварил с друг. Аз не го бях заварила с друга, но беше ясно, че е бил с нея. Да я целува и гали по-същият начин, както го правеше с мен, ме нараняваше ужасно. Изпитвах, ревност, гняв, завист, болка, неописуема болка. Седнах на една пейка, понеже сълзите ми бяха почнали да се стичат по лицето ми, изтрих ги веднага, като се опитах да се успокоя. Не, вече наистина щях да приключа с него. Това не можеше да продължава вечно и постоянно да страдам. Вече разбирах, колко егоистична съм била, да го моля да ми прости. Дори и да не бяхме заедно, чувствах се все едно ми бе изневерил, което бе ужасно тъпо и глупаво от моя страна. Внезапно телефона ми звънна и го вдигнах, гледайки, че бе някакъв непознат номер. Поех дълбоко въздух, за да говоря нормално.
-Да. – проговорих, чудейки се, кой ли е.
-Здравей, Летисия, аз съм Лукас. – проговори той и се изненадах. – Помолих, Каролайн да ми даде номерът ти, стига да нямаш нищо против.
-Не, здравей, как си? – попитах го, като се облегнах на пейката.
-Добре. – отвърна ми, усещайки веселостта в гласът му. – Нямам мърхмулук от снощи, за което много се радвам.Какво правиш ти? Искаш ли да пием кафе някъде?
-Ами… - започнах, обмисляйки предложението му. Трябваше да се прибера, брат ми сигурно бе откачил. – Добре. Къде искаш? – попитах накрая, въпреки всичко.
-Какво ще кажеш за кафе „Лорелай”? – попита ме. – След двадесет минути там?
-Добре, до после Лукас. – казах и му затворих телефона.
Взех си такси, като след петнадесет минути пристигах в кафето и седнах на една свободна маса, поръчвайки си кафе, а след малко дойде и Лукас.
-Добро утро. – поздрави ме той, като седна и за миг ме огледа учуден. О, бях с дрехите от вчера! – Толкова много ли обичаш тези дрехи? – запита ме и се засмях притеснено.
-Да. – излъгах, като изпих глътка от кафето си. – С какво се занимаваш? - попитах любопитно, след като той си поръча кафе и кола.
-Помагам на баща си в общината. – отвърна ми той. – След малко трябва да тръгвам натам. А ти?
-Работя, като секретарка на Дайен Ричърдс. – отвърнах и той ме изгледа изненадано.
-Компанията им е доста голяма. – отбеляза той и кимнах. – Но Уилсън ги бият по големина. – ухили се той и го погледнах учудено.
-Познаваш ли ги? – запитах изненадана.
-Да. – потвърди и простенах вътрешно. – Сестра ми излиза с едно момче, който беше съученик на Антъни Уилсън, покрай него се запознахме.
-О! – възкликнах, като очите ми гледаха съсредоточено чашата ми.
-Много се изненадах да разбера, че Каролайн излиза с Кристиян. – отбеляза той. – Той е добро момче.
-Да, така е. – съгласих се. По дяволите, всички ли познаваха Уилсън!?
-А, как е брат ти? -запита той внезапно. – Добре ли се справя с работата?
-Да, добре е. – отвърнах притеснено.
-Винаги ще бъда благодарен на баща ти, всъщност и на теб и на брат ти. – заговори той и го погледнах, виждайки, че бе искрен.
-Аз и той, не сме направили нищо. – отбелязах.
-Да, но той бе единственият, който се зае сериозно със случая и не се спря, докато не откри онова копеле. Бях на погребението му, знаеш ли? – запита ме той и поклатих глава. – Не можах да повярвам, когато разбрах, че е починал. Беше велик човек.
-Да. – отвърнах тихо, опитвайки се да ни си спомням онзи мрачен ден.- Трябва да се прибирам. – казах му и той кимна.
-Ще те закарам, с колата съм. – предложи и се съгласих.
Плати сметката, а след това излязохме от кафето, като се качих в колата му, която бе черно ауди, с кожена тапицерия. След няколко минути паркира пред вкъщи.
-Бих се радвал, ако искаш да се видим отново. – заговори той, преди да изляза от колата и се обърнах към него.
-Може. – усмихнах му се и той отвърна на усмивката ми.
Излязох от колата, а след това се насочих към входната врата на къщата ми. Дали, Дейниъл си бе вкъщи? Колко ли бесен бе?О, дано ядът му да е минал поне малко. Поех си дълбоко въздух, приготвяйки се за ужасния ми спор с него, за който бях сигурна, че предстоеше.

Влязох вкъщи, като си свалих якето, оставяйки го на закачалката. Имах нужда от един душ. Странно, не се чуваше никакъв шум. Може би брат ми бе на работа. Тъкмо влязох в хола, когато замръзнах на мястото си и гледах невярващо. Дейниъл се целуваше с Кристина!Уау! Да гледам брат си как целуваше някоя, не бе новост за мен, но си мислех, че не харесваше Кристина, а как я бе нападнал само! Изкисках се, като ме напуши на смях. Те явно ме чуха и се отдръпнаха един от друг стреснато. Кристина се изчерви цялата и й беше неудобно да ме погледне, но брат ми ме гледаше вбесено.
-Виж ти, кой реши да се прибере най-накрая. – проговори той, гледайки ме с ядосано изражение, а аз повдигнах веждите си изненадано. –Имаш ли представа, колко много откачих? – запита ме с вбесен тон.
-Аха, имам. – отвърнах му весело. – По-скоро виждам, колко много си се притеснявал.
-Я, не ми се прави на интересна. – изрече, гледайки ме мрачно.
-Аз… - започна, Кристина с притеснен глас. – По-добре е да си вървя.
-Не, не. – казах веднага. – Остани, виждам, че му действаш успокояващо.- изрекох весело, а Дейниъл ме погледна вбесено.
-Тръгвай, Кристина. – нареди и той с ядосан тон. – Трябва да си поговоря с малката ми сестра. – изгледах го изненадано.
-Ще се видим после, извинявай. – каза тихо, Кристина, когато мина покрай мен и си тръгна.
-Не се прибра цяла нощ! – започна той с силен и ядосан тон и го изгледах на криво.
-Не се прибрах, защото знаех, че щеше ми викаш. – отвърнах му просто.
-При него ли остана? – запита ме ледено. – Спа ли с него?
-Дори и да съм спала с него, това теб не те засяга. – изрекох и той ме погледна невярващо. – Не съм малка, Дейниъл. – започнах с висок тон. – Не може постоянно да ме защитаваш. Остави ме сама да си правя грешките и да се уча от тях. – казах му и ме изгледа изненадано.
-Първо не знаеш какво говориш. – започна той, гледайки ме мрачно. – Второ, точно с него ли трябваше да се захванеш?
-Не може да го обвиняваш, след като и ти си абсолютно същият. – казах му и подсвирна тихо.
-Не ни сравнявай. – предупреди ме. – А и ти си ми сестра. Нормално е да искам, да не забъркваш с такива, да намериш някой, който ще те заслужава, а този Антъни определено не е сред тях. – заключи накрая.
-Достатъчно. – казах също накрая и ме изгледа изненадано. – Аз не ти мърморя и не ти викам за всички жени, с които си бил, не ти се меся в личният ти живот. Така че и ти не се меси в моя. – предупредих го и ме изгледа невярващо. – И между другото, ако смяташ да използваш, Кристина, като всички останали, остави я намира, защото е готина и я харесвам. – казах му истината.
-Аха, значи само защото я харесваш, сега не трябва да се доближавам до нея. – изрече с намръщено лице.
-Мислех, че не я харесваш? – запитах го изненадана.
-Промених мнението си. – отвърна ми просто. – О, не се опитвай да смениш темата. Говорих ме за теб, не за мен. – изрече, досещайки се за плана ми.
-Няма смисъл по този спор. – казах му вече раздразнена. – Ако искаш да знаеш, приключих с него, повече няма да го виждам. – изрекох и ме погледна учуден.
-Така ли? – запита ме не сигурен.
-Да, точно така. – потвърдих. – Защото не той, а аз развалих всичко.
-Ти ли!? – попита, гледайки ме невярващо. – Няма начин. – поклати глава.
-Изневерих му. – казах му истината и подсвирна весело, а аз се намръщих.
-Сериозно ли говориш? – попита ме с изненадан тон.
-Да. – потвърдих.
-Е, не е мъка за умиране. – сви раменете си, като изобщо не го бе грижа и ми идеше да го замеря с нещо. – По добре така, Лет. – допълни, а аз поклатих глава. Разбира се, че щеше да е доволен! – Той не е достатъчно добър за теб.
-А, кой е достатъчно добър за мен? – запитах го с мрачно изражение.
-Не знам. – сви раменете си отново. – Но определено не е той. – заключи накрая, а аз седнах на дивана уморено.
-Отивам на работа. – заяви, като вече бе много по-спокоен. – Ще се видим по-късно сестричке. – изрече и дойде, като ме целуна по-косата и след това излезе.
Аз отидох да си взема душ, а след това щях да почистя на бързо и да отида на работа.

&&&

Бях си вкъщи, като гледах със незаинтересовано изражение договора за новата сделка с чуждестранните ни приятели в Русия. Баща ми, който бе седнал срещу мен ме погледна с неодобрително изражение.
-Ще ги прегледам по-късно, става ли? – попитах го вече накрая.
-Днес си много отнесен. – заяви ми, гледайки ме преценяващо.
-Имах тежка вечер, татко. – отвърнах му просто и той се подсмихна.
-Е, чудя се дали да ти покажа това? Интересът ти може да се разбуди. – заговори ми загадъчно.
-За какво говориш? – запитах го любопитен и се усмихна, взимайки от стола до него някакъв вестник и го постави на масата пред очите ми. Мамка му! Изпсувах гневно на ум.
-Тъпи папараци. – изрекох ядосан и баща ми се засмя. – Не си ли взеха поука от миналият път? Карат ме пак да заявя дело срещу тях.
-Това им е работата, Антъни. – изрече най-спокойно той. – С Валерия изглеждате чудесна двойка. – заяви ми, а аз погледнах мрачно вестника. Да, имаше снимка на мен и Валерия от вечерта на откриването, а от долу бяха написали пълни простотии. Можела да бъде новата Уилсън! Боже! Веднъж бях осъдил едно списание, за неверни слухове и спечелих делото. От тогава бях заявил ясно, че ако някой напише нещо за мен, ще го осъдя отново. Странно обаче, защо чак сега са го публикува ли? Мина много време от вечерта на откриването.
-Изглеждаш много доволен. – отбелязах, гледайки баща си.
-Валерия е добър избор. – отвърна ми и поклатих глава.
-Е, заявявам ти, че нямам никакви намерения спрямо нея. – казах му твърдо и той ме изгледа изненадано.
-Защо никога не се слушваш в мен? – запита ме и повдигнах веждите си. – Казах ти за Ариана и се оказах прав, отново ти казах и за Летисия и пак се оказах прав.Може би е крайно време да се слушваш в съветите ми.
-А, може би аз мога и сам да преценям. – изрекох му и той поклати неодобрително глава. – Ще тръгвам, очевидно сега ще съм зает и с дело в съда. – казах му, като взех списанието и другите документи.
-Антъни, знаеш, че искам само да бъдеш щастлив. – заяви ми внезапно и се обърнах, като го погледнах.
-Разбира се, татко. – усмихнах му се и след това излязох от кабинета.
Неговото щастие обаче бе много различно. Баща ми искаше да бъда с жена, достойна да носи фамилията Уилсън, ако не бе от богато семейство, не би я приел. Много пъти се бях питал, дали изобщо обича майка ми? Дали не се е оженил за нея, само защото бе добър избор? Майка ми не заслужаваше такъв мъж, като баща ми. Изобщо не разбирах, как можеше да е толкова добра и да си затваря очите за всичко. Може би го правеше единствено, заради мен и брат ми. Отидох в кабинета си в голямата сграда, а Ник връхлетя веднага при мен. Имах няколко кабинета. Тази сграда бе главната на компанията на семейството ми, която се намираше и в центъра на Вашингтон. Имах и кабинет и в централния мол, където бе сладката ми секретарка, но тя отговаряше само за този отдел, а Ник отговаряше за всичко.
-Намери ми, кой е собственикът на това списание. – наредих му сядайки на стола, срещу бюрото и го хвърлих на масата пред очите му.
-О! – възкликна изненадано, гледайки снимката. –Излезлите сте много добре, сър. – ухили се и го изгледах мрачно. – Простете, сър. Веднага ще се заема.
-Обади се и на адвоката. – викнах му, преди да излезе.
-Веднага. – също викна и затвори вратата.
Въздъхнах, като започнах да се люлея на стола замислено. Как ли ще реагира, Летисия, като го види? Подсмихнах се, тази сутрин доста ме изненада. Толкова бясна, защото бе намерила тъпия сутиен. Беше ми весело, защото бе толкова страстна, като се вбеси така. Имаше толкова страст в нея, който само трябваше да се освободи и ако престанеше да се притеснява толкова от всичко, само си представях, колко още по-страстна щеше да е в леглото. Изобщо не и вярвах, че не искаше да я докосна повече. Беше просто ядосана тогава и бях сигурен, че след като се успокои, ще почне да чувства вина, както винаги. Такава беше тя. Първо действаше, а после мислеше за последствията.
-Извинете, сър. – обади се, Ник, който отново влезе в кабинета, прекъсвайки мислите ми. – Някакъв господин е тук и иска да ви види. Каза, че със сигурност ще го приемете.
-Кой е? – запитах любопитен.
-Дейниъл Ернандес. – съобщи ми и се подсмихнах весело.
-Кажи му да влезе. – наредих му със спокоен глас, като ми бе станало и весело.
Вдигнах поглед към вратата и се опитах да успокоя смеха ми и си дадох сериозно изражение, когато той влезе.
-Г-н. Ернандес, каква изненада! – започнах и той ме погледна, като ми се усмихна. – Моля, седнете. – подканих го, а той ме изгледа предпазливо, заради учтивия ми тон, но все пак седна срещу мен. – На какво дължа посещението ви?
-Да си говорим на ти, а? – попита ме той и кимнах, като се подсмихнах. – Все пак познаваш сестра ми много добре.
-Прекалено добре. – потвърдих и той се намръщи на изказването ми.
-Добре, главното за което дойдох е, че разбрах, че ти си наредил да получа обслужването, докато бях в болницата и си платил всичко. –обясни всичко и се усмихнах самодоволно.
-Така е. – отново потвърдих. – Но не го направих заради теб, а заради скъпата ти сестра, която беше много разстроена тогава.
-Колко благородно. – изсумтя той и се ухилих. – Но не можеш да я купиш с пари, колкото и диаманти да й подариш, тя нищо няма да приеме.
-Знам това, не съм и се опитвал. – отвърнах му спокойно и той ме погледна невярващо.
-Дойдох да ти се издължа. – заяви внезапно и го изгледах мрачно.
-Не обичам някой да ми връща. – казах му твърдо.
-Аз пък не обичам да съм длъжен на някой. – отвърна ми също и гледах мрачно, как изкара портфейла си и постави парите на масата. – Попитах лично, колко е струвало всичко и сумата е точна. – заяви ми.
-Разбира се, Летисия ми бе споменала не веднъж, че си много горд. – отбелязах с мрачно изражение.
-Знаеш ли? За последен път ще ти кажа да забравиш за сестра ми. – предупреди ме и се подсмихнах. – Не я заслужаваш.
-О, нима? – запитах насмешливо.
-Да. – потвърди, гледайки ме сериозно. – Заслужава някой добър, някой който ще се грижи за нея, който ще я защитава, който ще я обича и ще й бъде верен. А ти не си никое от тези неща. – заключи накрая.
-Само някои, не всички. – не се съгласих аз.
-Господи радвам се, че ти е изневерила и че всичко е приключило между вас. – отбеляза и го погледнах изненадано.
-Това ли ти е казала? – попитах го учуден. – Да, вярно е, че ми е изневерила, но все още не съм приключил с нея.
-Но тя приключи с теб. – заяви ми отново и се намръщих, след което се запъти към вратата. – Довиждане г-н. Уилсън. Надявам се пътищата ни повече да не се засекат. – изрече и след това излезе от кабинета, като гледах мрачно парите, които бе оставил на масата.
-Ник!- извиках, като вдигнах телефона. – Ела. – наредих му вбесено.
-Какво има? – запита веднага той, като връхлетя в кабинета.
-Изхвърли тези пари. – наредих му ядосано, а той ме изгледа невярващо. – Изгори ги, дай ги на някой бедняк. Не ме интересува. Махни ги от очите ми. – заповядах му вбесено и той забързано прибра парите и след това излезе от кабинета.
Сипах си една чаша уиски и веднага изпих глътка от нея, надявайки се да успокои гнева ми. За какъв се мисли? Не стига, че снощи се бяхме сбили, ами сега ми идва в офиса и ми връща пари! Наистина мразех, някой да ми връща, след като съм го дал, значи съм го дал и точка. Полудях, когато веднъж Летисия ми върна едни дрехи и ги изгорих. В това нещо двамата си приличаха. Мразеха да са длъжни на някой. Приключила с мен! Ще я видим тази работа, колко е приключила в действителност. Внезапно телефона ми звънна и вдигнах.
-Да. – проговорих с малко ядосан тон, още не ми бе минало.
-Антъни. – проговори познат женски глас и въздъхнах раздразнено. Само тя ми липсваше! – В града съм.
-И? – запитах я незаинтересован.
-Правя изложба довечера, реших да те поканя, ако искаш да дойдеш. – обясни ми, Ариана.
-Ще видя, имам много работа днес. – отвърнах й.
-Добре, знаеш къде ми е галерията. Ще те чакам. – каза и след това затвори телефона.
Адвоката ми дойде след един час, след като Ник му се бе обадил. Той веднага щеше да се заеме с документите за съда с това списание. Поговорихме си около един час, а след това си тръгна, като ми заяви, че още утре ще им прати призовката. Останах доволен, той бе страхотен адвокат и винаги печелеше делата. Хмм, да отида ли в галерията на Ариана? Защо пък не, а и винаги съм се възхищавал на изложбите й. Прибрах се вкъщи, като се преоблякох и след това отидох в галерията. Имаше много хора, които разглеждаха, както и аз. Картините бяха хубави, Ариана работеше с най-добрите художници, а и понякога и тя рисуваше, но не бе чак толкова добра.
-Радвам се, че дойде. – чух гласът й и се обърнах да я видя. Бе облечена в елегантна светло кафява рокля. Косата си я бе вдигнала на кок, пускайки няколко кичурчета от пред. Извика сервитьора, като си взех една чаша шампанско. – Харесват ли ти?
-Да. – потвърдих. – Може да купя някоя. – отбелязах замислено.
-В другото помещение са най-новите. – информираме. – Ела. – подкани ме, като ме хвана за ръката и отидохме там, като почнах да оглеждам.
-Лондон? – попитах, виждайки едно изображение на сградите в Лондон.
-Да. – потвърди. – Запознах се с един добър художник там, това е неговата творба. – обясни ми.
-Съпруга ти не е ли тук? – запитах любопитно.
-Не. – отвърна ми. – Остана, понеже имаше работа.
-Значи не те придружава, а? - попитах с горчивина и тя просто кимна.
-Как си ти? – запита ме, докато гледахме една друга творба. – Още ли с онова момиче?
-Не. – отсякох и тя ме погледна изненадано. – Разделихме се.
-Мислех, че я обичаш. – сви рамене. – Нали така ми каза.
-И все още я обичам. – отвърнах й нарочно и тя ме погледна учудено.
-Тогава защо не си с нея? – попита ме объркана.
-Защото така. – отвърнах й, без конкретен отговор.
-Казах ти,че не е твой тип. –припомни ми я изгледах намръщено
-Мисля, че аз самият мога да определя, кой е моят тип. – отвърнах й спокойно.
-И онази, Валерия ли? – запита внезапно и я погледнах учудено. – Съжалявам, прочетох списанието.
-Ще ги съдя. – отвърнах й кратко и тя се усмихна.
-Знаех си, че не е вярно. – изрече весело.- Никога не си позволявал и на едно списание или вестник да пише за теб. Помниш ли, когато излезе първата статия за нас? – попита ме, като се засмя, а аз се намръщих. – Бяха на хванали в мокрия дъжд и изглеждахме ужасно на снимката. – засмя се, като си припомни.
-Това е минало, Ариана. – отвърнах й и тя се натъжи.
-Знам. – потвърди. – Но все още не мога да накарам чувствата ми към теб да угаснат.
-Прави повече секс със съпруга си. Ще помогне. – казах й безцеремонно и тя ме изгледа невярващо.
-Не може да искаш наистина това? – запита ме леко ужасена.
-Не искам нищо свързано с теб. – въздъхнах аз и ме погледна мрачно. – Не ме интересуваш вече.
-Тогава защо дойде сега? – запита ме объркана.
-Много добре знаеш, че харесвам изложбите. За това дойдох. – отвърнах й просто. – Не заради теб. – допълних, като се уточних ясно и точно.
-Значи изложбите са по важни от мен? – запита с горчивина в гласа си.
-Всичко е по важно от теб, Ариана. –отвърнах й и видях тъгата в очите й. – Отдавна не си важна за мен. Кога най-накрая ще го разбереш?
-Но ти ме обичаше. – проплака накрая и я изгледах мрачно.
-Любовта се ражда и умира. – отвърнах и просто. – Ти я унищожи.
-Съжалявам, съжалявам. – изрече плачейки. – Трябваше да кажа „не”. Не обичам съпруга си, той е ужасен. – изрече и я погледнах невярващо.
-След като не си щастлива, тогава поискай развод. Просто е. – казах й спокойно и ме погледна с някаква надежда. – Но не си мисли, че бих те приел отново. – по-бързах да добавя. - Направи го заради себе си, за да си щастлива. Бъди независима, а не малката принцеса на мама и татко.
-Като го казваш, звучи толкова лесно, но не е. – изрече, като изтри сълзите си.
-Не можеш да чакаш, някой друг да направи всичко вместо теб и после да очакваш, че всичко ще е наред. Трябва сама да положиш усилия и чак тогава ще има резултат. Ако просто чакаш, нищо няма да постигнеш. – обясних й всичко. – Ти си свикнала всички да ти казват, какво да правиш и какво не. Вземи поне веднъж нещата в свой ръце. Направи нещо за самата себе си, не заради някой друг. – заключих накрая, а тя ме гледаше вече със по-спокойно лице. – Ще тръгвам, изложбата беше хубава. - казах й и тя помръкна. – Довиждане, Ариана. – изрекох, като протегнах ръка и погалих лицето й. – Надявам се да се слушаш в съветите ми, наистина много ще се радвам. – допълних, а след това се отдръпнах от нея и си тръгнах и излизайки на чист въздух.

Бях бесен. Адвоката ми беше дал призовката на собственика на списанието, а после ми се обади и си определи среща с мен. Съобщи ми, че са му платили, за да направят статията и то заради самата, Валерия. Валерия им бе платила! Ах, колко опасни можеха да бъдат жените. Собственика ми бе предложил компенсация, само и само да не се стига до съд. Отказах компенсацията и му заявих, че няма да го съдя. Обадих се на Валерия и й заповядах веднага да се срещнем. Каква кучка бе само. Играеше опасно, искайки да повлияе на обществото и всички да си помислят, че имаше връзка с мен, но нямаше да стане.
Чаках я търпеливо да дойде в ресторанта и след няколко минути се появи.
-Антъни! – възкликна щастлива и дойде, като ме целуна по-бузата. –Толкова се радвам да те видя.
-Аз, пък не, Валерия. – отвърнах й, мразейки лицемерството и тя ме погледна учудено.
-Какво ще желаете? – запита сервитьора и му поръчах салата и вино, а тя си поръча обедният специалитет и също вино.
-Защо изглеждаш толкова мрачен? – запита ме любопитно, Валерия.
-Знам, какво си направила. – казах й, гледайки я непоколебимо в очите, които ме гледаха не разбирайки. – Платила си на списанието да публикуват статията.
-Не знам за какво говориш. – изрече тя преструвайки се и се подсмихнах.
-Ако ме познаваше добре, щеше да знаеш, че щях да заявя дело срещу тях за неверни слухове. – обясних й със спокоен глас и тя ме погледна притеснено. – Но собственикът, явно не желаеше да загуби милионите си заради теб и направо ми каза истината. – съобщих й спокойно и усетих нервността й.
-Добре, платих им, и? – запита ме дръзко, сваляйки маската си и се подсмихнах. – Какво ще направиш?
-Първо ще обява публично, че нямам нищо общо с теб. – заявих и тя ме изгледа намръщено. – А после си взимаш парцалките и да не си се мярнала отново пред очите ми. – обясних й всичко точно и ясно. – Наистина мразя, когато някой ми играе мръсно.
-А, значи само ти имаш право да играеш мръсно, така ли? – запита ме с ядосан тон.
-Аз никога не играя мръсно, Валерия. – поправих я спокойно. – Винаги играя открито.
-Ти си толкова… - започна тя, търсейки правилната дума и се подсмихнах. – Самовлюбен и властен.- усмихнах се. Така беше. Който не ме харесваше, можеше да си върви по пътя. Взех чашата си изпих глътка от виното си. – Това не е ли тайнствената ти приятелка? – запита ме внезапно и я погледнах не разбирайки за какво говореше.
Проследих погледа й, обръщайки се и тогава видях Летисия. Беше с някакъв мъж и очевидно бе среща. Но най-изненадващото бе, че познавах този мъж.- Лукас Диъс. Беше приятел с Дейвид, който ходеше със сестра му. По дяволите! От къде са се запознали? Спомнях си смътно, че го бях видял вечерта на рождения си ден. Но какво правеше с нея? Какво правеше с моята жена!? „Моята жена”, колко хубаво звучеше, но не бе такава.
-Нещо не ти допада, май? – запита ме, Валерия и се обърнах към нея, като се усмихнах фалшиво. – Така и не разбрах, коя е тя?
-Няма й да разбереш. – отвърнах й с твърд тон – Хайде, тръгваме. – подканих я и ме погледна недоволна. – По-точно ти си тръгваш. – уточних се и ме изгледа учудена, като платих сметката и станахме.
-Не бъди толкова груб. – изрече тя намръщено и се насочих към масата на Летисия и Лукас.
-Лукас! – възкликнах изненадан, когато отидох при тях и Лукас ме погледна също изненадан да ме види, а Летисия замръзна на мястото си, гледайки ме смаяно.
-Антъни, какво правиш тук? – запита радостен той, като стана и ме прегърна.
-Имах делова среща. – отвърнах му, усмихвайки се, а Валерия повдигна веждите си изненадано. – Това е Валерия, а това е Лукас Диъс. – представих ги за мое съжаление и те се здрависаха.
-Приятно ми е. – отвърна усмихнат, Лукас и после ме погледна. – Бързаш ли? Ако искаш седни при нас, отдавна не сме се виждали.
--С удоволствие. – отвърнах учтиво, а Летисия гледаше с забит поглед масата. – Валерия трябва да си върви има работа. – подканих я тактично и ме изгледа мрачно.
-Да, добре че ми припомни. – отвърна ми престорено, а след това си тръгна, като Лукас седна обратно, а аз се настаних до Летисия, която ме изгледа мрачно.
-Познавате се, нали? – попита Лукас, гледайки към мен и Летисия.
-Разбира се. – отвърнах му и погледнах Летисия, която ми се усмихна фалшиво.
-Да. – отвърна тя сковано.
-А вие, как се запознахте? – попитах любопитен да узная.
-Ерик Джонсън ни запозна, на рождения ден на Каролайн. – отвърна ми, Лукас усмихнат.
-Колко интересно. – изрекох замислен. – Как си, Летисия? – попитах я, гледайки притесненото й лице.
-Добре. – отвърна ми кратко и се издразних. Държеше се прекалено дистанцирано от мен, което не ми харесваше.
-Извинете, трябва да се обадя. – изрече, Лукас, показвайки телефона си и кимнах, като след това стана и се отдалечи.
-Толкова си нагъл. – започна с ядосан тон, Летисия, като се обърна към мен.- Нямаш работа тук.
-О, напротив, имам. – не се съгласих с нея, гледайки я мрачно. – Какво правиш с него? – запитах с ядосан тон. – И то точно с мой приятел. –изръмжах вбесено, а тя се засмя за моя изненада.
-Не знаех, че се познавате. – отвърна ми тя. – Но дори и да е така, това теб не те засяга повече. – отряза ме бързо и подсвирнах тихо.
-Виж ти, колко силна си станала. – отбелязах мрачно и тя ме изгледа на криво. Прокарах ръката си зад гърба й, все едно я прегръщах и придърпах стола й по-близо до мен.
-Върви си. – нареди ми тихо и те се засмях тихо, като почнах да си играя с косата с й, с пръстите на ръката ми. – Махни си ръката. – отново ми нареди тихо. – Лукас ще дойде.
-Какво? Притеснявате, какво ще си помисли ли? – запитах я усмихвайки се фалшиво, а след това наведох главата си. –Може би трябва да му спомена, че си спала с мен. – предложих тихо в ухото й,помирисвайки аромата й. – И то доста пъти. – допълних и видях как се изчерви от неудобство.
-Само посмей. – изрече, като се обърна към мен с блеснали очи от гняв, а лицето й се оказа опасно близо до моето. – Защо го правиш? – запита ме и я погледнах не разбирайки. – Защо не ме оставиш намира най-накрая? Продължи напред, Антъни, аз вече имам това намерение. – обясни ми и я изгледах мрачно, като внезапно ми кипна.
-Отказваш се от мен, така ли? – запитах я с вбесен тон и тя на всичкото отгоре кимна. – И, какво? – изръмжах й гневно. – Разтвори ли краката си за Лукас?
Тя ме изгледа потресена и невярващо, видях как стисна малкото си юмруче в ръка, искайки явно да ме удари.
-Ти си грубиянин – изръмжа ми тя вбесено, а аз се засмях.
-Не свикна ли вече с лошите ми черти? – запитах я и аз подигравателно.
-Защо не отидеш отново при бъдещата си съпруга? – запита ме раздразнена и повдигнах веждите си изненадано, а после отново се засмях.
-Чела си списанието, а? – запитах я, гледайки я любопитно, дали отново ще имам честта да ми се вбеси, както онази сутрин.
-Отивате си. – отвърна ми със спокоен глас. – Дано да си щастлив с нея. – пожела ми и я погледнах невярващо.
-Слушай, какво… - започнах вбесено, но тогава видях Лукас, който отново се присъедини към нас и си дадох мило изражение. – Случило ли се е нещо? – запитах го със спокоен глас.
-Не. – отвърна ми той. –Всичко е наред, но трябва да вървя. – съобщи ни, което бе идеално за мен и погледна извинително, Летисия. – Съжалявам, баща ми се обади.
-Няма проблем. – отвърна му, усмихнато тя.
-Да се видим утре? – запита я той с надежда и помръкнах. Явно бе хлътнал по нея.
-Да. – съгласи се за моя изненада тя. – Но след работа. – предложи и Лукас кимна.
-Добре, оставям ви тогава. – изрече той, като стана от стола. – Беше ми приятно да те видя отново, Антъни.
-На мен също. – отвърнах му учтиво и след това си тръгна.
-Може ли сметката? – повика сервитьора, Летисия.
-Нямаш търпение да се махнеш от мен, а? – запитах я, докато тя си прибираше нещата в чантата си.
-Всъщност, да. – потвърди тя и я изгледах намръщено.
-Господинът е платил сметката. – проговори сервитьора, когато дойде и Летисия кимна, като стана, а аз я последвах.
Излязохме на вън на улицата, като я хванах за ръката, придърпвайки я към мен.
-Какво ти става? – запитах я вбесено.
-Казах ти, че приключих с теб. – припомни ми с висок тон, а вятърът и виеше косата. –Остави ме намира, Антъни. – помоли ме уморено. – Нямам намерение цял живот да страдам по теб. Ти никога няма да ми простиш, за това ме пусни от живота си.
-О, за да може после Лукас да те утешава, така ли? – запитах я вбесено.
-Лукас не знае нищо и нямам намерение да му казвам. – отвърна ми тя, гледайки ме в очите. – Каза ми, че ако си намеря друг, ще ме оставиш.
-Не съм казвал такова нещо. – изръмжах й гневно, а тя ме погледна изненадано.
-Антъни, моля те! – изрече наистина виждайки умолителността в очите й.
-Нямам нищо общо с Валерия, всичко, което е написано е долна лъжа, ако го правиш заради това. – обясних й с по мек глас.
-Не го правя заради това, а заради себе си. – отвърна ми и я погледнах изненадано. Колко различна бе от Ариана само! –Искам да продължа напред, без теб. – обясни ми отново, все едно бях малоумен. Не бях малоумен, просто отказвах да приема, все още не бях готов да я пусна. Как да я пусна, след като я желаех?
-Добре. – казах накрая с ядосан тон, гледайки я мрачно и пуснах ръката й. – Повече няма да ти се бъркам в живота ти. Прави каквото искаш. – изрекох и след това се отдръпнах от нея, отдалечавайки се и влязох в колата си.
Ударих ядосано с ръцете си кормилото, гледайки я в огледалото за задно виждане, как стоеше за миг замръзнала, но след това се обърна и продължи по пътя си. Наистина съм пълен глупак! Преследвах я, въпреки че ми изневери. Но, по дяволите желаех я, имах нужда отчаяно от тялото й до моето. Бях толкова пристрастен към нея. Как е възможно да се влюбя толкова безумно в нея? Тази любов не можеше да се сравнява с Ариана. Беше много по-силна, много по-могъща. Да, бях с други жени, но вече знаех отлично каква бе разликата. Не чувствах нищо към тях, не чувствах и най-малкото желание, което чувствах към Летисия. Единствено тя пробуждаше желанието ми ужасно много и ужасно бързо. Само един поглед към нея и веднага исках да я любя, да я целувам на всякъде. Но, добре. Щом искаше да я оставя, ще я оставя. Нямаше да й се моля и да приличам като някакъв загубен глупак. Нямаше и не можех да й простя. Може й да я обичах, но никога нямаше да забравя предателството й.

&&&

-Значи наистина искаш да продължиш напред. – проговори, Кристина, като й споделих всичко, какво бе станало и кимнах.
Бях на работа, а тя седеше срещу мен на бюрото ми и пиехме кафе.
-Ти си наистина много силна. Поздравявам те. – изрече и искрено ми се възхищаваше, но аз поклатих глава.
-Не ми е толкова лесно. –казах й, изпивайки глътка от кафето си. – Знаеш ли, какво е да се забрави мъж, като Антъни? – попитах я намръщено и тя се засмя.
-Разбира се, че ще е трудно. – съгласи се, като кимна. – Никога не е лесно да забравиш някого, когото силно си обичал, а тъй като разбирам, ти си го обичала много. – съгласих се, като кимнах леко. – Но важното е, че искаш да го направиш и си направила първата крачка. Хубавото е, че и излизаш с други момчета, това също ще ти помогне много.
Въздъхнах. Да, Лукас бе готин, приятен, мил мъж. Може би го харесвах, но не изпитвах силните чувства, които изпитвах към Антъни, а може би никога нямаше да ги изпитам отново. Той бе просто единствен, нямаше друг като него. Страстта с която ме целуваше, с която правеше любов с мен, страстта с която и аз му отвръщах, беше просто единствена и само за него.
-Замисли се. – чух гласът й и тръснах глава.
-А, какво става с теб и милият ми брат? – запитах я любопитно, а тя помръкна. – Не се е държал грубо, нали?
-Ами… - започна чудейки се явно дали да ми каже, а аз я погледнах очакващо.
-Аз ти разказвам всичко, не е честно ти да криеш от мен. – упрекнах я.
-Но става въпрос за брат ти. – изрече притеснено.
-Ще си представя, че говориш за друг. – намигнах й, а тя се засмя притеснено.
-Добре. – примири се накрая. – Спах с него. – оповести, като се изчерви от неудобство и я погледнах леко слисана.
-Продължавай. – подканих я, като кимнах. –Не е нещо ново, което не съм чувала за него.
-Беше когато се сбиха с Антъни. – обясни ми и се намръщих при спомена. – Беше ядосан тогава и се опитах да го успокоя. –вдигнах веждите си изненадано и леко се ухилих. – Не ми се смей. – каза ми притеснително и стиснах усмивката си. – После се и напи и го закарах до тях, защото не можеше да кара пиян и после…еми знаеш. –изрече накрая. Беше ми ту смешно, но и ту ми бе някак странно. Не исках да я нарани, както по принцип правеше.
- Знаеш какъв е, нали? – попитах я тактично.
-Разбира се, че знам. – отвърна ми веднага. – Но беше толкова хубаво. – изрече и отново почервеня, като домат. Боже, да обсъждам сексуалният живот на брат си с нея бе просто…
- Добре, не искам да знам никакви подробности за сексуалността ти с него, защото се ужасявам. – казах й и тя се засмя нервно. – До сега не съм говорила с никоя, от така да кажа, приятелките му, имаше само едно момиче, което бе по-приятно, но я заряза след седмица. – казах й, а тя помръкна. – Съжалявам. –по-бързах да й кажа и тя се усмихна леко. – Наистина ще се радвам, ако нещо се случи по-сериозно между вас, но това зависи само от него.
-Така е. – кимна леко, съгласявайки се.
-Кристина! – проговори, Дайен Ричърдс, като излезе от кабинета си и ни видя.
-Здравей, чичо. – поздрави го тя и го целуна по-бузата.
-Не мислиш ли, че така пречиш на работата на Летисия? – запита я, Дайен, а Кристина го погледна с невинно лице.
-Само си говорим. – отвърна му тя мило. – Пък й сега няма кой знае каква работа. – отбеляза и Дайен се засмя.
-Е, г-це. Ернандес спечелихте си много добра и нахална приятелка. – отбеляза той, а Кристина го погледна намръщено.
-Аз? Нахална? – запита тя уж ужасно обидена.
-Да, понякога можеш да бъдеш много нахална. – отвърна й спокойно, Дайен.
-Само, когато е необходимо. – уточни се тя и се усмихнах.
- И предполагам искаш да освободя по-рано приятелката ти? – запита я той.
-Еми…само ако си добър работодател. –изрече тя, гледайки го отново невинно.
-Свободна сте за днес г-це. Ернандес. – каза ми той и го погледнах изненадана.
-О, но аз… - започнах да протестирам.
-Тръгвайте, иначе всички ще чуят за разговорите ви. – каза той, като ми намигна и след това влезе обратно в кабинета, а Кристина ми се ухили.
-Повярвай тук има уши и очи на всякъде. – каза ми тя, правейки се на ужасена и се засмях.
Взех си нещата и след това излязохме от сградата. Разхождахме се до края на деня, обикаляйки на всякъде. Беше ми забавно с нея, но внезапно усетих, че почна да се държи някак странно. Смееше за всичко и я гледах предпазливо. Определено й имаше нещо. Седнахме в един бар, като тя си поръча уиски, а аз Маргарита. Гледах я как танцуваше с две момчета и започвах да се притеснявам. Да се обадя ли на брат ми? Или пък можех и сама да се справя. Но какво и имаше? Докато бяхме в сградата се държеше нормално. Станах от масата и след това я задърпах, карайки я да излезем вънка.
-Взимала си наркотици, нали? – попитах я високо, обвинявайки я, а тя се засмя.- Кога успя? Бях през цялото време с теб? – запитах я озадачена.
-Когато отидох в тоалетната. – отвърна ми смеейки се и я изгледах невярващо.
-Защо го правиш? – запитах я не разбирайки.
-Не ти разказах всичко. – започна тя, като се клатушкаше напред и назад. –За пръв път си взех трева, но май беше прекалено голяма доза. – и отново се засмя. – Тъпият ти брат ме обвини, че съм наркоманка. Спа с мен, само за да му кажа, от къде съм била взимала наркотици, които всъщност не съм. Разбираш ли, използва ме, само за да му дам информация, която дори не знам. – и след това се хвана за стълба, за да не падне, а аз я гледах невярващо и състрадателно. Ама че е безчувствен кретен. Същият като Антъни.
Започна да повръща на тротоара, хванах я и за карах до тревата, поне там да повръща, като си изкарах телефона.
-Ела веднага. – наредих, когато брат ми вдигна телефона си.
-Къде е това веднага? -запита ме объркан.
-Пред бар „Джоя”. – отвърнах му и след това затворих телефона и се обърнах, като видях, че бе спряла да повръща, а сега бе влязла в фонтана.
-О, боже! – простенах невярващо. Отидох към фонтана, опитвайки се да я хвана, но не можах. – Хайде, излез. – казах й, но тя не ме послуша, а след това се подхлъзнах и паднах в водата. – Страхотно. – измърморих под нос, като се намокрих цялата, а хората, които минаваха ни гледаха неодобрително. – Хайде, Кристина. – наредих й, като я хванах за ръката, дърпайки я, но отново не успях и се пльоснах по корем в водата. Хванах се за плочките и се изправих, като тогава видях, как Дейниъл ни гледаше невярващо.
-Топла ли е водата? – запита ни той, явно чудейки се дали да ни се развика или да се разсмее.
-Топла е. – отвърнах му с помръкнало изражение.
-А, на нея какво и е? – запита ме, гледайки подозрително, Кристина.
-Пияна е. – излъгах го нарочно. – Ще я хванеш ли? -помолих го и се подсмихна.
Дейниъл протегна ръка, мъчейки се да хване Кристина, но тя му избяга от обсега му и видях как се ядоса. Приближи се още по близо и я дръпна за ръката, но после и той падна.
-Топла ли е водата? – запитах го и аз, когато се изправи и ми изръмжа.
-Много топла. – отвърна ми, а след това хвана бързо, Кристина и я изкара от фонтана и аз най-накрая също излязох от него.
-Не ме докосвай отново. – извика му Кристина, докато той я носеше.
-Стига съкровище, не прави сцени пред сестра ми. – каза й то и след това я вкара в колата.
-С теб ще си поговорим вкъщи. –казах му, гледайки го ядосано.
-Какво пък съм направил? – запита ме объркано.
-Вкъщи – казах му, като се качих в колата до него, а след това закарахме, Кристина у тях.

Прибрах се вкъщи, като аз и брат ми бяхме целите мокри. Дейниъл изкара една хавлия, като ми я подаде и я взех и изкара също за себе си.Гледах го на криво, как си сушеше косата си с нея.
-Защо ме гледаш така? – запита, нарушавайки мълчанието и ме погледна с интерес. – Все едно съм извършил някакво престъпление. – изсумтя той.
-Наистина си извършил. – проговорих и той повдигна изненадано веждите си.
-Казвай направо. –подкани ме с досада.
-Наистина ли си използвал, Кристина, само за да измъкнеш информация от нея? – запитах го мрачно и той подсвирна тихо.
-И да и не. – отвърна ми, като се ухили, но на мен не ми бе смешно.
-Обясни. –подканих го и аз очакващо.
-Намерихме в нея голяма доза дрога, когато я арестувахме. – започна да ми обяснява всичко. – Твърдеше, че не е знаела за това и че никога не е взимала наркотици. Просто си помислих, че може би познава дилъра. – сви раменете си незаинтересован.
-И си помисли, че ако се сближиш с нея, тя ще ти каже нещо, което не знае. – допълних вместо него с ядосан тон и той на всичкото отгоре кимна. – Как може да си такъв? – запитах го вбесена и той ме изгледа учудено.
-Хей, от кога ми държиш сметка, за това коя чукам и защо я чукам? – попита ме и той с вбесен тон и го изгледах невярващо.
-Казах ти, че харесвам, Кристина. – викнах му вече. – Приятелка ми е, а ти се държиш с нея все едно е някакъв парцал. – изрекох силно раздразнена. – И, ако искаш да знаеш, днес за пръв път бе взела трева. – допълних и Дейниъл ме изгледа невярващо. – Явно си е помислила, поне да има за какво да я обвиняваш. –троснах му се сърдито.
-Значи се е надрусала? – запита с ядосано и мрачно изражение, а аз простенах. Ама, че съм глупачка! – Невероятно! – възкликна и след това се ухили, а аз поклатих глава удивена на акъла му.
-Лягам си. – съобщих му, крайно сломена, а той ме погледна с леко угрижени очи.
-Не си ли гладна? – запита ме, усещайки леко разстроения му глас. Иска да му правя компания, а?
-Не. – отсякох и се запътих в стаята си. Взех си освежаващ душ, като си сложих нощницата и след това потънах в мекото и топлото легло.
На следващият ден отидох по-рано на работа, защото исках да видя как е Кристина. Позвъних на вратата и ми отвориха кат влязох и за малко щях да се сблъскам с баща й.
-Здравей те, гн. Ричърдс. – поздравих го учтиво.
-Здравей, Летисия. – проговори той, като ми се усмихна мило. – Дъщеря ми е в стаята си. Е, ще ви оставя да си побъбрите. – каза и след това мина покрай мен, като излезе от апартамента.
Влязох в стаята на, Кристина, виждайки я да седи на дивана още по нощница.
-Здрасти. – поздрави ме тя, усмихвайки се леко.
-Как си? – попитах я с угрижено изражение.
-Не питай. – помръкна тя и въздъхна тежко.- Повече никога няма да го правя, кълна ти се. – и ме погледна с виновно изражение. – Много ли се излагах?
-Не. – излъгах, като поклатих глава и се усмихнах. – Вече по-добре ли си?
-Горе долу. – отвърна с мрачно изражение. – Опитвам се да се съвзема. До преди малко, баща ми яко ми четеше лекции. – сподели ми с безрадостен вид.
-Важното е повече да не взимаш подобни неща. – изрекох, сядайки до нея, а тя положи главата си върху рамото ми. – И най-вече да не се влияеш от загубеният ми брат. – допълних и отдръпна главата си, като ме погледна изненадано.
-Какво? – попита ме с учудена физиономия. – О, нали не съм казала за…
-Да. – потвърдих, като я прекъснах.
-Съжалявам. – отвърна ми веднага. – Наистина е гадно, че си му сестра. – заяви ми и повдигнах веждите си изненадана. – В смисъл, че не мога да ти казвам все пак всичко.
-Разбира се, че можеш да ми споделяш всичко. –възразих аз, а тя поклати глава.
-Не и това. – протестира тя и се намръщих. Въздъхнах и станах от дивана.
-Трябва да отивам при чичо ти. – съобщих и тя кимна.
-Приятна работа. – пожела ми. – Може да се видим по-късно.
Кимнах и излязох от апартамента й, а после отидох на работа.До пет часа следобед бях плътно до бюрото си, оправяйки документи и вдигайки на телефонните обаждания. По едно време Лукас ми се обади да се видим по-късно и се съгласих. След като свърших работа излязох от сградата и Лукас ме чакаше от вън с колата си.Запътих се към него бавно, а той ми се усмихваше ослепително. Когато се приближих вече до него изкара от ръката си червена роза и погледнах нея и него доста изненадана.
-Какво е това? – запитах го учудена.
-За теб. – отвърна ми и подаде розата като я взех и я помирисах. Уау! Отдавна не бях получавала цветя.
-А по-какъв повод? – запитах го с интерес.
-Никакъв. Просто така. Не може ли да ти подаря без повод цветя? – запита и той и се засмях притеснено. Разбира се, че можеше. Беше хубаво някой да ти подарява нещо без никакъв повод. Антъни никога не го правеше. Водеше ме по скъпи ресторанти и ми подаряваше скъпи дрехи, които не можех да приема. Но розата бе съвсем малък красив и учтив жест, който със удоволствие бих приела.
-Благодаря ти. – казах накрая и му се усмихнах искрено.
-Хайде. – подкани ме и ме хвана за ръката, като преплете пръстите си с моите, а после започнахме да се разхождаме.
Лукас бе много мил, красив и добър. Може би, ако не бях срещнала Антъни, щях да се влюбя в него и бях сигурна, че щеше да е красива любов, такава за каквато си мечтаех. Но беше късно. Сърцето ми принадлежеше все още на Антъни. Но се бях заканила да го забравя, да се опитам да продължа напред без него, колкото и трудно да беше.
-Разказах на сестра ми за теб. – заговори, Лукас и го погледнах учудено.
-Така ли? – запитах изненадана, докато вървяхме из парка.
-Да. – потвърди той усмихнато. – Много иска да се запознае с теб.
-С удоволствие бих се запознала с нея. – отвърнах му усмихнато.- Тя е по-голяма от теб, нали?
-Да. – потвърди, като се спряхме пред малкото езеро, където имаше няколко бели лебеда. – С две години. – допълни и ме пусна, като се наведе, искайки да погали единият лебед, но той не се приближаваше до него. –Хайде, ела де. –подкани той лебеда, но не го правеше и се изкикотих.
-Дай му някаква храна и ще дойде. – предложих му усмихнато. Лукас се обърна към мен с леко намръщено изражение.
-Не нося нищо в себе си. – отвърна ми и се засмях на тъжния му вид. Той стана и отново почнахме да се разхождаме.
-Обичаш ли животните? – запитах го любопитно.
-Да. – потвърди. – Вкъщи имаме една дебела котка, а на двора немска овчарка, Тара, която много си я обичам. – информира ме и го изгледах учудено.
-Защо не я взе със себе си да я разходиш? – попитах го любопитно.+
-Защото не знаех дали харесваш кучета. – отвърна ми веднага. – Някои хора, все пак ги е страх от тях.
-Мен не. – изрекох усмихнато. – Следващият път я вземи.
-Добре. –отвърна много доволен усмихвайки се. – Да хапнем? -предложи след малко.
-Да, може. – съгласих се, усещайки лекото къркорене в стомаха си.
Върнахме се до колата му и след това той спря пред един ресторант. Тъкмо когато се канех да изляза от колата, телефона ми звънна, виждайки, че бе Каролайн.
-Здравей, Каро. – отвърнах веднага, като вдигнах.
-Лети, какво правиш? Отдавна не сме се виждали. – проговори веднага тя, усещайки тъжния й глас.
-Да, съжалявам. Бях заета. – отвърнах й, като излязох и Лукас ме чакаше пред вратата на ресторанта.
-Искаш ли да се видим сега? – попита ме веднага.
-Ами, в момента съм с Лукас. – отвърнах й леко притеснена.
-Лукас!? – възкликна усещайки изненадания й глас.
-Да, Каро. – потвърдих тихо.
-На среща ли сте? – запита ме с весел глас.
-Нещо такова. – отвърнах й.
-Добре, след като свърши срещата ела вкъщи. Искам всички подробности. – заяви ми веднага, като се изкикоти.
-До после, Каро. – казах й намръщено и затворих телефона.
-Беше, Каролайн. – съобщих на Лукас, който ме гледаше любопитно.
-Как е тя? – запита ме весело. –Проверява ли те?
-Добре е. – отвърнах му кратко и се засмя, а след това ми отвори вратата кавалерски.
Влязохме в ресторанта, като си поръчах пържени картофки, салата и пилешки гърди. Лукас ме погледна изненадано.
-Гладна съм. – отвърнах му просто, като леко се изчервих, а той отново се засмя.
-Радвам се, че имаш апетит. – изрече одобрително.
Той също си поръча пилешки гърди, свинска пържола с гъбен сос, картофена салата и пиле с бекон.
-Аз съм по-гладен от теб. – информира ме той на смайването ми. – Но винаги мъжете ядем повече. –изрече, като се засмя.
И къде се побираше тази храна? Запитах се намръщено, не беше пълен, беше си слаб. Тъмните му кафяви очи ме погледнаха развеселено. Хапнахме, като аз дори не успях да си изям картофите, но за разлика от мен Лукас си изяде всичко, да се зае и с моите картофи, а после поръча и десерт.
-Лукас не мога да хапна нищо повече. – изрекох, наистина изтощена, а той се засмя.
-За една торта ще намериш място. – усмихна се, а аз поклатих глава. – У вас ли да те закарам после?
-Не. – отвърнах му. – Ще ходя при Каролайн. –съобщих му.
-Добре, тогава ще закарам при Каролайн. – съгласи се.
Опитах тортата, наистина бе много вкусна, но не можех да я изям. Лукас повика сервитьора за сметката, като настоях да платя моята част, но той отказа и плати цялата. След това се качихме отново в колата и ме закара у Каролайн. Той излезе от колата преди мен, като ми отвори вратата и излязох.
-Голям кавалер си. – отбелязах усмихнато.
-Такъв съм. – отвърна ми той, а изражението му стана сериозно. – Надявам се да си прикарала добре с мен.
-Разбира се. – отвърнах, като кимнах, а той въздъхна.
-Може ли да те целуна, Летисия? – запита ме внезапно и го погледнах смаяно. Уау! Той ме пита. Нямаше нищо общо с Антъни. Антъни не би ме питал, а направо щеше да го направи. Да му позволя ли? Кимнах леко сковано. Лукас се приближи към мен по-близо и наведе главата си, можейки да усетя мъжкия му аромат. Устните му бяха на сантиметри от моите и затворих очите си, като усетих как преплете ръката си в косата ми и ме придърпа към себе си, а след това усетих и устните му върху моите. Целуваше ме нежно, топлите му устни обикаляха около моите. Но не чувствах онази луда страст. Беше просто нежна целувка, дори и не пусна езика си в устата ми. Отдръпна се от мен и отворих очите си, като ме гледаше ослепително.
-Наистина те харесвам, Летисия. – проговори той тихо и нежно, като вдигна ръката си и започна да гали нежно лицето ми. Какво можех да му отговоря? Аз също го харесвах, но само това. Не изпитвах онези луди чувства, както при Антъни. Но пък може би с времето щях да го обикна повече.
-Аз също. – отвърнах му усмихнато, но тогава очите ми забелязаха зад него, пред входната врата на Каролайн, Кристиян и…о боже, Антъни. Замръзнах и се сковах на място. Гледаше ме с безизразни очи и пълна безчувственост.Лицето му не издаваше никаква емоция. Лукас забеляза изражението ми и се обърна и тогава също ги забеляза.
-Кристиян, Антъни. – възкликна високо Лукас изненадан и те двамата се приближа към нас.
-Здрасти, Лукас. – поздрави го мило Кристиян, а Антъни го гледаше с много мрачно изражение. – Лети, как си?
-Добре. – отвърнах тихо, опитвайки се да успокоя ритъма на сърцето си. Господи трябваше ли да ме види, как се целувам с Лукас? И то първата ни целувка!
-Лукас. – поздрави го учтиво за моя изненада, Антъни. Не можех да определя какви бяха емоциите му, прикриваше ги много добре.
-Тъкмо докарах, Летисия, че иска да се види с Каролайн. – съобщи им Лукас.
-Тя е горе. – информира ме веднага, Кристиян.
- Е, добре. Тогава ще тръгвам. – изрече, Лукас, като ми се усмихна. – Беше страхотна вечер, Лети. Благодаря ти. – каза ми мило.
-Да. – отвърнах само, защото не смеех да кажа, каквото и да е в присъствието на Антъни.
-А, забрави си розата. – възкликна внезапно той и отвори колата, а аз исках да се скрия вдън земя.Не смеех да погледна към Антъни, а Лукас ми подаде розата, като я взех в ръката си.
-Благодаря ти. – отвърнах сковано. – Аз...ще отивам при Каролайн. – заявих накрая, искайки да се махна от тази ужасна ситуация и се обърнах, като се запътих към входа.
-Лукас бързаш ли? – чух как го запита, Антъни и замръзнах на мястото си. – Ако искаш може да отидем да пийнем по нещо. – Какво!? Не, не. Не! Не, приемай. Не приемай! Замолих се ужасена.
-Всъщност не. – отвърна той и вътрешно простенах ужасена. – Нямам никаква работа.
-Добре, тогава да отидем в един бар на близо. – предложи, Антъни.
Не исках да слушам нищо повече и се запътих забързано, като влязох вътре, а сърцето ми думкаше бясно. Изкарах с треперещи ръце телефона си и написах на бързо смс.
„Само посмей да му кажеш за нас! Кълна се, че никога няма да ти простя и ще те намразя много”.
Изпратих го на Антъни. Защо се бърка? Нали каза, че повече няма да се бърка в живота ми. Защо тогава ще се вижда с него? Какво ще направи? О, как мразех да съм в неведение и да се чудя какви действия би предприел.
-Лети. – проговори, Каролайн като ме видя и отидох при нея. – Как беше с Лукас? – попита, като се изкикоти.
-Добре. – отвърнах. – Докато не се появи, Антъни пред домът ти. – информирах я и тя се намръщи.
-Дойде с Кристиян. –отвърна ми – Знаеш ли? Беше много странен, някак отдръпнат…не знам. – започна замислено, а аз я гледах учудена и не разбирайки. – Мисля, че е свързано с теб.
-Може и да е вярно. – свих рамене. – Приключих с него, Каро. – заявих й и тя ме погледна невярващо. – И му го заявих, да ме остави намира веднъж завинаги.
-О, Лети! – възкликна изненадана и ме прегърна. – Съжалявам, сигурно ти е много тежко.
-Справям се. – отвърнах и кратко. – Или поне се опитвам. Знаеш ли какво стана отвън? – запитах я и тя поклати глава. – Сега Антъни ще ходи заедно с Лукас в някакъв бар. – информирах я и ме погледа слисана.
-О! – възкликна и за моя изненада се ухили. – Сигурно ревнува. – заключи, като се изкикоти, но на мен не ми бе весело. – Лукас знае ли за вас? – запита ме с интерес.
-Не. – отвърнах й.
-Смяташ ли да му кажеш? – попита ме любопитно.
-Не знам. – отвърнах отново. – За сега поне не искам.
-Ами, ако Антъни му каже?
-Ще го убия. – отвърнах й просто. – Ами ти и Кристиян, как сте? – запитах я, искайки да сменим темата за мен.
-Добре. – отвърна ми тя радостна. – Днес ми подари огромна плюшена мечка. – изкиска весело. – Чакай да ти я покажа. – и веднага се запъти към вторият етаж, а аз я чаках послушно на дивана. Слезе отново и се появи с наистина голям кафяв мечок и се засмях.Подаде ми го и веднага усетих мекотата му.
-Страхотен е. – казах й весело.
-Нали? – запита ме цялата сияеща.- Та не ми разказа нищо за Лукас. – заяви ми намръщено, като седна до мен на дивана, а аз гушках мечока.
-Целуна ме. – споделих й най-важното и тя ме погледна весело.
-Как беше? – запита ме искайки да узнае всичко.
-Ами, добре. Беше нежен. – информирах я и отново се изкиска весело.
-Само нежен? – запита.- По-добре ли се целува от Антъни?
-Не. – отвърнах й и тя се засмя. – Но е по нежен и мил от него. – допълних и ме погледна учудено.
-Значи Антъни е не нежен и груб? – запита изненадано. – Защо не си ми казала по рано?- запита ме сърдито.
-Е, има и добри качества. – изрекох и ме погледна любопитно. – Не само лоши. – допълних.
-Но никой не може да се сравнява с него, нали? – запита ме и кимнах тъжно. – Лети най-важното нещо е, да не сравняваш всеки мъж с Антъни. Никой няма да бъде като него, защото всеки човек е различен.
-Знам. – отвърнах й, но гадното е че винаги го правех.
Поговорихме си още малко, а след това си тръгнах и се прибрах вкъщи.

Седнах в един бар, заедно с Лукас. Кристиян не пожела дойде и се прибра вкъщи.По дяволите! Само като го гледах и си спомнях за целувката му с Летисия преди малко.Направо не можах да повярвам на очите си, когато видях това. Толкова много ме заболя и закипях от гняв и ужасна ревност. Да се целува с друг! Друг да я докосва, друг да я целува. Друг да има това, което бе мое. Друг да й се любува, докато аз не можех, защото бях прекалено горд да й простя. Беше права. Гордостта ми щеше да ме погуби. Щях да я загубя малко по-малко. Сега можеше и да не изпитва нищо към него, но постепенно първо щеше да почне да го харесва, после щеше да я целуне, както и стана, после щеше да го обикне повече, после щеше да я люби и докато накрая щеше да отнеме сърцето й, което ми принадлежеше. Лошото бе, че Лукас беше точен мъж, добър, нямаше с какво да го хвана, да го разоблича пред нея.
Изпих една глътка от уискито си и си казахме наздраве с Лукас. Държах се добре с него, прикривах чувствата си от него. Наистина имах намерение да му споделя, че е била моя, но тогава получих шибания й смс. Не иска да знае, а? Ще видим тази работа.
-Вече два пъти се засичам с теб, докато съм с Летисия. – заговори Лукас и се усмихна престорено. – Първо на първата ни среща, а сега и на първата ни целувка. – обясни ми.
-Значи днес си я целунал за прът път? – запитах го и той кимна. – И тя харесва ли те?
-Мисля, че да. – отвърна ми и потиснах болката си.
-Вече опозна ли я добре? – запитах го, искайки да разбера колкото се може повече. Колко далеко са стигнали нещата.
- Горе долу. – отвърна ми, отпивайки от уискито си. – Познавах баща й.
-Така ли? -запитах наистина изненадан.
-Именно той беше хванал изнасилвача на сестра ми. – информира ме.Да, знаех, че сестра му е била изнасилена, но не знаех, това за бащата на Летисия.
-Виж ти, значи от преди си я познавал, така ли? – запитах го с интерес.
-Не. – отвърна ми. – Само я бях виждал. За пръв път я бях видял на погребението на баща й. Тогава не изглеждаше особено добре и не исках да съм нахален.
-Ами ти? – запита ме внезапно и го погледнах объркано. – Все още ли си великия женкар или най-накрая някоя е успяла да хване сърцето ти? – намръщих се. Да и това е моята жена, Лукас. Нямаш право да бъдеш с нея!
-Може и да има. – отвърнах му, без конкретен отговор и той ме погледна любопитно.
-Познавам ли я? – запита с интерес.
-Не. – излъгах, като изпих голяма глътка от уискито си. - Виж, Лукас. – започнах внезапно и той ме погледна. – Знаеш какъв съм, нали? – попитах и той кимна. – Тогава ще разбереш, че вината не е нейна, а моя. Когато пожелая някоя не се спирам пред нищо, докато не я получа.
-Не разбирам за какво говориш. – изрече той объркан.
-Спал съм с Летисия. – отвърнах му направо и ме погледа невярващо. – Тя беше моя и я беше страх да ти признае.
-Какво? – запита озадачен и после въздъхна. – Сега разбирам, защо всеки път, когато те видеше се притесняваше ужасно много от присъствието ти.
-Не й се сърди. – изрекох, гледайки мрачно чашата си.. – Тя…тя не означава нищо за мен. – излъгах и продължих с лъжите. – Беше просто забавление. – довърших и изпих глътка от уискито си.
-Защо точно с нея? – запита внезапно вбесен.
-Защото я пожелах, за това. И после я получих, но след това вече ми стана безразлична. – отвърнах му и ме погледна с вбесено изражение и видях, че стисна юмрука си в ръка. – Хайде удари ме, ако така ще ти олекне. – подканих го със сериозно изражение и ме погледна озадачено.
-Ти си ми приятел. – отвърна с мрачно изражение.
-Но приятелите понякога постъпват глупаво. – отвърнах също.
-Тогава не съм я познавал, когато ти… - започна, но млъкна. – Бело е минало, нали?
-Да. – излъгах отново. – Тя е добро момиче, страхотна жена е и я заслужаваш. – изрекох и ме погледна изненадано.
-О, значи ми я отстъпваш? – запита ме и прикрих гнева си.
- Никога не сме били нещо повече, че да ти я отстъпвам. – поправих го.- Казах ти, беше просто секс.
-Още някой друг за кой трябва да знам? – запита с мрачно изражение.
-Няма, аз й бях първият й. – отвърнах му и ме погледна смаяно. – А, след това беше с един неин колега, но и там нещата не потръгнаха. – информирах го.
-От къде знаеш толкова много за нея? – запита ме смаяно, Лукас.
-Брат ми ходи с най-добрата й приятелка, забрави ли? – запитах го и той вече се досети.
-Аха и сега аз съм следващият. – отбеляза и кимнах мрачно. Поръчах си още едно уиски.
-Вече е трудно да намериш жена, която не е имала минали връзки. – изрекох. – Освен, ако не искаш да е петнадесет годишна. –отбелязах и той се намръщи.
-Но ти си бил първият й. – изрече смаяно. – Как е възможно?
-И аз се удивих. – отвърнах му, спомняйки си първият ни път заедно. – Тези жени вече са рядкост. – заключих накрая и той кимна.
-Трябва вече да вървя. – изрече, като плати своята част и кимнах.
-Надявам се да я направиш много щастлива. - изрекох, прикривайки болката си и той се обърна към мен. – Тя го заслужава. Заслужава някой като теб, който да й бъде верен. – а, аз не бях такъв, допълних на себе си. – Да я обича много и да я защитава от всичко и от всеки. Просто я обичай. – допълних накрая с болка.
-Ще го направя. – отвърна ми, гледайки ме за миг леко объркан и учуден, а след това си тръгна.
Изпих на екс уискито си, поръчвайки си направо цяла бутилка. Единствено това ми оставаше. Да се напия до несвяст и да забравя за болезнената си болка, която ме разкъсваше от вътре. Не можех да повярвам, че направих това. Пуснах я при друг! Пуснах я от живота си. Кога съм станал такъв? Кога ме е променила толкова много, че да бъда толкова великодушен и добър? Да се примиря, че я загубих завинаги. Че предпочитах да бъде щастлива с някой друг, от колкото да е с мен и да я наранявах. Нещо мокро видях как падна на масата и тогава осъзнах, че съм заплакал. По дяволите! Изтрих с ръкава си сълзите, които много рядко се стичаха от лицето ми. Взех бутилката и направо почнах да пия от нея. Защо нямах никакъв късмет с жените? Защо винаги, когато намерих някоя, която да я искам постоянно, винаги се случваше нещо накрая? Първо с Ариана, а после и с Летисия. Явно така ми е било писано. Просто да ги чукам и нищо повече. Поръчах си още една бутилка, когато изпих и тази и започнах да се наливам и с нея. Нямаше да се спра, докато просто не припаднех и не забравех всичко. Изкарах телефона си и набрах номера й, чакайки да вдигне.
-Да. – проговори веднага, когато вдигна. – Защо се обаждаш толкова късно, Антъни?
-Късно ли е вече? – запитах ухилен, нямайки си и на представа колко е часът всъщност.
-Вече е дванадесет. –отвърна ми и бих се заклел, че сега бе намръщена.
-Исках да те чуя. – отбелязах просто. – Гласът ти много ще ми липсва.
-Моля? – запита явно не разбирайки.
-Легнала ли си? – запитах я с интерес.
-Пиян ли си? – запита ме и тя.
-Да, пиян съм заради теб. – отвърнах й истината.
-Вече мен ли обвиняваш за всичко, което ти се случи? – запита ме, усещайки раздразнения тон.
-Разбира се, че ти си виновна за всичко. –съгласих се аз, отпивайки от бутилката. – Знаеш ли на какъв клоун се направих пред новото ти гадже?
-Какво си му казал? – запита ме с притеснен глас.
-Какво ли? Казах му да те обича. – засмях се насмешливо. – Виждаш ли, какъв идиот съм? – запитах с горчивина. – След като си моята жена, а аз те дадох на него. – изрекох с по-силен тон.
-Ти не си добре. – изрече тя след минута мълчание. – По-добре ми се обади, когато си трезвен.
-Не смей да ми затваряш! – предупредих я заплашително.
-Антъни, уморена съм и ми се спи. – изрече тя въздъхвайки.
-Значи си в леглото – заключих аз ухилвайки се.
-Да, легнала сам си. – потвърди и си представих картинката.Само по-една тънка нощница, която само чакаше да я махна.
-Липсвам ли ти? – запитах я, искайки да узная. – Липсвам ли ти да съм до теб в леглото? Липсват ли ти целувките ми?
-Антъни. – проговори тихо, не ми давайки отговор и се усмихнах.
- Знаеш ли, ти ми липсваш много. – споделих й, облагайки се на канапето, отпивайки от бутилката. – Липсва ми тялото й. Нямаш представа, колко много се нуждая от теб. – завърших накрая тихо с болезнен тон, искайки в този момент да бе до мен.
-Ти си пиян, Антъни. – отвърна ми тя, въздъхвайки. – По-добре се прибери вкъщи, вземи си един душ и си легни.
-Не, няма да го направя. – не се съгласих аз. – Не и докато не се напия до несвят и не забравя всичко.
-Защо ме измъчваш така? – запита тя сърдито.
-А ти защо ме измъчваш? -запитах я и аз. – Ще те пусна от живота си, Летисия. Знаеш, че винаги държа на думата си и ще го направя. Но кажи ми как да те изтръгна от сърцето си? – запитах я искайки наистина отговора на този въпрос.
-Като си намериш друга. – отвърна ми за моя изненада. – Защо не се обадиш и не по-тормозиш малко Валерия?
-С тази кучка повече няма да бъда. – отвърнах й раздразнен. – Не и след като ми изигра такъв мръсен номер.
-О! – възкликна. – Еми, има много други жени, които съм сигурна, че с радост ще споделят леглото ти.
-А ти не си ли от тези жени? -запитах я любопитно. – Не желаеш ли да те любя отново?
-О, сега любов ли е вече? – запита ме тя. – Мислех, че е просто чукане.
-Казвах тази дума, защото знаех, че те обижда, защото знаех, че по-този начин те наранявам. – започнах да обяснявам. – Винаги наранявай човека с това, което най-много го боли, намери слабото му място. А на теб това ти беше слабото място.Чукането. Дали е просто секс за мен. Страхът от брат ти се беше запечатал в мозъкът ти още и в началото, когато се срещнахме и за това го използвах срешу теб. – обясних всичко.
-Колко обяснимо. – изсумтя раздразнено. – А на теб кое е слабото ти място? – запита ме и се засмях.
-Ти, Летисия. Ти си слабото ми място. –отвърнах й.
-Да бе. – изсумтя отново, явно не вярвайки. – Е, благодаря ти, че ми обясни най-накрая всичко, но вече наистина ми се спи, а ти се прибирай.
-Ще се прибера, ако ти ме чакаш в леглото. –отвърнах й веднага.
-Няма начин, Антъни. – отсече тя.
-Наистина ли вече си се отказала от мен? – запитах я . – Отговори ми честно, Летисия, както аз бях честен с теб. Обичаш ли ме все още? Имаш ли чувства към Лукас?
-Да, Антъни. – отвърна ми, чудейки се за което точно говореше. – Казах ти, че приключих с теб. Искам да продължа напред. Все още нямам чувства към Лукас, но го харесвам. И, да все още те обичам, но ще се опитам по всевъзможни начини да те забравя. Лека нощ, Антъни, пази се. – и след това затвори телефона.
Метнах телефона силно, който се счупи на земята. По дяволите! До изпих бутилката си направо на екс.
-Извинете господине. – обади се някакъв мъж, който дойде до мен и го погледнах скептично. – Аз съм управителят на този бар. Мисля, че пихте прекалено много сър. Какво ще кажете да ви извикам такси? – предложи учтиво, а аз изсумтях.
-Нямам намерение все още да се прибирам. – отвърнах му раздразнено. – След като още не затваряте, защо просто не ми донесете още една бутилка? – запитах го и той присви очите си. Не изглеждаше много стар, сигурно бе на около тридесет годишен. Беше със тъмно кафява коса, висок и облечен в спортно яке.
-Майкъл, дай една бутилка уиски насам. – викна той към бармана, за моя изненада. – Нещо против да седна при вас? – запита той и махнах с ръка към свободното място. – Казвам се Бен Евънс. – представи се той, подавайки ръката си.
-Антъни Уилсън. – отвърнах учтиво и поех ръката му, като бармана дойде и ни сипа в чашите.
-Това е за сметка на заведението гн. Уилсън. – намигна ми той и се подсмихнах. – Е, какъв е вашият проблем, за да се наливате толкова много? – запита ме той любопитно.
-А вие, как мислете? – запитах го мрачно. – Какво може да изкара извън кожата един мъж?
-Жена. – отвърна веднага той.
--Бинго. – потвърдих, отпивайки от уискито си.
-Тя си има приятел? – запита Бен, любопитно.
-Нямаше, но вече има. – отвърнах му мрачно. – Докато бяхме заедно ми изневери.
-О! – възкликна изненадано. – Съжалявам. Това е най-лошото нещо, което може да направи една жена. Но явно вие все още я обичате.
-Голям глупак съм, нали? – попитах го с горчивина.
-Не мисля, че сте глупак. – отвърна той, отпивайки от чашата си. – Просто любовта е най-могъщата сила, най-силната магия, с която трудно можеш да се справиш. – заключи Бен и го погледнах скептично на разсъжденията му.
-Има те ли си приятелка? – запитах го.
-Имам годеница. – отвърна ми за моя изненада.
-Поздравления. – казах му усмихнато, като се загледах в дъното към вратата, където излизаше и влизаше персонала. Тогава за миг зърнах един познат мъж, който го мразех от дъното на душата си. Той беше виновникът за раздялата ми със Летисия! Примигах няколко пъти, като станах от мястото си, но после мъжът се изпари от погледа ми и отново примигах объркано.
-Добре ли сте? – запита ме Бен Евънс, а аз гледах невиждано мястото, където го бях зърнал, но нямаше никой там. Явно полудявах. Алкохола ми правеше номера.
-Май сте прав. –проговорих, сядайки на мястото си. – По-добре е да се прибера вече. – изрекох мрачно.
-Сега ще ви повикам такси. – изрече той и стана, а аз се отпуснах уморено на канапето, поглеждайки отново към мястото, където го бях видял. Нямаше начин. Това копеле бе изчезнало вдън земя. Ах, само да го видех някъде, щях да го убия. Но определено алкохола ми правеше номера.
Бен ми помогна да изляза от бара и да се добера до таксито. Едвам можех да ходя и залитах. Шофьора ме закара вкъщи, като излязох от колата и с триста зора се добрах до входната врата, посрещайки ме на нея иконома ни.
-Г-н. Уилсън! Изглеждате като мъртвец. – проговори той, ахвайки от изненада и възмущение.
-Стига си мърморил. – изрекох уморено и раздразнено. – Помогни ми да се кача в стаята си. – наредих му, като се облегнах на него.
Проснах се на леглото искайки да умра. Всичко ми се въртеше и виждах не двойно, тройно, а четворно. О, по дяволите! Затворих очите си, молейки се светът да спре да се върти.

Лятото си отиваше вече, за мое огромно разочарование. Вече бе по-средата на септември и само след няколко седмици, с Каролайн трябваше да се върнем в Куинси, за началото на новият семестър. Листата по-дърветата вече почнаха да окапват, предвещавайки идването на есента, а заедно с нея идваше студеният вятър и честите дъждове. Но предпочитах дъждовете, от колкото снега. Дайен Ричърдс вече търсеше и правеше интервюта за нова секретарка, защото аз не можех да продължа да работя, заради лекциите си, но пък поне вече имах опит в тази област благодарение на него и на Кристина най-вече, която ме уреди.
С Лукас излизахме всяка вечер, но не знаех какво щеше да стане по-нататък, защото трябваше да се върна в Куинси, а той си оставаше в Вашингтон. Мислих си, че явно нямаше да се получи и веднъж се опитах да повдигна тази тема, но той ми заяви, че когато му дойде времето ще му мисли, а сега искал да бъде с мен. С Антъни не го бях чувала или виждала от онази вечер, в която ми се обади пиян. Наистина останах изненадана, когато ми обясни, че го е правил, възползвайки се от страхът ми и беше напълно прав. Още и в началото му натяквах за това и още ме бе страх от това. Просто бе породен страх, заради брат ми, той бе виновен. Е, биваше си го да се възползва от слабите места на хората.Само да знаех и аз кое е неговото и аз щях да го нараня, така както той нараняваше мен. Изобщо не му вярвах, че аз съм му била слабото място. Да бе. Бе абсурдно и не бях толкова глупава, че да се хвана отново да ме прелъсти със сладки и лъжовни думички. Вече не му вярвах, отдавна бе изгубил доверието ми. Не и след като разбрах, че се чукаше, с която си искаше и въобще не му пукаше, а после на всичкото отгоре ще идва при мен, ще ми звъни посред нощ и ще ми говори сладки приказки.Ако ме обичаше, нямаше да спи с друга, нали? Изобщо нямаше да иска да докосва друга. Но всъщност, защо ли го обвинявах, след като самата аз спах с друг и му изневерих? Но по дяволите, не можех да си представя, как съм легнала с Марк. Трябва да съм била ужасно пияна, да съм изпила поне една бутилка, за да не ми правят впечатление целувките му, а да не говорим как е правил секс с мен.
Бях си вкъщи и си бях пуснала някакъв филм, като се бях свила на котка на дивана. Бях си сложила един бял анцуг и една широка, тъмно синя блуза и се чувствах удобно, като ядох и чипс, който си бях купила по-рано от близкия магазин. На вън валеше дъжд и не ми се излизаше никъде. Брат ми го нямаше, както винаги сигурно бе на работа. Станах, като се запътих към кухнята. Отворих хладилника и изкарах едно бяло вино, като си сипах в една голяма чаша и след това се върнах, сядайки обратно на дивана. Вниманието веднага ми се насочи към филма, гледах някакъв филм на ужасите. Ако беше вечер щеше да има по-голям ефект. Принципно не ме беше страх да гледам сама ужаси, знаех че всичко това е измислица, но с приятели бе по-забавно.
Внезапно чух звънеца и се зачудих, кой може да ме притеснява. Станах и отидох да отворя вратата, виждайки че бе Лукас.
-Здравей. –поздравих го, гледайки, че бе облечен с тъмни дънки и сива блуза. – Влизай, че ще се намокриш. – подканих го веднага и той послушно се подчини.
-Прекъсвам ли те? -запита и ме погледна любопитно. – Нали не си заета?
-Не. – отвърнах му, усмихвайки се. – Гледах един филм.
-Може ли да се присъединя тогава? – запита ме с интерес. – Нямаше какво да правя вкъщи и реших да мина да те видя.
-Разбира се, че може. Идвай. – подканих го и влязохме в хола. –Искаш ли вино? – попитах и той кимна.
Отидох отново в кухнята и сипах виното, като се върнах и му го подадох.
-Сама гледаш филм, пиеш вино? – запита ме учуден и се засмях. – Трябваше да ми се обадиш да дойда да ти правя компания.
-Мислех, че може да си зает. – отвърнах му и двамата седнахме на дивана, като той се намести по-близо до мен и пуснах отново филма.
Опитах да се съсредоточа, но ръката на Лукас ми пречеше, която бе сложил зад врата ми и с пръстите си играеше с косата ми.Взимах си от чипса и си пих вино, гледайки с интерес филма. Тъкмо истинският убиец, щеше да прави секс с нея.
-О, ама че е глупава. – из коментирах възмутена и Лукас се засмя.
Сцената започваше да става по-гореща и се опитвах да не се чувствам неудобно, заради присъствието на Лукас. Усетих как Лукас отмести косата ми, а после внезапно устните му бяха на врата ми, обикаляйки го с нежни целувки.
-Лукас, филма. – предупредих го, защото ми пречеше да се съсредоточа.
-Не те ли възбужда това? – запита за моя по чуда с дрезгав глас.
-Това е просто филм. – изрекох нервна, а той засмука врата ми.
-Мен ме възбужда. – отвърна за моя изненада и изненадващо обърна главата ми към себе си и след това ме целуна страстно.
Целуваше ме страстно, пускайки езика си в устата ми. Стиснах с ръцете си блузата му, докато движех устните си с неговите. Не можех да отрека, че не се целуваше добре. Беше добър в целуването, в това вече се бях убедила.
Внезапно ме побутна да легна на дивана и го направих нямайки избор, а Лукас се настани върху мен. Извърнах главата си, като почна да целува отново врата ми, а тялото му се отъркваше в моето. О, боже! Наистина бе възбуден, след като и сама се убедих, усещайки ерекцията му. Не, не. Не исках. Не исках да правя секс с него. Той пъхна ръката си под блузата ми, усещайки ръката му върху голата си кожа, която почна да се предвижва на горе към гърдите ми.
-Спри, Лукас. – изрекох задъхана, но той не спря, като другата му ръка, разкопча връзките на анцуга ми, а след това намериха бикините ми, като почна да разтрива женствената ми част. – Лукас, недей. – казах му, опитвайки се да не мисля за ужаса и се опитвах да го изблъскам. Осъзнах, че не бях готова да го искам по-този начин. Не можех да си представя да бъда с него. Не исках. Исках Антъни, исках само него. Исках само той да ме докосва така.
-Спри! – извиках накрая паникьосана от ужас и той се отдръпна, гледайки ме объркано в очите.
Стана веднага от мен, започвайки да обикаля нервно из стаята, а аз се изправих и се свих на дивана. Какво ми бе станало? Защо се паникьосах така? Харесвах го. Но да правя секс с него, да му се отдам…не знаех.
-Защо? – запита внезапно и повдигнах поглед към него, като ме гледаше с ядосано изражение. – На Антъни си му се отдала без проблем. – изрече с горчивина и го погледнах смаяно. – Защо не искаш да ми се отдадеш?
-Аз… - започнах заеквайки и объркано. – Не знам какво ми стана. Наистина не знам. – поклатих глава.
-Погледни ме. – заповяда, като дойде коленичил до мен и го погледнах. –Желая те, Летисия, аз съм мъж. Но и никога не бих те наранил така. Но, по дяволите наистина съм объркан. Мислех, че ме харесваш, че и те ме желаеш по-този начин.
-Харесвам те. – потвърдих тихо – Но малко съм объркана. Моля те, разбери ме. –помолих го отново тихо, а той присви очите си.
-Искаш ли да си вървя? – запита ме той и кимнах.
Видях ядосаното му изражение, а след това излезе от хола и после чух затварянето на входната врата. Въздъхнах и се свих още повече на дивана, полагайки глава на коленете си, които бях хванала с ръце. Защо реагирах така?Просто нямаше смисъл. Паникьосах се за миг това е. Не съм била съзнателно до сега с друг мъж, освен с Антъни. Бях толкова свикнала с него и привързана към него. Но, по дяволите, дори и да го обичах толкова много, не бе възможно да не понасям друг мъж да ме докосва така.Как тогава съм се отдала на Марк? Не, не. Просто ми трябваше време, за да свикна с Лукас. Взех си чашата вино и изпих голяма глътка, надявайки се да се успокоя и тази внезапна паника да изчезне така както се бе появила от нищото. Когато мина известно време и вече се чувствах много добре, осъзнах колко глупаво съм се държала. Взех телефона и се обадих на Лукас.
-Да. – проговори той, когато вдигна.
-Здравей, Лукас. – отвърнах му със спокоен глас. – Лукас много съжалявам за преди малко. Наистина не знам, какво ми стана. Съжалявам много. – казах му, чувствайки се ужасно виновна.
-Няма нищо. – отвърна ми, като въздъхна. – Може би аз прибързах и аз съм виновният. Ще го караме по-бавно, нали?
-Да. – отвърнах, като помръкнах. – Но другата седмица заминавам за Куинси.
-Знам. – отвърна ми спокойно. – Ще идвам да те виждам, не се тревожи. Пък и ти предполагам ще си идваш за празниците.
-Да. – отвърнах леко усмихвайки се.
-Имам работа, ще се чуем по-късно, става ли? – попита ме.
-Да, добре. До после. – казах му и след това затвори телефона.
Все още се чувствах виновна, че реагирах толкова глупаво и тъпо. По-гласът му усетих, че съм наранила чувствата му, макар и да казваше, че всичко е наред. Въздъхнах и си пуснах да гледам този път някаква комедия, за да се поразвеселя.

***

Ама че гадно време. Изпсувах раздразнено, гледайки през прозореца мрачния ден. Загърнах завесите и се обърнах към бюрото ми, което бе разпиляно. Имаше цял куп документи, които преглеждах. Излязох от кабинета и заслизах към кухнята. Прияде ми се шоколадов сладолед. Тъкмо преди да вляза в кухнята, видях в тъмният ъгъл, някаква женска дълга пола и обувки. Кой, по дяволите се натискаше в ъгъла и в дома ми? Приближих се и тогава, когато видях кой е онемях. Майка ми се натискаше с градинаря! О, Господи!
-Майко! – възкликнах силно озадачен и тя се отдръпна от мъжа стреснато, като се обърна към мен цялата зачервена. Имаше късмет, че татко не бе вкъщи.
-Антъни. – обади се с притеснен глас, а мъжът гледаше разтревожено. – Синко, мога да обясня. – започна тя и повдигнах веждите си изненадано.
-Простете, сър тя не е виновна. – започна градинаря, на който дори не знаех името му.
-Изчезвай. – наредих с твърд тон и той веднага се отдръпна от стената. – Считай се за уволнен. – викнах, точно когато той се махна от коридора.
-Антъни няма да го уволниш. – изрече за моя изненада майка ми. – Това са моите прислуги.
-С градинаря, майко! Наистина ли!? – запитах направо отчаян от действията й, а тя ме погледна виновно.
-Синко… - започна тя, но я прекъснах.
-Не ти се карам и не ти се сърдя, че си имаш любовник. – започнах, а тя ме погледна изненадано. – Но точно с градинаря! – възкликнах не можейки да повярвам. – Стига мамо, ти си достойна жена и заслужаваш по достоен мъж от прост градинар. – заключих, обяснявайки и какво точно имах в предвид.
-Мислех, че много ще се ядосаш, когато разбереш, че изневерявам на баща ти. – изрече тя с изненадан глас, а аз присвих очите си.
-Да отидем в кухнята. – подканих я внезапно. – Яде ми се сладолед. – обясних й и тя се усмихна мило.
Влязохме в кухнята и изкарах от хладилника голяма кофа шоколадов сладолед и се настаних на стола, а майка ми седна до мен.
-Значи, наистина не ми се сърдиш? – запита ме тя притеснено.
-Не. – отвърнах й. Напротив, радвах се, че си имаше някой друг, който да я прави щастлива, но въпросът бе, че не мислех, че точно с градинаря ще бъде щастлива.- Но не може ли някой, който да не е от персонала? – запитах мрачно, ако татко разбереше, щеше да вдигне такъв панаир.
-Недей да разсъждаш, като баща си, че хората, които нямат пари не струват нищо и не са достойни. – изрече тя с мрачно изражение.- Това, че е градинар не означава, че не е човек като нас. Албърт е страхотен човек.
-Албърт ли се казва? – запитах, като подсвирнах тихо и си ядох от сладоледа.
-Да, синко. – потвърди майка ми – Но наистина не мога да повярвам, че не си ми ядосан.
-Казах ти мамо, не съм. – отвърнах отново. – Просто неодобрявам изборът ти. – изрекох, не искайки да й казвам, че и баща ми й изневеряваше.
-Какво става? – запита, Кристиян, който влезе в кухнята. Облечен по тъмно кафява блуза без ръкави и сив панталон. – За мен няма ли? – запита сърдито, гледайки сладоледа ми и за моя изненада взе една лъжица и си топна от кофичката ми.
-Вземи си от хладилник друг. – наредих му троснато.
-Ама че сте деца. – каза майки ни, като се засмя и двамата с Кристиян се намръщихме.
-За какъв избор говорехте? – запита брат ми любопитно, като и той си взе сладолед и се настани до другата ми страна
-Майка ни си има любовник и това е градинаря ни. – заявих спокойно, а Кристиян изтърва лъжицата, която падна на земята.
-Какво? – възкликна шокирано.
-Антъни! – скара ми се майка ми. – Не съм те възпитала по-този начин.
-Какъв начин? – запитах намръщено.
-Градинар! – възкликна озадачено, Кристиян и се засмях.
-Спокойно, братле. Албърт бил страхотен любовник. – казах му и той и майка ми ме погледнаха невярващо.
-Я, чакай, кой точно градинар? – запита объркано брат ми.
-Този със големите мускули и кафявата, леко побеляла коса, както и с брадата. – информирах го, като го описах. – Хей, той има обица на ухото. – възкликнах изведнъж. – Нима си падаш по такива майко?- запитах изненадано, а тя се изчерви.
-Преди излизах с един рокер. – информира ни тя и двамата с брат ми я зяпнахме слисано. – Когато бях млада и не бях срещнала баща ви.
-Виж ти, явно си бала много печена мацка. – изрекох, като се ухилих, а Кристиян отиде и си взе нова лъжица, сядайки обратно на стола.- Баба, как изобщо ти е позволила да излизаш с рокер?
-Баба ти не знаеше. – отвърна ни тя. – Излизах скришом от вкъщи и лъжех майка си, че ще излизам с приятелки.
-В рокерски бар ли си ходила? – запитах я любопитно.
-И там съм ходила. – отвърна ми и се засмях.
-Боже, мамо. – възкликна озадачен, Кристиян. – Татко знае ли за тези неща?
-Не. – отвърна тя. – Нито той, нито баба ви или дядо ви. – завърши накрая.
-Тогава, защо си се оженила за татко? –запитах изведнъж, искайки отговора на този въпрос.
Възцари се тишина и неловко мълчание, като майка ни ни гледаше притеснено.
-Хайде, мамо. – подканих я спокойно. – Вече сме големи, можеш да ни кажеш истината, няма да ни нараниш. – казах й гледайки я мило.
-Дядо ви настоя. – въздъхна накрая тя и с Кристиян я гледахме с интерес. – Томас беше много успяващ и известен и проявяваше интерес към мен. Ние тогава имахме голяма компания, която я сляхме с неговата. Дядо ви много го уважаваше и го харесваше. Всички го харесваха, дори и аз. – започна да обяснява, а с Кристиян я слушахме мълчаливо и нея прекъсвахме. - Накрая една вечер на едно вечерно парти той поиска ръката ми от дядо ви и се съгласи. Така се сгодихме, а после след няколко месеца се оженихме. Томас е наистина страхотен човек, обичаше ме, както и аз него, но понякога властта и парите го заслепяваха и замъгляваха съзнанието му и се превръщаше в друг човек, който не познавах и който не харесвах. Първият ни скандал беше за една моя приятелка, която не бе от висшето общество и ми забрани да се виждам с нея, иначе така съм щяла да злепоставя репутацията му и семейството му. Започнах да се задушавам от непрестанните му заповеди, да правя това, което той сметнеше, че е правилно и добре, макар и на мен да не ми харесваше. Просто исках малко повече свобода. Веднъж не издържах и за малко щях да поискам развод от него, но тогава разбрах, че съм бременна с теб, Антъни и не исках да нямаш баща, заради моите капризи. Затова се опитах да свикна с живота му, намерих някои приятелки от обществото такива, които той одобряваше. Когато се появи на бял свят, тогава омекна малко и си мислех, че едно дете наистина ще го промени и го направи, но после отново се превърна в човека, в който не харесвах. – завърши накрая. – Просто тогава в началото не познавах тази негова черта, но не съжалявам, защото иначе тогава нямаше да имам вас двамата и да донесете радост в живота ми. – отвърна, гледайки ни с обич.
-Винаги съм се питал, как е станало всичко. – проговори, Кристиян замислен. – Но вече знам.
-Татко наистина се държи, като задник понякога. – започнах и аз. – Но все пак ние баща, нали? – запитах мрачно.
-Какъвто и да е, съм сигурна, че ви обича и двамата, което е най-важното. – изрече майка ни. – Просто неговите разсъждения,действия и мисли са различни от моите – заключи, усмихвайки ни се.
-Но си го обичала, нали? - запита Кристиян.
-Разбира се, че съм го обичала и все още го обичам, не по-същият начин както преди, но го обичам. – отвърна ни мило и въздъхнах, като топнах лъжицата в сладоледа си. Стар негодник! Дори и това, че съм се родил не го е накарало да се държи по-добре с нея. Може би трябваше да загуби цялото това богатство, за да разбере, кое бе по-важно.
-Трябваше да отида на благотворителният търг тази вечер. – каза майка ми и я погледнах любопитно.
-Какъв търг? – запита също Кристиян.
-На галерията, картините на Ариана. – отвърна ми и я изгледах изненадано. – Беше тази вечер, но го пропуснах.Чакайте. – каза внезапно и стана, а после ни донесе един вестник и с Кристиян се зачетохме. „Благотворителния търг от Ариана Мендес ще се преведе тази вечер в галерията. Скъпите картини, които ще бъдат продадени ще бъдат дадени за деца с увреждания.”
Подсмихнах се, когато прочетох цялата статия и имаше нейна снимка.
-Не се тревожи мамо, аз вече съм казал на Ариана, че ще купя една картина. – казах и тя ми се усмихна.
Внезапно телефона ми звънна и го изкарах от джоба си, виждайки, че бе не познат номер. Станах от стола и се отдалечих от тях.
-Да. – проговорих, когато вдигнах.
-Здравей, Антъни. – проговори един мъж, но разбрах веднага кой бе. Братът на Летисия! – Дейниъл Ернандес е.
-Знам, познахте по гласа. – отвърнах му с твърд тон. – На какво дължа обаждането ти? Да не би да си забравил за още някой дълг, който трябва да ми се изплатиш? – запитах го мрачно, все още не забравяйки за последната ни среща заедно.
-Не. – засмя се той, за моя изненада. – Издължих ти се вече. Всъщност търся баща ти, Томас Уилсън. Знаеш ли къде е? – запита той и се учудих.
-Баща ми е извън града на важна среща. – отвърнах му с твърд тон. – За какво ти е?
-Трябваше ми да дойде в управлението. – отвърна той и започнах да се чудя все повече. – Защо ти не дойдеш вместо него? Определено ще ми трябва някой от семейството ти.
-Какво е станало? – запитах вече тотално объркан.
-Просто ела. – отвърна ми кратко. – Аз ще съм тук до късно. – и след това ми затвори телефона.
Какво е станало пък сега? Защо искаше баща ми?Не може да е направил нещо, твърдо се съмнявах. Едва ли би направил нещо та да застраши скъпата му репутация. Тогава какво беше станало?